Изчетох всичко, което е написано в родните вестници по случая „ Христо Стоичков в Чикаго”. Става дума за това, че е ударил с юмрук в лицето Светлозар Момчилов, издател на вестник „България сега”. И веднага искам да кажа на моите приятели и колеги: не бързайте да съдите Стоичков!
 

Нека започна с малко предистория. Г-н Момчилов не е журналист. Той и съпругата му (украинка) имат агенция за недвижими имоти. Преди 4-5 г. започнаха да издават безплатния (?!) седмичник „България сега” на принципа „копи-пейст”. Изключително „неадекватен” аматьорски вестник, многотиражка с повече страници. 99 процента от материалите са от българските вестници и електронни сайтове. Фамилия Момчилови употребява изданието за свои лични интереси. Пускат реклами на тези, от които имат нужда и с които в момента имат общи мисли и идеи. Когато се изпокарат, започват да пишат критични материали срещу тях.

 

Харесват публичността, представят се за журналисти по разни светски събития в Чикаго, посещават редовно журналистическите срещи по цял свят, които организира БТА (плащат им се разноските, нали издават БГ-вестник). Виждала съм няколко пъти г-н Момчилов, но не ми и трябваше повече, за да разбера, че е надут, невъзпитан и арогантен тип. Той е обида за професията!!! Надявам се, че това мое мнение ви е достатъчно.

 

И – връщам се на случая със Стоичков. Веднага си представям как на тържествената вечеря на „Чикаго Файър” се е промъкнал до Стоичков и без да изчака подходящия момент, му е казал: „Ицо, я ела с’а тука да кажеш нещо за моя вестник”, или много близко до това...

 

В спортната гилдия ние добре познаваме Христо Стоичков. Той е избухлив, да. Но – забележете – той винаги се отнася към един журналист според начина, по който той се е обърнал към него. Христо е уважителен човек. Но когато усети нотки на неуважение към себе си, става огън и жупел. Личност е и има изключително добро сърце, земен човек. Не обича такива, които му се репчат, или се правят на такива, каквито не са.

 

Неговото чувство е безпогрешно! Този г-н Момчилов на милимундата му е „вдигнал кръвното”. И Стоичков му е забил един в муцуната. Ето това е станало.

 

Вече чувам възраженията ви. Да, грозно е. Но не е ли по-грозно да живееш живота на журналист, когато не си. И това ти личи от 100 мили. Христо има много опит в отношенията си с медиите. Той е като лакмус за истината. Чувала съм за няколко остри сблъсъка между него и български журналисти и фотографи. И винаги съм си казвала – каквото повикало, това се обадило...

 

Като дойдох в Чикаго преди 10 години, имах неговия мобилен телефон и му се обадих. Тогава той играеше в „Чикаго Файър”. Много ми се зарадва, което ме изненада. В интерес на истината, правила съм с него няколко интервюта в България (малко съм писала за футбол) и даже мислех, че няма да ме помни. Нищо подобно. Той даже караше в това време по магистрала 294 на север от Даунтауна, отби в някакъв квартал и спря, за да се наговорим. И тогава ми разказа една потресаваща история. Помня я в детайли.

 

Било е в първите му години в „Чикаго Файър”. Стотици българи идвали на мачовете на отбора, веели се българските знамена по трибуните. Много хора искали среща с него. И в един прекрасен ден му организирали вечеря с българите в Чикаго. Посрещнали го като извънземен, прегръдки, целувки, сълзи, радост, емоции... Всеки искал да се снима с него, раздавал автографи на млади и стари. Каза ми: „Изобщо не знам какво имаше за вечеря, защото не седнах на стола си почти 3 часа”. Но когато излиза след това от ресторанта, първото нещо, което вижда е колата си. Цялата е одрана с остър пирон – открай-докрай. И на вратата пише с разкривени букви на чист български език: „Цървул”... „Какви са тия хора, бе, Ванче?! Викат ме, молят ме да се срещна с тях. Отивам, с часове си говорим, прегръщат ме, плачат... И в същото време някакви родни идиоти да ми одират колата по този вандалски начин! Защо, бе?! Какви хора сме, бе?!” Нямах отговор. Само казах: О, господи!”

 

Обещахме си да се видим, но така и не стана, отборът пътуваше из цяла Америка, а малко по-късно Христо се премести във Вашингтон... И до днес не сме се виждали, все още. Знаех, че ще бъде в Чикаго преди няколко дни, по повод тържествата за годишнината на „Файър”, но не проявих интерес. На подобни сбирки един нормален журналист не може да си свърши работата, просто защото знае, че обектите му не са предразположени за сериозни разговори. Там можеш да отидеш, наистина, само за да уговориш среща за следващ ден... Но това г-н Момчилов няма как да го знае, защото никога не е бил журналист, това не е неговата професия. Той само се прави на такъв. И затова получи юмрук в лицето си.

 

Даже си казвам: това трябваше да се случи по-рано. Не можеш да влезеш в кожата на някой друг, когото искаш да бъдеш, без да си живял неговия живот. Без да знаеш основните правила в един занаят. Без да си бил чирак, калфа и т.н. Нужни са години, натрупан опит и най-вече – любов, към онова, за което пишеш. Или гняв към неправдата, защото знаеш истината. Можеш да кажеш, че си „профи”, едва когато си в състояние да разбереш мотивите на „виновния” и „жертвата”.

 

Така че, моля ви, не съдете прибързано Христо Стоичков и последната му „издънка” в Чикаго. Това ви го казва един заклет левскар, който сваля шапка на футболиста Христо Стоичков.