Гергана Брънзова гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Тя е първата, която проби в WNBA. Брънзова е от баскетболна фамилия и остави следа в още четири държави зад граница. Съдбата обаче реши най-голямата ѝ битка да не бъде в залата, подлагайки я на изпитание, в което на карта бе заложен животът ѝ.

- Гергана, здравей! Много ни е приятно, че прие поканата да гостуваш в предаването „Код Спорт“! Трудно ли ти е да приемеш това, което ни се случва на всички нас – пандемията, която до някаква степен обърква живота ни?
- Хубав въпрос. Не, не ми е трудно. Аз не категоризирам нещата на „трудно“ и „лесно“, а ги категоризирам като такива, каквито са и просто ги приемам. Приемам го като поредното предизвикателство.

- Кое най-много ти тежи сега? Като че ли трябва да се приспособим към един друг свят…
- Точно така. Да ми тежи? Не! Аз съм изцяло в лекота и мекота. Приспособяването е много хубава дума. Аз съм изцяло посланик на адаптивността.

- Този нов ред може ли да попречи на голямата ти любов – баскетбола?
- Проповядвам вдишването на любов и издишването на благодарност и обратното. Затова и въздъхнах. Ами, предизвикателство е. Кара ме да измислям по-креативни начини, по които нещата да се случват. Смятам, че тази пандемия, тази глобална ситуация е добър начин за всички нас да преразгледаме нещата отвътре навън. Това са точно неща, с които съм много на „ти“. Това е трансформиращ период, включително и за баскетбола. Пак подчертавам, че е предизвикателство. Но ние, спортистите сме точно такива и обичаме предизвикателствата. Разбира се, говоря за себе си. Аз в доста голяма степен го правя.

- Връщам те години назад – всичко ли беше предопределено за теб? Имам предвид, че едва ли си се замисляла за друг спорт, при положение че баща ти е легендарният Бойчо Брънзов…
- Прав си, дори не съм се замисляла за друг спорт. Израснах в залата, това беше моята позната атмосфера. Знаеш ли – не че не съм се замисляла, а просто наистина сякаш съм си знаела, че на мен това ми е пътеката. Винаги съм казвала, че обичам да танцувам, обичам художествена гимнастика, обичам всякаква гимнастика. Ето и сега се занимавам доста усилено с йога, с пластичност и т.н. Но баскетболът си ми е в кръвта и явно това е ДНК. Не знам дали бих използвала думата „предопределено“, но начертано, осветено… Беше ми много лесно да го следвам. Просто всичко се случи много лесно.

- На колко години беше, когато за първи път влезе в баскетболната зала? Спомняш ли си какво си каза, когато започна да тренираш?
- Просто съм отраснала с миризмата на топките, с миризмата на потните спортисти. Не знам какво съм си помислила. Просто супер позната атмосфера. Не бих могла да кажа, че съм имала много голяма мотивация. Когато влязох в залата на Детройт Пистънс в Обърн Хилс, когато вече бях в WNBA, може би тогава почувствах грандиозното и голямото. Аха, вече съм стъпила тук! Това, което винаги съм виждала и съм говорела за него. Хората са ме осмивали или не са ме взимали насериозно, че ще играя в тази обстановка. Може би тогава почувствах едно облекчение и усетих мащаба.

- Кога дойде голямото признание на труда, който си положила? Преди Щатите нямаше ли удовлетвореност от постигнатото?
- Много благодаря за въпроса, защото това е нещо, което винаги ми е било предизвикателство – аз да почувствам точката на удовлетвореност. Всъщност никога не я усещах, защото нямаше да имам мотивация да продължа да се състезавам, да се съревновавам, да съм на игрището, изобщо за житейската удовлетвореност. Научих се да изпитвам удовлетвореност, когато животът ме срещна с допълнителното предизвикателство, което ме накара да стоя неподвижна, да преразгледам целия си живот, да обърна всичко отвътре навън. Тогава се научих да изпитвам удовлетвореност.

- Какво ти казваше баща ти в онези години? Той ти беше треньор в отбора на ДЗУ (Стара Загора)…
- Баща ми винаги ми е казвал да бъда себе си. Показвал ми е повече неща, отколкото казвал вербално. С него имахме много силна връзка. Неговата комуникация с мен винаги е била – бъди себе си, имай вяра в себе си и в това, което правиш!

- Заминаваш да учиш в Щатите в Международния университет във Флорида. С кое ти беше най-трудно да свикнеш? Как успяваше да съчетаваш лекциите с тренировките? Разкажи ни за този период…
- Всъщност там е много лесно, защото всичко върви паралелно. След като напълно съм отдадена на баскетбола 24/7, за мен никога не е било предизвикателство това. Ние сме много добре рутинирани от България с това да се отдаваме напълно на тренировки. Там просто беше поредното предизвикателство. Трябваше да уча и да получавам добри оценки, защото съм отличничка по принцип.

- Ти си първата българска баскетболистка, която стана част от WNBA. Разкажи ни за драфта, за отбора на Детройт Шок, за разликата между университетския баскетбол и този в WNBA…
- Като казваш драфт, очакваш, че това е драфта, който сега е познат на хората с цялата глобализация – Интернет и всичко се дава по телевизията. Тогава аз това нещо не го изпитах. Очаквахме резултатите по телефона, чаках много нетърпеливо да дойде това позвъняване и да ми кажат къде съм избрана. Тогава почувствах удовлетвореност – добре, избрана съм някъде. Разликата между университетския и професионалния баскетбол – в Америка те подготвят добре. Аз съм точно в класическия случай – от университет към пролигата. Тогава лигата беше във втората си година. Разликата е класата на спортистите. Просто си там и се докосваш до тяхната менталност, до начина им на мислене, до начина им на работа, треньорите са различни. Още едно стъпало, още едно леко шамарче да се посъбудиш и да те предизвикат да бъдеш по-добър. Разлика е, че вече си само с баскетбола, вече не мислиш за училище. Можеш да разполагаш с другото си време.

- Как те приеха в отбора?
- Мисля, че навсякъде съм била приемана окей. Те ме приеха като поредното попълнение, поредното “rookie”. Гледаха ме по-различно, защото навсякъде съм свикнала да съм титуляр, да съм се наложила, да не се притеснявам. Винаги съм била готова за конкуренция, за сръчкване, за работа и т.н. Това, че те наблягаха на думата „rookie”, много ме приземяваше. Казвах: „Защо? Кога вече ще стане втора година, за да не съм “rookie”?”

- Защо реши да продължиш кариерата си в Европа?
- Благодаря и за този хубав въпрос. Тогава се сблъсках в WNBA с политиканството и с това колко е важен начинът ти на поглед на живота извън баскетбола, за да можеш да разбереш голямата картина, а не само  да гледаш баскетбола и да си мислиш, че колкото си по-добър, толкова по-добре се представяш и толкова си по-добре приет в атмосферата. За мен наистина беше важно да съм водеща фигура в отбора. Не специално колко точки вкарвам или колко минути играя, но наистина да съм си на мястото и да се чувствам добре. А в Детройт това нещо ми беше плитко, не можех да го усещам. Просто бях много млада. Може би, ако можех да се върна в WNBA, бих го направила след 30.

- Франция, Гърция, Турция и Словакия са страните, в които играеш – къде се чувстваше най-добре? Кой бе отборът, с който постигна най-добри резултати? Къде беше най-добре приета?
- Навсякъде съм била приемана добре, тъй като дори не съм имала някакви очаквания да бъда приемана за нещо или да се имам за чужденка. Да, по принцип ние сме от това поколение, което навсякъде сме чужденки. Ти се котираш, защото отиваш там, заради качеството си на играта. Чувствала съм се комфортно във Фенербахче, в Словакия, навсякъде. Но понеже останах по-дълго в Турция и вече бях наясно с културата, беше по-лесна транзицията. Там беше интересна динамиката, защото последните години играех с турски паспорт. Бях чужденка, а всъщност съм омъжена за турчин. Бях в много интересна ситуация. Но навсякъде съм приемана добре и навсякъде съм се чувствала комфортно. С Фенербахче съм печелила най-много купи, в Словакия също. Другите отбори винаги са били транзиционни, защото обичам разнообразието. Това, че почти всяка година съм в нов отбор и с нов треньор, само обогатява кариерата ми. Сега разбирам ценното на това.

- Какво не успя да постигнеш с националния отбор на България?
- Много не съм постигнала с националния отбор. Писала съм и съм говорила за това. Просто преходното време, тази транзиция, която изживява България в спорта и еволюцията, която се случва в момента. Националният отбор е мястото, където не съм спечелила никаква купа. Това е вечното ходене на квалификации! Не знам от колко квалификации съм била част. Хубавото е, че от 17-годишна станах част от женския национален отбор. Имала съм удоволствието и богатството да бъда в един отбор с такива играчи като Полина Цекова, сестра ми. Те са пример, както и всички други, с които съм играла. Но става въпрос за по-голямото поколение – с Владка сме играли. За мен това е богатство, приемам го като плюс. Работата с треньорите също. Но като организация, просто държавната политика за спорта…

- Преди 10 години реши да кажеш стоп – лесно ли взе това решение и от какво бе продиктувано то?
- Не за пръв път бях казала стоп на баскетбола. При мен нищо не е окончателно. Тогава казах стоп, защото мотивацията ми намаля, а имах нужда от почивка. Никога не е било окончателно, никога не съм закачала кецовете и да съм казала дотук и досега. Аз и сега мога да се обуя, да вляза и да играя. Даже след това съм играла във Втора лига – 2013 г. Преди диагнозата ми аз играех, но беше само на приятелски начала, за да помогна да влезе в Първа лига турският отбор на две мои приятелки. Окончателно никога не съм казала „не“ на баскетбола! Той е част от мен.

- Сега като гледаш женския баскетбол у нас не ти ли е малко мъчно? Има някакво подобие на баскетбол, някакво подобие на първенство и нищо повече.
- Интересно, че така го казваш. Да, това са нещата. Това е стечение на обстоятелствата, това е резултатът на това, за което ме попита за националния отбор. Това е просто деградация. Но това е държавната политика за спорта, за съжаление. Обичам да гледам голямата картина и да търся първопричината на нещата. За да не омаловажавам труда на тези момичета, които са част от тази лига и на специалистите, които са в нея, бих казала, че това е резултатът на държавната политика. Това е, което виждам. Не, не ми става мъчно. Просто виждам възможност за растеж и за промяна. Точно затова съм мотивирана да работя.

- Оглавяваш обществения съвет към федерацията по баскетбол. В какво се изразява работата ти? По какви проекти работиш?
- Да, това е един нов орган в българския баскетбол, който има цел и мисия, защото всички ние сме ентусиасти и хора, които наистина живеят за спорта и по-специално за баскетбола и имат желание да направят промяна. Да видят тази промяна, да я изживеят, да я приложат по креативен начин. Това е мисията на този обществен съвет, всички сме смели. Много въпроси имаше – вие какво ще правите, какви сте вие, какво ще бъде сега? Да, разбираемо е, защото това е нещо ново, а всяко ново нещо идва с голяма въпросителна. И ние сме голямата въпросителна. Трудно се приема.

- Обществото е по-консервативно.
- По принцип, да и в баскетбола доста се сблъсквам с това и го виждам. Но съм отворен човек. Готова съм за предизвикателства и най-вече запретнала съм здраво ръкави, а дори съм навила и панталоните. Влязла съм и с ръцете, и с краката, изцяло съм вътре, но най-вече със сърцето си.

- Връщам те към нещо, което те направи още по-силна и не можем да не го споменем в това интервю – битката ти с множествената склероза. Кога разбра за болестта? Как се случи всичко?
- Битка не съм водила, това не е битка, това беше едно изпитание, предизвикателство. Научих на 1 януари 2013 г. за новогодишен подарък. Събудих се и не виждам с едното око. И оттам нататък вече се тръгва по лекари, по традиционната медицина, алопатията, която за всички е позната и в крайна сметка август месец бях официално диагностицирана с двете букви, които за мен бяха познати от диагнозата на майка ми. Това между другото ми помогна, защото бях запозната със състоянието. Но не бях запозната това да бъде на мен.

- Зададе ли си въпроса – защо точно на мен се случи?
- Не! Този въпрос никога не е бил на преден план – защо точно на мен! Просто си казах – защо това нещо ме изненада? Как така не бях подготвена? Започнах да разследвам, да изследвам, да играя детектив, защото разбрах, че това не е случайно. Не може баща ми, майка ми и сега аз на ред да бъда диагностицирана с дегенеративно автоимунно състояние. Затова и се записах да уча натурална, природна медицина, затова и я завърших, затова имам и докторска степен. Просто, защото ми е интересно и това отвори една нова врата към алтернативата, която всъщност ми даде светлината да преобърна всичко и да разбера себе си.

- Кои бяха хората до теб в този труден момент?
- Семейството. Единствените хора, на които бях споделила и знаеха за диагнозата тогава, бяха съпругът ми и сестра ми. Други не съм желала да включа в групата на подкрепящия фактор, защото си мислех, че те ще ме съжаляват може би и в тяхната емоция, която изпитват, аз ще се огледам и всъщност това ще ме разконцентрира. Затова избрах да споделя доста по-късно, когато дори не знаех, че ще имам тези резултати.

- Какво си каза, когато спечели най-важния мач в живота ти до момента, когато вече разбра, че си излекувана?
- Просто позволих на сълзите ми да текнат. Беше голяма емоция, освобождаване. Казах – да, всичко е възможно! Значи, това да вярваш в себе си е окей.

- Защо реши да напишеш книги за множествената склероза? Кое те накара? Имаше ли хора, които да те питат как успя да преодолееш тази болест?
- Да, много хора постоянно ме питат. Непрекъснато съм във връзка с такива хора. Всъщност затова и написах тези книги, за да споделя историята си. Това не е било книга за МС, а споделяне на моята лична история и начинът, по който аз съм успяла, за да мога да вдъхна надежда на хората, че всичко е възможно. След като аз мога, значи всеки може! Да осветя една пътека.

- Сега, когато всичко това е зад гърба ти, как гледаш на малките неща в живота?
- Пред вратата съм си сложила нещо и всеки път, когато излизам от вкъщи, го виждам. Това е: „Обичай и се радвай на малките неща!“ Преди не знаех какво е да изпиташ удовлетворение, а сега намирам как да се радвам на много малки неща. Това ме държи, това ме мотивира. Малките неща са винаги най-важните. Ние мислим, че са много малки, а те всъщност са много важни, те те държат. Малките неща за някои са малки, а за други са големи.

- Имаш три деца – някое от тях ще играе ли баскетбол или пък играе ли вече?
- Добър въпрос, защото само те си знаят и само те могат да отговорят. Дъщеря ми се занимава с езда, но ако ѝ видиш физиката, всички ще кажат: „Дайте я в залата!“ Но те самите не знаят кой какво може. Затова съм ги оставила да бъдат абсолютно свободни и да изразяват страстите си към всичко, за да могат да обогатят мирогледа си. Аз съм с много умни деца! Както винаги – наше лошо няма! Генерацията след 2000 г. е специална, те са наши учители. Винаги казвам, че се уча от децата си. Дали ще играят баскетбол? Може да ги интервюираш по някое време след това.

- Какво ще ни кажеш за финал?
- Нищо не е окончателно. Преди да дойда за това интервю, си поговорих с една жена. Казах ѝ, че всъщност за мен време няма. Единственото време е тук и сега. Да се наслаждаваме на малките неща. Да се научим да бъдем това, което сме, а не това, което другите очакват от нас. Да имаме вяра в себе си, да сме истински и честни най-вече към себе си. Нека бъдем здрави, но отвътре навън!


Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+