Ангел Стойков е роден на 24 август 1977 г. Бил е футболист на „Черноморец“ (Бургас), „Локомотив“ (Сф), „Спартак“ (Вн), ЦСКА, „Марек“, „Славия“, кипърския „Неа Саламина“, „Калиакра“ (Каварна) и „Несебър“. Бил е треньор на „Черноморец“ (Бс), „Нефтохимик“ и „Мастер“ (Бс). От юли 2016 г. е селекционер на юношеския ни национален отбор до 19 години. Под негово ръководство младите ни таланти сътвориха истинско чудо, след като се класираха за Елитния квалификационен кръг за Евро 2017. Капризът на жребия ни изпрати в компанията на Португалия, Дания и Беларус. Момчетата на Стойков победиха португалците с 1:0, „червения динамит“ с 3:1 и си осигуриха предрочно участие в следващата фаза. Загубата от Беларус с 0:1 в последния мач от квалификацията беше без практическо значение. Елитният квалификационен кръг ще се проведе от 20 до 28 март 2017 г. като ще се излъчат 7 групи от по 4 отбора. Само първият в класирането получава виза за Евро 2017 г. в Грузия.


-Г-н Стойков, искам да ви честитя прекрасните резултати в предварителния кръг на европейските квалификации и класирането за следващия етеп. Честно да си признаем обаче, като че ли малко хора бяха оптимисти преди старта. За вас лично изненада ли беше отличното ни представяне?
-Не, не беше никаква изненада, и ще ви кажа защо. Още от първият ден, когато се събрахме, си обещахме, че няма да се съобразяваме с никакви противници като имена. Иначе, виждате, и Португалия стряска на пръв поглед, и Дания,, че дори и Беларус не бяха за подценяване. Изяснихме си, че ще търсим максимума от всеки мач. Естествено, задължително беше да се раздаваме на максимум, с колектив, с дисциплина. Иначе нямаше как да стане. И момчетата това го разбраха. Резултатите ги видяхте. България ще играе в следващия кръг.
-Кой ви се обади първи след победата над Португалия?
-Имах десетки пропуснати обаждания след мача. Но наистина изключително много хора ми се обадиха. Имаше и непознати сред тях. Искаха просто да ми честитят. Казаха ми, че съм ги зарадвал. Това ме прави щастлив. Явно българите все още обичат футбола, обичат своя национален отбор.
-Победите над португалци и датчани бяха супер, но накрая сякаш вашите възпитаници добавиха и лъжица катран в кацата с меда, образно казано, с това непредвидено поражение от Беларус с 0:1?
-Съжалявам, че не можахме да покажем това, което показахме в предните два мача. Честитя класирането на нашия отбор, но има още много да се работи. Не може да се позволи такова отношение от нашия отбор. И те са хора, възможно е да допуснат нотка на успокоение. Това не ми харесва и ще направя всичко това да се изкорени. Когато действаме като колектив, като отбор, нещата се случват. Когато двама или трима се разклатят, няма шанс. По доста компоненти има да работят, не е само един. Има и обективни причини за тази загуба. Дори някои от момчетата трудно завършиха и срещата. Просто бяха физически изчерпани. Има го това във футбола, но не подценявайте и Беларус. Все пак Португалия им изравни в добавеното време. Сериозен отбор са.
-Тази загуба обаче ни изпрати в четвърта урна за жребия на 13 декември в Нион...
-Дайте да не ги обвиняваме момчетата. Много малко хора очакваха преди да започнат квалификациите, че ние въобще ще стигнем до тук. Така че, още веднъж искам да поздравя нашите футболисти усилията. Знач, че им беше изключително трудно, но въпреки това, те издържаха. Бях истински българи, истински мъже. Убеден съм, че все още този тим, тези момчета не са показали най-доброто от себе си. Ще видите още големи победи.
-Слави Петров (ЦСКА-София) и Валентин Йосков (Черно море) бяха дисциплинарно отстранени. Каква е истината за тази санкция? Защо се стигна до нея?
-И Слави, и Валентин много добре знаят защо бяха отстранени. Предполагам, че съзнават своята вина. Вече и двамата направиха изявления пред медиите. Даже Петров пусна някаква декларация чрез ЦСКА. Не съм съгласен с доста точки от нея, но както и да е. Вече достатъчно се изписа по тази тема. Аз няма какво повече да добавя.
-Паднаха ви се изключително тежки съперници - Франция, Израел и Босна и Херцеговина. Мачовете са между 22 и 27 март във Франция.
-Ние ще се готвим отново по същия начин. Каквито се паднат, такива. Не искам да ги избирам. Ясно е, че слаби отбори вече няма никъде. Нужна ни е максимална концентрация и раздаване. Те ще ни донесат успеха. В противен случай няма да имаме шанс срещу никого. Ще се опитаме отново да станем първи в групата.
-Какво наследство ви оставиха вашите предшественици?
-Искам да благодаря и на Светльо Тодоров, и на Викторио Павлов, който беше работил с една част от тези момчета. Те ми помогнаха с доста информация, както и Миро Кралев, който и сега е до мен. Г-н Павел Панов също така е плътно до нас. Винаги се отзовава, за което съм му благодарен. Всеки помага с каквото може.
-Искам да ви върна назад във времето. Кога за първи път отидохте на стадиона?
-О, изненадахте ме с този въпрос (Смее се). Доста отдавна е било. Бил съм фърфалак.Откакто се помня, играя футбол. От училище бързах към стадиона. Ритал съм от сутрин до вечер. Никой от моите роднини не е бил активен спортист. Родителите ми се вълнуват от футбола, но повече като запалянковци. Нещата при мен се получиха от само себе си. Първият ми треньор футболен всъщност е учителят ми по физическо в училище „Христо Ботев“ в Бургас – Желязков се казваше. После започнах да тренирам от 10-годишен в школата на „Черноморец“.
-На кои футболисти се възхищавахте като дете и юноша?
-Като всяко дете и аз имах някои залитания, така да го кажа. Цялата ми стая беше облепена с плакати от списания и от в. „Старт“. Мои идоли бяха Марко ван Бастен, Крис Уодъл...Които едва ли говорят чак толкова нещо на настоящите ни футболисти. А що се отнася до родните звезди – радвал съм се на всички. И на великите от златното поколение от САЩ’94, и на легендите от „Черноморец“...Христо Стоичков е №1 , разбира се. Радвам се, че съм имал шанса да играя с един Златко Янков рамо до рамо. Гонили сме им топките едно време. С трепет се докосвахме до тях. Влизахме с вълнение в съблекалнята, ей така, само и само да усетим мириса, тръпката...Незабравими моменти от детството ми...Няма какво да коментираме.
-Сега сте треньор на млади момчета. Те познават ли поне като имена цитираните по-горе от вас футболисти? Изобщо младите ни таланти вълнуват ли се от тези поколения, които са били преди тях?
-Специално тези, с които в момента работя, много добре знаят и ценят тези големи български футболисти. Мисля обаче, че на по-малките вече им се губят тези моменти, губи им се това усещане за история, ако мога така да кажа. Те трябва да четат, да учат и да гледат какво е било преди тях. Вече има много възможности за комуникация...Нека се опитват да подражават поне малко на тях.
-Не се ли разфокусират прекалено родните таланти от странични дразнители? Защо не са фокусирани изцяло върху футбола, както бяха играчите от вашето и от по-старите поколения?
-Има такава негативна тенденция, прав сте. Сега и изкушенията са много повече. Навремето, знаете как беше – с топката и навън, играеш до мръкнало в махалата, с приятели, насам-натам. Нито сме мислили за компютри, дискотеки, нито за нищо. Сега нещата са съвсем други. Децата са по-капризни. Родителите едва ли не трябва да ги закарат с колата на тренировка, пък после да ги върнат...Пък обувките им да са розови, сини и не знам си какви. Фейсбук, интернет и т.н. Но тези деца трябва да разберат, че с час, час и половина на ден тренировка футболист не се става. Нужни са страхотна индивидуална работа, най-вече характер и воля, дисциплина. Таланти все още се раждат, за щастие, но само с талант не става. Всичко трябва да се изстрада, и да се знае какъв труд е положил. Няма невъзнаграден труд. Когато човек влага всичко от себе си, рано или късно резултатите идват, съдбата му се отплаща. Всичко ще си дойде по местата.
-Не им ли говорите на подрастващите да не обръщат внимание на странични неща като прическа, татуировки, хубава кола?
-О, вижте, разбира се, че им ги казваме тези неща. Обаче ако самият човек не ги ли осъзнае, ние не можем да му помогнем. Както зависи от нас, така в същото време зависи и и от семейството, и от средата, в която живее. Много е трудно да убедиш някого, че нещата трябва да се случват по трудния начин. Цяла наука е.
-Как се озовахте през лятото на 1995 г. в столичния квартал „Надежда“?
-(Смее се). Както знаете, имаше един силен детско-юношески турнир „Никола Котков“. Там ме избраха за най-добър играч. Бате Григор Петков ме заведе. Бях юношески национал по това време. Той беше селекционер на тима, после работих там и с Кано Коцев, и с Руди Минковски. Привлякоха ме в „Локомотив“. Заедно с мен в тима дойдоха още Пламен Мечев, Гошо Антонов, Вальо Найденов, Боре Хвойнев, Играех през есента предимно за дублиращия отбор, а тренирах с мъжете. Гриша Петков беше треньор. През зимата го смени Трендо Терзийски.
-Спомняте ли си дебюта в „А“ група?
-О, разбира се, че си го спомням. Мога ли да го забравя? Беше месец март 1996 г. Предстоеше ни дерби срещу ЦСКА. Мога и сега да ви изредя състава от преди 20 години: Миновски, Стойков, Вълчинов, Найденов, Маринов, Славчев, Хвойнев, Чилибонов, Радивоевич, Коилов, Борисов. Старши треньор ни беше Трендафил Терзийски. Винаги ще му бъда благодарен на този човек. Научи ме на много неща във футбола, както и бате Гриша, естествено. Всъщност беше доста интересна историята , даже малко смешна,около мача. Всичко стана изключително неочаквано за мен. Вечерта преди срещата попитах бате Трендо дали ще ме пусна да се прибера поне за два дни до Бургас при нашите, не очаквах изобщо да разчита на мен. За мое учудване, треньорът ми отвърна: „Ти добре ли си? В групата за мача си. Стягай се.“ Тези думи ми стигаха. И така излязох титуляр. Пуснаха ме като дефанзивен халф и имах задача да пазя национала Георги Георгиев.
-Трудно ли ви беше?
-Изключително трудно. Все пак Гецата е голям футболист, голяма класа, опит, техника, дрибъл, финес...Няма вече такива техничари по нашите терени. От треньорския ни щаб ме похвалиха след мача. Значи съм си свършил работата. Излязох титуляр и следващата седмица – при гостуването ни на „Раковски“ (Русе) – 1:2. Първият ми гол с червено-черната фланелка е в мач за Купата на ПФЛ – при загубата от „Монтана“ с 1:4. Първото ми попадение в елита също го помня много добре. Разписах се срещу „Спартак“ (Вн) при победата ни с 5:0 от 28-ия кръг. Вкарах петия гол в 70-ата минута. От дебютния сезон в „А“ група се спомням и победата над „Левски“ с 1:0 в предпоследния кръг на първенството. Бихме с гол на Мони Чилибонов. Преди дербито президентът на „сините“ Томас Лафчис организира т.нар. „Поход срещу корупцията“ – от „Герена“ до стадиона в „Овча купел“, където се игра мача. Бях толкова малък обаче, че дори не съм разбрал за този протест. Чак на следващия ден прочетох по вестниците.
-Този сезон - 1995/1996, беше един от най-скандалните в нашия футбол. Това бяха т.нар. „мутренски времена“. Носеха се слухове за качвани играчи и съдии по багажниците, за побоища и скандали...
-Вижте, нищо подобно не знам. Никога не съм ставал свидетел или жертва на такива неща. Бях и прекалено млад тогава, интересуваше ме само да играя футбол. Нищо друго не ми е било в главата и съзнанието. Може би и това ме е предпазило. Благодаря на треньорите ми в „Локо“ тогава и най-вече на Терзийски.
-Работили сте с доста треньори. На кога сте най-задължен?
-Е, нормално е да съм признателен на Петър Младенов. Той ми беше реално първият треньор в кариерата. След това Петков и Терзийски, които ми дадоха шанс за „А“ група, Иван Кючуков, Иван Вутов...След това в „Славия“ – Радко Достанич, в „Марек“ – Стоян Коцев...Въобще, доста са, доста са. Не искам да пропусна никого. Благодаря им от сърце.
-След успешния старт в профифутбола защо напуснахте „Локо“ (Сф)?
-Ккаво да ви кажа...Честно да си призная, сега, от дистанцията на тези години, отчитам това като една глупава младежка грешка. Необмислена постъпка. Тогава времената бяха други. Комуникациите бяха ограничени, нямаше мобилни телефони, сайтове и т.н. Аз прочетох в един вестник, че Трендо Терзийски отива в „Левски“. Подведох се. Помислих си, че за мен повече бъдеще в кв. „Надежда“ няма. Замислих се и за завръщане в Бургас. Викам си: „Ако не стане работата с „Левски“, вратите в „Черноморец“ винаги са отворени за мен.“ Лез да се замислям много-много подписах с „акулите“. След това обаче Терзийски ме издири, покани ме на „Герена“, но вече беше късно. Нямаше как да се случат нещата.
-На кой отбор симпатизирате в личен план?
-На „Черноморец“. Аз съм рожба на този клуб, играл съм там, бил съм треньор. Голяма част от най-хубавите ми години преминаха там. Нормално е да съм от този клуб.
-Работихте доста време с ексцентричан президент като Ивайло Дражев...
-Вижте, само две години той ми е бил шеф. Не ми беше трудно. Бешесъздал добър отбор, помагаше човекът, с каквото можеше. С най-добри впечатления съм от него, да ви кажа. И до ден-днешен подържам връзка с него. Никога не съм имали проблеми.
-Спомням си, че през 2002 г. обаче Дражев ви създаваше проблеми около трансфера в ЦСКА.
-Да, имаше нещо такова, той не беше съгласен с първоначалната оферта от „Армията“, но в крайна сметка, бързо се разрешиха нещата. Запазихме си човешките отношения с Ивайло. Така мисля, че и трябва да бъде. Всичко лошо съм го забравил.
-Престоят ви в ЦСКА се оказа твърде кратък. Записахте само 7 мача и 1 гол с червената фланелка. Защо не успяхте да се наложите на „Армията“?
-И аз самият отчитам като неуспешен престоят ми там. Просто така се случи. Явно не съм бил достатъчно добър, за да се наложа. Въпреки всичко аз пазя само добри спомени от престоя си в ЦСКА. Няма да забравя какво изживях при отстраняването на украинския гранд „Шахтьор“ (Донецк). Няма да забравя, че имах шанса да играя редом до великани като Данчо Лечков и Любо Пенев. Това остава в сърцето. Няма как да бъде изтрито. Паметна ще остане и победата ни над „Левски“ с 1:0. Бихме „сините“ с гол на Владо Манчев, прекъснахме черна серия от десетина поредни техни победи. Това ми е и единственото участие във вечното дерби на нашия футбол.
-Следващата спирка в кариерата ви беше „Марек“. Как се озовахте в Дупница?
-Да, покани ме президентът на клуба Стефан Милушев. Страшно отдаден на футбола човек. Коректен, точен. Само добри спомени пазя от Дупница, и от ръководството, и от треньорите, с които съм работил. Хората в този град наистина обичат футбола. Съжалявам, че „Марек“ в момента е в незавидна съдба. Дано да се завърнат там, където им е мястото. Ни винаги се опълчвахме на грандовете, много трудно някой можеше да ни бие, особено на „Бончук“. Бяхме пословични със силния си дух. Събрали се бяхме доста сериозни футболисти.
-С дупничани имате и няколко евроучастия...
-Незабравимо за мен беше гостуването в Германия на „Волфсбург“. Срещнахме се в турнира Интертото през 2003 г. Първо отстранихме унгарския „Видеотон“. Стана доста драматично, след като като гости завършихме 2:2, а у дома ги пречупихме с 3:2 след "сребърен гол" на грузинеца Амиран Муджири в първото продължение. Представихме се напълно достойно срещу „вълците“, въпреки, че и дума не можеше да става за сравнение в бюджетите на двата клуба. Направихме им 1:1 на „Бончук“. Като гости загубихме с 0:2. Страхотно изживяване. Помня, че Мартин Петров тогава ни вкара първия гол от фаул, а вторият им, ако не се лъжа, беше от дузпа. Всеки от нас даде максимума от себе си.
-Престоят в „Славия“ как го оценявате?
-Много съм доволен. Винаги само добри думи ще кажа за този клуб. Винаги ще бъда признателен на президента Венци Стефанов, на Веско Събев. Бяхме силен тим, но все нещо малко не ни достигаше да спечелим трофей. За съжаление това вече е факт за „белия“ отбор от доста време. Но „Славия“ си има политика, която следва и заслужава уважение заради налагането на доста млади футболисти.
-Колко оферти от чужди грандове сте имали и защо не са се реализирали трансферите?
-Да, имал съм предложения. Най-близко бях до трансфер в „Галатасарай“. Изкарах 10 дни в турския гранд. Участвах в тренировки и мачове. Но пак казвам, аз тогава бях толкова малък, че изобщо не можех да осъзная за какво точно ставаше дума. Имаше хора, които се занимаваха с моите дела. Нямам представа какво ми попречи да облека екипа на „Галатасарай“. В началото уж всичко беше наред. Отидох уж да подписвам, взех участие в една контрола даже. Играх редом до швейцареца Кнуп, Хакан Шукур, Юмит Давала... Турците ме харесаха, но явно накрая не са се разбрали за трансферната сума с „Черноморец“. Както и да е, явно така е било писано.
-В Кипър отидохте така да се каже като за „последно десет“...
-Да, точно така беше. Там играх в „Неа Саламина“. Съотборници ми бяха и други двама българи: Цветомир Чипев и Тодор Кючуков. Ние, българите, обичае да подценяваме хората, но в Кипър разполагаха още тогава с една отлична база. Нашият тим имаше доста верни фенове и традиции. За съжаление по мое време се появиха финансови проблеми, забавяха ни плащанията. Смени се ръководството. Отборът страдаше от силно текучество-едни идваха, други си тръгваха...
-Велислав Вуцов ли ви покани после в „Калиакра“?
-Да, не бяхме работили преди това заедно. Познавахме се индиректно. Радвам се, че помогнах на отбора от Каварна да се стабилизира в „Б“ група, а малко по-късно се изкачи и в елита. Аз преминах в „Спартак“ (Вн).
-Май там се оказахте на точното място?
-С прекрасни впечатления съм от престоя в „Спартак“. Да ви призная честно, аз с голямо удоволствие играех там. Съжалавям много, че в момента „соколите“ изпаднаха в незавидното положение на моя роден клуб „Черноморец“ и креят някъде по долните групи. Това е много жалко за такива големи футболни центрове.
-Когато минавате случайно покрай стадион „Черноморец“ какво изпитвате?
-(Въздиша. Мълчи дълго). Мъка. Тъга. Това изпитвам. Изключително ми е мъчно. Не е нормално, разбирате ли? През миналата година аз бях един от учредителите на „Черноморец 1919“. Сред инициаторите бяха големи имена като Иван Притъргов, Валентин Делиминков, Златко Янков, Тодор Райков, Николай Калушев, Иван Пазачев, Васил Стоянов, Тома Томов, Васил Данев и д-р Спасимир Иванов…Идеята ни беше да възродим автентичния клуб. Беше гласувана и нова емблема на клуба, съдържаща традиционните символи и цветове – синьото и котвата. Тръгнахме от най-ниското ниво – от селската група. Тимът играе мачовете си на стадион „Ветрен“. Имахме доброто намерение да играем на стария стадион. Създадохме организация, изчистихме стадиона, който беше заприличал на една джунгла. Терени бяха оправени. Но всичко приключи изключотелно бързо. Игрищата се унищоха за нула време. Съсипаха труда ни. Не зная чия е вината, но наистина е много жалко. Честно да ви кажа, загубих вече надежда, че ще играе отново футбол там някога. Дано ме опровергаят събитията.
-Имали ли сте тежки контузии в кариерата ви?
-За съжаление и мен не ме пожали този бич – травмите. През 2000 г. гостувахме в Шумен. Последен кръг от първенството. Срещата беше без значение. Скъсах кръстни връзки на коляното. В продължение на шест месеца не пипнах топката. Беше ми много тежко, най-вече психологически.

Никога не е имало дрязги и конфликти при нас, категоричен е младият специалист

Селекционерът на юношеските ни национали се самоопределя като модерен тип треньор. „Дали съм прекалено строг? О, не, не съм диктатор. Би трябвало да попитате състезателите. Аз мисля, че се разбирам много добре с тях. Атмосферата в отбора ни е добра. Никога не е имало конфликти или дори дребни дрязги в колектива, категоричен е Ангел Стойков.
„Докъде се простират амбициите ми в треньорската професия? Естествено, че щом съм треньор на национална гарнитура, плановете ми са амбициозни. Много далеч съм от мисъла, че съм завършен треньор или кой знае какъв спецалист. Напротив, всеки ден се уча на нещо в тази сложна професия. Стремя се да стигна възможно най-високо ниво, твърди младият специалист. - Кои са примерите ми за подражание сред вашата гилдия? На коя школа съм привърженик? Имам треньор, който може да се каже, че е мой идол. Името му обаче няма да ви го споменавам. Предпочитам да го запазя за себе си. За мен тези залитания по определен стил на игра, да кажем на „Барселона“ например, се излишни и прекалени. Малко ми се виждат в сферата на фантастиката, ако си мислим, че можем да играем като Неймар, Меси, Шави, Суарес и компания. Грешка е да пренасяме сляпо тики-така на българска почва, с оглед родната действителност. Сами ме разбирате, какво искам да обясня. Стремя се да прилагам най-доброто спрямо отбора, в който съм, за да постигаме и резултати.“
Милен ДИМИТРОВ