Луд, луд, луд, много луд. Тити Папазов. Мъж, мъж, голям мъж. Тити Папазов. Синьо сърце, най-голямото, най-смелото синьо сърце. Тити Папазов. Ако днес във футболния “Левски” имаше поне двама такива като него, “Герена” щеше да блести от титли и трофеи, а не да сивее от калъфки. Трофеите пак са в “Левски”, но в баскетболния. Защото там е Тити.

 

Някои го наричат палячо. Плачел като дете по повод и без повод. Нима палячото може да спечели цели три купи в един сезон – шампионска, Балканска и на България. Нима палячото може да разбие тоталната и нечувана хегемония на един отбор, властвал цели 11 лета в баскетболната зала. Нима палячото може да се грабне сам и да организира вековен юбилей. Нима палячото може като апостол да обикаля из всяко журналистическо кътче и да зове народа. А после да го събере в уникално и грандиозно шоу на Националния стадион. Не. Не може! Това го може само истинският мъж. Това го може само смелото синьо сърце.

 

Тити е рядък екземпляр. Тити е уникат. Той е симбиоза между добро и наивно дете, готово да помогне на всеки, между чувствителната, романтична и нежна душа с борбения и непобедим рицар, с мъжкаря, с исполина. Със силата на непримиримия човешки дух.

 

Тити е пример за неограничените възможности на човека, пред когото няма бариери, няма препятствия. Има чадъри, борби, заслони, тройки и всякакви си там баскетболни прийоми, които те отвеждат във вечната алея на славата. Това е той – великолепният луд. И ние трябва да го признаем...