На 17 март 1982 г. две момчета бягат от следобедните часове в техникума за двигатели с вътрешно горене "Вилхелм Пик". Единият е по-висок от другия и съвсем по банишорски е доста по-отворен; той не говори, той ломоти и повтаря до втръсване едно и също по сто пъти; походката му е своенравна, почти хулиганска - с леко наведена и накривена глава, което рязко контрастира с детската руменина на бузите му.

Тези, двамата, отиват на мач, но още не знаят, че някога ще станат едни от най-великите български футболисти за всички времена. Всъщност само онзи, по-високият, отворкото, някак вътрешно е убеден, че славата им е предопределена.

И така, бегълците от "Вилхелм Пик" Любослав Пенев и Емил Костадинов сядат в сектор "Г", за да гледат любимия си ЦСКА - клуба, който след няколко години ще ги изстреля в друга орбита, срещу европейското величие Ливърпул. Двамата приличат на млади бийтълси - и с ученическите си сака, и с прическите си. В мача за историята ЦСКА, разбира се, бие. Така му е отредено. Защото съдбата сама избира своите герои. Един от тях е Стойчо Младенов, авторът на двата гола за ЦСКА, голове, заради които в Ливърпул всички плочи на Бийтълс същата вечер започват да вият...

Няколко години по-късно, в един слънчев следобед - на 22 декември 1985 г., Любо Пенев е пак на стадиона. Само че вече с червената фланелка на ЦСКА. Пак с наведена глава, пак с румените бузи, пак с наклона на врата и банишорския перчем. И е рамо до рамо със същия онзи Стойчо Младенов. Но така е в живота - понякога митовете порастват до легендите.

Или може би е обратното. Не знам. Така или иначе, ЦСКА играе с Левски. Това е бойното кръщене на хлапака Любо - негов първи мач срещу врага, при това на Герена. Но той е такова перде, че вкарва почти от съблекалнята - 1:0 в 6-ата минута. Останалите голове, разбира се, по право и съдба са отредени да вкара старото куче Стойчо Младенов. 3:1 за ЦСКА и историята.

Днес Любо Пенев става на 43. Искаха да го правят генерал, обявиха го за Супер Любо, разни такива неща... Ала той няма нужда нито от прякор, нито от фамилия. Колко са хората, които имат само малко име, понеже то им е достатъчно голямо? В България, да ви кажа, са двама - Бойко и Любо. По случайност двамата често играят заедно тенис.

Днес Любо е треньор на ЦСКА - ха, два сезона след кой? След Стойчо Младенов.

Историята си знае работата

Съдбата - още повече. Тя обаче има и своите иронии. Любо наследи на поста великия си чичо Димитър. За да прати съвсем в забрава еднодневката Чичовото, която му бе лепната навремето във футболната проходилка.

Сега Любо води Червената армия, при него растат бебетата, при него момчетата стават мъже. Той раздава армейската чорба, на която й кипна да се кандилка. И пак ирония на съдбата, този път от дъното на баката. През 96-а година Любо доказа, че е не просто мъж, ами е най-големият мъжкар. Посред нощ, на летището в София, пред зейналите амбразури на фотоапарати, диктофони и камери, Любо се изправи, наведе глава и на чист банишорски каза: "Който ме уважава, ме уважава, който не - да духа супата. България си има централен нападател с номер 9 на гърба..." Защото в тоя живот трябва да можеш и да печелиш, но и да губиш достойно. Вкарал си бил автогол на европейското? Ами ще си вкара, като защитата ни беше като охраната на Кенеди! И защо тогава никой не си спомни, че Любо е човекът, който запрати онова поколение във вечността с космическия пас към приятеля си от техникума, сектор "Г" и ЦСКА Емил Костадинов на "Парк де пренс"?! Някой изобщо знае ли какъв разговор провеждат тези, двамата, на път към Париж? Е, важните неща ги казва само единият. Емо: "Абе, какво ще правим с тия французи?" Любо: "Нема к'во да го мислиме. То е ясно - аз ти подавам, ти вкарваш и после отиваме на дискотека!". Това е истината. Само една е. Истинска истина, като ЦСКА. Нима тая фраза е по-маловажна по своята футболно-историческа значимост от "Господ е Българин!" и "Айн, цу цвайн, цу-трай. Дрън"?! И защо никой от ония, дето го плюеха, докато Любо си мислеше, че пръска дъжд, не се сети, че той преживя една неописуема мъка, болест, голгота, която само големият мъж може да превъзмогне и да извърви сам?! Защото с него в Щатите през 1994-а италианците щяха да ни носят спагетите за финала с Бразилия, а после да идат да ловят жаби.

Да говорим какъв футболист беше Любо, ще бъде проява на лош вкус. Защото, който не е гледал Любо, той не е гледал футбол и не знае какво е централен нападател с №9 на гърба. Във Валенсия стана капитан, после сам донесе историческия златен дубъл на Атлетико (Мадрид), сам биеше Реал, където и когато го хванеше. Машина за голове и феноменални пасове. Останалото е мълчание в залата на славата.

За Любо легенди не се носят. Носят се само митове. Някога в София, под Моста на влюбените до НДК, имаше едно заведение, над входната му врата висеше клубна емблема, под формата на прилеп. "Валенсиана", знаменитото кафе, което Любо отвори след трансфера си във Валенсия, вече е част от общия устройствен план (както и отстоящото наблизо "Декомания" на бившата му жена Даниела Серданова), наложен от бившия кмет и настоящ премиер. Онзи, който също има само малко име, защото то му стига. Та във "Валенсиана" се събираха футболисти, далавераджии, контингенти и "приятелки". Там се знаеше всичко, там можеше да пиеш едно с Любо. Правил съм го. Просто съдбата ме избра да имам тая чест. И всички, които минаваха оттам, казваха и вярваха: "Любо е най-големият и един ден ще направи големи неща".

Днес той вече ги прави. Преди 7 месеца стана треньор на ЦСКА. Започна трудно, скъсаха го на първия изпит на българска земя. Прас! - бре, профука 4 точки аванс пред Левски и изтърва титлата. Но Любо не каза и дума срещу футболистите. Казваше само, че играли добре. Застана зад тях, както правят мъжете, както правят командирите, тия, за които знамето, честта и екипът имат значение и са повече от оправданията.

Любо обаче спечели първия си международен треньорски изпит - отиде и така наби съветската каска, че на Курската дъга още кънти.

В Кремъл петолъчките изпопадаха, бръмбарите на КГБ - също. Но ето ви още един парадокс - в София срещу Динамо Любо игра прибрано, в защитен стил, а отиде в Москва и ги разпра с най-нападателния футбол, показван от български отбор след... поколението на Любо, Емо и Ицо. Иди, че го разбери.

Да, Любо явно си го може. С млади момчета, без чужденци, без пари, без реклама на фланелките, с амплитуди за раздъвкване на пресконференциите, хулиганската, по банишорски. С леко наведена накриво глава. Беше играч, после президент, после пак играч, днес е треньор и върви напред. Защото е автор на онази магическа, гениално проста фраза, която илюстрира не "правилния", а печелившия футбол: "Аз ти подавам, ти вкарваш и отиваме на дискотека!" И защото бузите на оня млад бийтълс от сектор "Г" през 82-а са все така по момчешки червени.