Деца да бият деца?! Как ви звучи това? Абсурдно със сигурност. И за съжаление, не става дума за изолиран случай, а за тревожна тенденция. Една стряскаща картина на обществото, в която никой не смее да се вгледа – защото онова, което ще види, е ужасяващо.
Защото знаем, че резултатите ще са минус за всички. Защото ще видим едно голямо, лепкаво черно петно – разрастващо се и все по-трудно за изчистване.
Говорим така образно, защото това не е обикновена "детска глупост". Нито момчешка свада. Това е чиста форма на насилие – планирано, осъзнато, заснето и разпространено. Толкова абсурдно и толкова реално едновременно, че не можем да останем безучастни. Не трябва!
Боят между деца вече не е инцидент, а част от "програмата". Не от учебния план, а от алгоритмите на социалните мрежи. Примери не липсват – и те не просто показват проявите на жестокост, а я поднасят като отмъщение. Студено. Директно.
Отмъщение към обществото, което го е позволило! Може би за да си спомним, че всяко следствие има своя първопричина.
А тук тя е повече от очевидна – не просто липсата на "първите седем години", а генералният пример, който децата следват. За да стигнат, още в ранна детска възраст, до подобни тревожни състояния.
Кръвта, болката и агресията са несъвместими с детството! И ако следваме метафорите, ще видим, че училищният звънец все по-често не оповестява края на часа, а алармира за бедствие.
Вместо знание – юмруци!
Вместо учебен дневник – телефон с Тик Ток!
Ученици срещу ученици.
Родители – в страх децата им да не станат следващите жертви на "новата мода".
През последните години агресията между деца придобива тревожни измерения. Все по-често слушаме, четем и гледаме случаи на насилие, унижения и тормоз. Ужасяваща последователност!
Ето само няколко примера:
- Април 2025 г., София, кв. „Люлин“: Петокласник е пребит от свои връстници пред училището. Целенасочено. Заснето. Сравнено в медиите с „чувал брашно, който се пръска от удари“.
- Същият месец, Благоевград: Тийнейджър поваля друго момче, нанася му удари в главата Никой не се намесва. Чуват се дори подканвания за още побой.
- Стара Загора: Ученик е пребит от група. С ритници. В главата. Отново – заснето. Причината – личен конфликт, твърдят родителите на жертвата.
- Март 2025 г., Пловдив: Две 14-годишни ученички бият и обиждат трето момиче. Снима се видео. Момичето е с множество травми. Извършителките са под 14 г. – и са извън наказателна отговорност. Едната е върната в училище, а другата – в приемно семейство.
Виждате ли тенденцията? Усещате ли колко са еднакви ситуациите? И колко често се повтарят?
Мерките трябва да са спешни и ефективни. А санкциите – ясни и категорични.
Към момента най-честата "наказателна" мярка е преместване в друго училище – само със съгласие на родителите. При по-тежки случаи – детска педагогическа стая. Но наказателна отговорност няма – заради възрастта.
Така се формира правен вакуум. А системите за превенция често не работят – поради липсата на унифициран подход. Така че, ако искаме реално решение, трябва да тръгнем от първопричината – не от симптомите.
В България няма специален закон, криминализиращ училищния тормоз.
Случаите се разглеждат по общия ред – административно или с намеса на полицията.
Но най-сериозният проблем е безучастността! Инерцията! Липсата на социална ангажираност.
Загубихме битката още с първия удар.
Загубихме и трезвата си преценка – някъде между „как трябва да бъде“ и „какво е реалността“. Липсва синхрон между думи и действия. Липсва и споделена отговорност между училище и семейство.
Какво правят другите?
- Франция: Въведени са седмични уроци по емпатия, ограничение на достъпа до социални мрежи, а в случаи, довери до самоубийства – затвор до 10 години. Съществуват и ювенилни съдилища (акцент пада върху възпитателните мерки – задължителна терапия, общественополезен труд или временно настаняване в специализирани институции). При групово насилие има отежняващи обстоятелства, водещи до по-сериозни последствия, включително затвор за деца над 16 г.
- Финландия: Съществува програмата KiVa, която включва цялата училищна общност в превенцията – с доказан успех.
- Австралия: След трагичен случай на самоубийство, тормозът е криминализиран – с наказания до 10 години затвор.
- Обединеното кралство: Наказателната отговорност започва от 10 години. Училищата могат да изключат ученик дори след един акт на насилие. Създават се специални поведенчески отдели.
- Швеция: Родителите се обучават как да разпознават агресия. Децата се включват в социални програми още от 12-годишна възраст. В училищата има т.нар. „шепнещи стаи“ (Whispering rooms) – зони за успокояване.
А у нас?
Все още сме далеч от подобни работещи практики. Но можем да започнем с:
- Намаляване на възрастта за носене на отговорност – например от 14 на 12 години.
- Възпитателни съдилища с участието на психолози, социални работници и медиатори.
- Обучения за родители и учители – за разпознаване и реакция при ранни признаци на агресия.
- Възможност за дигитално проследяване и анонимно подаване на сигнали.
Нужни са цялостна стратегия, законодателни промени, образователни програми и най-вече активна роля на родителите!
И това не са просто думи, защото точно празните приказки ни доведоха дотук. А насилието между деца не е проблем само на училището – то е огледало на цялото ни общество
Когато агресията стане навик, а навикът – норма, тогава въпросът вече няма да е дали има проблем, а колко още деца ще платят с болка, преди той бъде решен.
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
