Предизборното споразумение между СДС и ДСБ предизвика разнопосочни реакции и прогнози. Както и да бъде оценявано обаче, то извежда на преден план въпросът за алтернативите. За това е анализът на Ясен Бояджиев за Дойче веле.
Засега е рано да се каже какъв ще е резултатът от дясното обединение – и като процентно изражение на изборите, и като политическа роля след тях. Има обаче нещо, което сега прави впечатление повече и от самото споразумение – забележителната съпротива, която се изправи срещу него и която не може да бъде обяснена само с натрупани емоции и недоверие.
Най-напред бе направено всичко възможно, за да не се стигне до споразумение, като в употреба влезе целият арсенал от задкулисни интриги. Последвалата пък споразумението истерична реакция показа колко неприятно са изненадани мнозина.

Какви са причините? Едно от вероятните и най-очевидни обяснения може да е, че някои, въпреки усилено внушаваната от самите тях маломощност на десницата, ги е страх. Че нечии конкретни предизборни пресмятания се объркват. Не толкова явна, но може би не по-малко важна причина е, че подобни събития подкопават старателно отглежданата заблуда, че в България алтернатива на статуквото няма. Тази заблуда се крепи на два основни стълба. Първият е
Подмяна на реалността
Да очерняш противниците си е донякъде естествена част от политическата игра. В България обаче тя придоби патологична форма, в която добре организираната и финансирана подмяна на реалността се превърна в почти всеобщо и неподлежащо на доказване убеждение. Дотолкова, че оспорването на тази подмяна стана признак на лош тон. Жертва на подмяната, при всичките си собствени вини и недостатъци, стана българската десница.
Първият етап бе да се подмени оценката за нейното управление. То лека-полека обрасна с такива легенди и лъжи, че накрая се превърна в източник и виновник за всички проблеми и безобразия на прехода – минали и даже днешни. До такава степен, че бяха забравени дори катастрофата отпреди 1997 г. и виновниците за нея. Вторият етап бе внушението, че освен за управление десницата не става и за опозиция. Опозицията е толкова слаба, че на практика няма опозиция, повтарят от години управляващи политици, отглеждани от тях опозиционери-ментета и неизброимо множество обикновени анализатори и „тотални наблюдатели”. Каквото и да направи, тази опозиция е виновна. Ако, например не иска вот на недоверие, тя е „хилава и беззъба”. Ако пък поиска, е безсмислено. Ако не е единна, е безотговорна. Ако пък тръгне да се обединява – е безпринципна.
Всеобщото окайване на опозицията и вайкане за нейната слабост придоби такива мащаби, че взе да измества темата за безобразията на управляващите и дори да се превръща в оправдание за тези безобразия. Вторият стълб, на който се крепи заблудата за липса на алтернатива, е широко разпространеното схващане за
Политиката като сфера на идеалното
Най-често в нея властва идеалното зло. Но от време на време пристига идеалното добро в лицето на някой спасител. Нереалните очаквания обаче бързо превръщат безкритичното очарование в кърваво разочарование. После, като по правило, най-всеотдайните в обожествяването стават първи в низвергването.
Чудеса обаче не стават и истината е съвсем банална. Най-напред всеки народ си излъчва такова управление и такава опозиция, каквито си заслужава. Освен това, както политиката не е сфера на идеалното, а „изкуство на възможното”, така и политическият избор често не е въпрос на очарования и разочарования, а избор на „по-малкото зло”. Както няма идеални хора, тоест, идеални избиратели, така няма идеални политици и идеални политически алтернативи. По-добра или по-лоша обаче алтернатива винаги има. /БЛИЦ