Известният спортен журналист РУМЕН ПАЙТАШЕВ е първият българин, правил интервю с футболната легенда Диего Марадона. Това се случва по време на „Копа Америка-89“ в Бразилия, където Пайташев е специален пратеник на вестник „Футбол“. В този период Диего е на върха на славата - той е настоящ световен шампион, покорил футболния Еверест три години по-рано. Ето и цялото интервю на Румен Пайташев с Дон Диего:
-Известен е изразът ви: „На терена никога не знам какво ще направя в следващия момент.“ Дали в повечето случаи действате интуитивно?
-На терена не се застоявам нито за секунда на едно място и се стремя да бъда непрекъснато в движение, което ми осигурява и свобода на действие. Днешният футбол без движение е немислим, защото ситуациите се променят постоянно.
-Как ще изтълкувате думите на прочутата американска тенисистка Били Джийн Кинг: „Шампионите не обичат да печелят, те мразят да губят“?
-Втората част на фразата е отрицание на първата. Аз никога не мисля за загуба и не си спомням пораженията. Обичам само победите и целта ми е да спечеля всеки мач.
-Както и на много други деца, детството ви е преминало в недоимък. Сега, когато сте на върха на славата, сещате ли се за милионите малки несретници?
-Да, отраснах в бедност и никога не забравям, че за съжаление и днес много деца са принудени невинно да страдат. По света има много човешки трагедии, а така също и хора, притежаващи голяма власт, които обаче не са в състояние да решат глобалните проблеми на човечеството.
Winbet - най-голямото разнообразие от пазари! (18+)
-Кои са причините за насилието по стадионите?
-В последно време в хората настъпи душевна метаморфоза, едно своеобразно прераждане в отрицателна посока, те станаха по-лоши.
-В Аржентина има поговорка: „Водата тече под моста и никога не се връща“. Значи ли това, че и за вас спомените са без стойност?
-Аз не мога да избягам от спомените си, защото съм само капка в техния океан. Те са около мен, аз се връщам винаги към тях и живея със и чрез тях.
-Не са малко тези, които и днес в Аржентина твърдят, че световната титла през 1978 г. е била спечелена, защото е бил „купен“ мачът с Перу...
-Мнозина са ме питали за това, но кой всъщност пуска тези слухове?
-Наскоро в Италия бе публикуван цял списък от случаи, когато умишлено сте си служили с ръка...
-Всеки може да сгреши, кой не прави грешки? Понякога, без да искам, мога и действително да докосна топката с ръка, но нарочно – никога! В прословутия мач с Англия дори не разбрах какво стана на практика, затова казах, че може би е била Божията ръка.
-Вече толкова години и в „Наполи“, и в националния отбор на Аржентина почти всичко зависи от вас. Как ви се отразява бремето на отговорността?
-Когато съм на терена, наистина съм отговорен пред себе си и другите. Извън него обаче не смятам, че съм толкова обременен и мога да живея както намеря за добре.
-Постоянно сте обект на брутални действия от страна на защитниците – как реагирате в подобни случаи?
-Тези техни действия винаги са ми причинявали непоносима болка, но аз никога не се стремя да спекулирам с нея, не мисля и да си връщам.
-Вече сте баща на две дъщери, предстои ви и сватба. Не бихте ли желали и син, който да ви наследи?
-Разбира се, че искам момче, радвам се, че и Клаудия е на същото мнение. Бих могъл да му дам много, но нека не избързваме. С времето всичко ще си дойде на мястото.
-Защо спортният ви идол е Бен Джонсън?
-За мен Джонсън е голяма „височина“ в спорта. Сигурен съм във възможностите му и очаквам, че през 1992 г. в Барселона той ще премине като ураган над съперниците си.
-Много обичате сладките лакомства, а това не е добре за бързината...
-Напротив, сладкишите не само че не ми пречат, но дори ме импулсират за още по-силни изяви.
-Според Паул Брайтнер в последните 5-6 години е настъпила чувствителна промяна у вас. В какво се изразява тя?
-И приятелите ми са забелязали тази промяна. Безспорно е, че с годините човек се променя, а може би и фактът, че вече съм баща, ме кара да гледам на живота по-сериозно и задълбочено. Това неизбежно дава отражение и в отношението ми към футбола.
-Впечатленията ви от българския футбол от мача Аржентина – България 2:0 на „Мондиал-86“ в Мексико?
-Личеше желание за игра, но действията се извършваха твърде бавно, а от това страдаше и тяхната ефективност.
-Как се отнасяте към журналистите?
-Хората казват, че те правят и пишат това, което си поискат. Лично аз никога не съм имал проблеми с тях, старал съм се да бъда в добри отношения и въобще да се държа с тях както с всички останали.
-След завършване на кариерата си бихте ли станали треньор?
-Сега съм много зает – и с футбола, и със семейството. Не съм мислил сериозно по този въпрос, това е проблем на бъдещето.
-В един разговор между вас и треньора Удо Латек отсичате, че не треньорите, а играчите правят отбора. Значи ли това, че подценявате ролята на треньора?
-В никакъв случай. Всеки треньор, с когото сме работили заедно, е допринесъл с нещо за известността ми. А малките конфликти дори до известна степен влияят положително. Мога ли да пренебрегна един Билярдо, с когото сме в отлични отношения?
-Споменахте за Билярдо, но вие бяхте и при Меноти, а се знае, че двамата големи треньори на Аржентина не изпитват добри чувства един към друг...
-В този случай ще се въздържа от мнение. И двамата ги чувствам не само като приятели, но съм убеден, че всеки от тях тежи на мястото си като специалист.
-Споделяте, че тялото ви е като на юноша, а вътрешно сте 50-годишен – какво означава това?
-Действително е така. Все още умея да правя неща, които можех на терена и като юноша, но в мислите и разсъжденията си съм далеч напред във времето, отговарящо на възрастта на един улегнал и зрял човек. Лошото е, че годините не само започват да личат, но и да се усещат.
-Ще запази ли Аржентина световната титла през 1990 г.?
-Трудно ми е да прогнозирам развоя на събитията.
-Какъв е Диего Марадона извън терена?
-Такъв, какъвто съм и на терена. Няма разлика в отношението ми към хората, от една страна, и към съотборници и съперници, от друга.
-Лаская се от похвалите и ми е приятно, когато всички мислят, че съм по-различен от другите. Но няма да се обидя на никого, ако ме приеме такъв, какъвто съм всъщност – един от милионите, защото аз съм преди всичко човек като всички хора на земята.
Румен ПАЙТАШЕВ
