Този коментар е личен и не искам да ангажирам никого с него...

 

Владислав Стоянов или Иван Иванов. Един от тях трябва да спечели анкетата за Футболист №1 на България.

 

Аргументите: Иван Иванов стана шампион на Сърбия, премина в Базел, играе в груповата фаза на Шампионската лига, постигна две победи срещу Челси. Несменяем титуляр в националния отбор на България. Бих казал – най-добрият ни национал. Достатъчно козове, нали?

 

Владо Стоянов спечели титлата с Лудогорец, където пристигна през януари. С изключителен дял за шампионския трофей, с изключителен дял и за пробива в евротурнирите. От 5 мача до момента в групите на Лига Европа е допуснал само един гол. Проби и в националния отбор, където измести от титулярното място несменяемия син на президента Борислав Михайлов – Николай. Допусна една грешка при загубата от Чехия с 0:1, но пък за сметка на това спаси десетки положения в останалите двубои. Игра страхотно и срещу Италия, и в Армения, въпреки че загубихме. Също достатъчно козове, нали?

 

И все пак моят фаворит е Владо. Следя кариерата му от юноша бледен, когато носеше екипа на ЦСКА. Тогава всички му предричаха бляскаво бъдеще. Бляскавото бъдеще обаче бе заменено с тъмно настояще. В един мрачен ден Владо, Орлин Старокин и Георги Божилов избягаха от “Армията” и се преселиха в Бургас. Но вместо да върви напред, Владислав тръгна назад. Ама толкова назад, че по едно време се оказа в ада. Стана титуляр на ротативките, хазартът измести футбола от сърцето му, алчността облада духа му. Владо се превърна в парцал...

 

Контузи се тежко и Митко Събев го прати на лечение в Германия. И му даде куп пари, за да се лекува. Но Владимир имаше по-голяма травма от тази в крака. Бе травмирана душата му, където сякаш дяволът се беше преселил, за което лекарство нямаше. Парите на Събев отидоха по жени и казина. Падението бе тотално.

 

Ала един ден слънцето пак се появи... Владо започна битка. Но не с противниковите нападатели, те трябваше да почакат. Започна първо битка със себе си. След трансфера в молдовския Шериф стартира трудният и мъчителен поход към завръщането, което продължи с пълна сила при акостирането в Лудогорец. Завръщане сред човечността. Така бе дадено началото на катарзиса. Владислав Стоянов се промени. Или по-точно -  стана пак той. Истинският Владислав. Ротативките, хазартът, леките жени бяха изритани с мощен шут някъде далеч, много надалеч. И след като надви себе си, вече имаше предостатъчно време да победи и противниците. Успя да го стори, защото той вече е ТОЙ.

 

Всичко това се случи през 2013 година. Годината на Владо... През 2013-а година вратарят спечели много неща на терена, но спечели и една друга, далеч по-ужасяваща война. Ето защо аз избирам Владислав Стоянов...