43-годишната санданчанка Галя Маринова, известна в своите среди с екстравагантната си визия за модата и прическите, се похвали с успешните си бизнес начинания зад граница. Тя е израснала в Сандански, където всички я познават като креативна иноваторка, с усет за футуристичните измерения на разкрасителния занаят. Висшето си образование завършва в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград, където се запознава със съпруга си Йордан Щерев, с когото имат повече от 20 години щастлив брак, пише struma.bg.

Ето какво сподели пред репортер на „Струма“ стилистката Галя за трудностите, през които преминават българите, когато искат да разработят собствен бизнес извън пределите на родните възможности, и за разликата между предприемачеството в България и Испания:

„Аз съм възпитаничка на Югозападния университет в Благоевград, където прекарах четири от най-щастливите и спокойни години в живота си. Там се запознах със съпруга ми Йордан и започнахме сериозна връзка, но и тогава времената бяха трудни, както сега. Завършихме и започнахме да се чудим как ще се издържаме занапред, не искахме да сме в тежест на родителите ни и всеки ден си задавахме въпроса „Ами сега накъде?“.

Йордан работеше като охрана по благоевградските заведения, но не беше безопасно, защото всяка вечер ставаха побоища и пиянски изпълнения, нашите набори знаят как беше по времето на мутрите. В това време родих сина си Марин и имахме нужда от доста повече месечни приходи, вече бяхме трима, а карахме на една заплата, майчинство и поддръжка от родителите ми. Баща ми е един от първите тираджии в България и никога не сме страдали за пари, но се срамувахме да им търсим, искахме да поемем по свой собствен път и да бъдем напълно независими. Само когато човек не зависи от никого, може да си позволи лукса сам да взима решенията в живота си, независимо дали ще се окажат правилни, или не.

След 3 години търсене Йордан получи много интересно предложение за работа в Памплона в една кланица за бикове. Работата беше тежка и изтощителна, но той я прие заради доброто заплащане и най-вече в името на нашата самостоятелност. Взехме окончателно решение да заминем за Испания през 1999 г., когато още бяхме твърде млади и неопитни. Въпреки че в Сандански бях известна в бизнеса с разкрасителни процедури и се грижих за визията на дамите от местния елит, в Памплона ми се наложи да положа допълнителен курс за стилист в рамките на 2 години, който беше много скъп и труден и далеч надхвърляше българските стандарти за „професионален стилист“. Казвам стилист, а не фризьор, защото в чужбина всичко се възприема комплексно и няма как да си вещ само в прическите, а задължително трябва да умееш да правиш маникюр, педикюр и макиаж. С отличните препоръки, които получих от испански стилисти, за кратко време успях да започна работа по специалността и няколко години работих в едни от най-престижните салони в Памплона.

Това беше моят голям пробив в гилдията, а през онези години нямаха практиката да наемат чужденци в тези сфери и да им гласуват доверие. Основните спънки по пътя на реализацията бяха две – лошата слава, която се носеше за българите в чужбина по онова време, и езикът. Ако не можеш перфектно да говориш испански, няма как и да обслужваш богатите клиентки, които плащаха прескъпо, за да се видят с нова визия. Сега, като връщам лентата и се сещам какво беше, всичко звучи някак лесно, но преминах през редица трудности, които дори не искам да си припомням. Дълги години работихме упорито, за да спестяваме пари в банката, лишавахме се от дребните удоволствия, които правят човек щастлив. Не можехме да си позволим неща, които бяха даденост за испанските семейства, ние си позволявахме да ходим на почивка само веднъж годишно, защото ни трябваха средства за инвестиции.

Бяхме твърде млади и така ни се живееше, но имахме други приоритети и не си позволявахме много харчове за кеф. Признавам, че си мечтаех и аз да имам възможност да се глезя като испанките, да ходя на масаж всяка седмица и по екскурзии из различни испански градове, това ме разяждаше отвътре и често съм си мислила „нима и аз не съм достойна за такъв живот?!“. През всички тези години душичката ми се е стягала многократно, но съм преглъщала болката, защото ако не бях проявила силна воля, на няколко пъти съм била на ръба да си хвана самолета за България, но на онзи етап да остана в чужбина и да се боря ми се струваше по-малкото зло. Цената на успеха е много висока, и не говоря само за материалната страна на нещата, за всеки има различно измерение.