В българската история Баташкото клане остава символ на най-тежките страдания на народа в борбата му за освобождение от османско владичество.
То е подробно изследвано и описвано, което често създава впечатлението, че подобна трагедия е била единствена по мащаб и жестокост в този период.
Историческите свидетелства обаче разкриват и друга трагедия, която по саможертва и жестокост се нарежда близо до нея – клането в новозагорското село Гюнели махле, днес Любенова махала. Само в църквата „Свети великомъченик Георги“ и нейния двор са избити над 400 християни, а общият брой на жертвите от селото и околните места надхвърля 2000 души, пише Телеграф.
Събитията се развиват в началото на Руско-турската война. В началото на юли 1877 г. Реуф паша, командващ турския гарнизон в Нова Загора, получава сведения от шпионин, че в Гюнели махле има комити, които подготвят въстание. По-късно се оказва, че това е лъжа – комитетът, създаден лично от Васил Левски, е разпуснат още през 1872 г. след ареста на председателя му поп Еню Попдимитров.
Клеветата е разпространена от турчин, който изнудвал българите за пари, обещавайки да пази селото от хайдути. След като жителите отказват да платят, той се заканва да им отмъсти. Реуф паша изпраща хора да проверят слуха, но те влизат в конфликт с местен жител, който стреля по тях. Това дава повод за наказателна акция.
Пашата организира поход срещу селото с около 2000 души – редовна войска и башибозук, съставен основно от черкези, известни със своята жестокост. Селото е обкръжено и нападнато, а изплашените жители се затварят в църквата.
В късния следобед на 14 юли 1877 г. нападателите овладяват селото. След няколко щурма черкезите разбиват портата на църковния двор и започва масово клане. Успоредно с това турските части потушават и всяка съпротива на укриващите се жители из селото и околността. Само в църквата и двора са убити над 400 души, а сред тях не е установено да е имало комити.
Трагедията остава в историята като „Втория Батак“. Според разказите само едно момче оцелява между телата на убитите и по-късно разказва за случилото се. Сведенията за трагедията се предават дълго време устно между жителите на околните села. До наши дни достига и информация, че част от гръцките жители на селото са отворили портите на църковния двор и така са били пощадени.
Самият храм „Свети великомъченик Георги“ има своя дълга история. В началото на XIX век селото се замогва от скотовъдство и земеделие и сред жителите се появява желание за изграждане на собствен православен храм. През 30-те години на XIX век се създава комитет, който да събере средства за строежа.
Даренията идват от цялото население – в пари, добитък, храна и строителни материали. Мястото за храма е подарено от Минко Станчев, един от най-активните поддръжници на идеята.
Делегация от селото заминава за Цариград, за да получи разрешение за строеж. С помощта на архиепископ Иларион и българското сдружение на еснафите те успяват да бъдат приети от султана и да получат неговото съгласие.
Разрешението обаче идва с условия – храмът да бъде вкопан три метра в земята, да не се издига високо, да няма кубета и да бъде наричан „попска къща“.
Строежът започва през 1832 г., като в него участват всички жители на селото. Мъже, жени и деца изнасят пръстта с торби и престилки, а по-заможните даряват средства. След пет години труд храмът е завършен през 1837 г. под ръководството на тревненския майстор архитект Димитър Серги.
Четири десетилетия по-късно същият този храм се превръща в сцена на една от най-тежките трагедии в българската история.
