Думите са на Руди Томянович, датата е 14 юни 1995 г., мястото е Тексас. Залепнал от шампанско, той изрича с най-прости думи, най-голямата истина в спорта. Неговият Хюстън току що е спечелил за втори пореден сезон титлата в НБА, шамаросвайки Орландо с 4-0 победи в серията.
"Нищо не е свършило докато ние не решим, че е свършило."
Думите са на Пау Гасол, датата е 20 септември 2015 г., мястото е Лил. Бурно освиркван от тълпата недоволни литовци и французи, един от най-великите майстори на баскетболното изкуство получи наградата за най-полезен играч на европейското. Без много приказки, но с цялата енергия, на която бе способен, той изведе Испания до трета континентална титла в историята. Трета и за самия него.
Тази 213-сантиметрова каталунска кула от хладнокръвие и разум си имаше всичко много преди това първенство. За него този медал е девети поред с националния тим (европейски първенства: злато през 2009 и 2011 г., сребро през 2003 и 2007 г., бронз през 2001 г.„ злато от световното през 2006 г., сребро от олимпийските игри през 2008 и 2012 г.). За втори път е MVP в Европа (първият е през 2009), за трети път е най-добър реализатор на Стария континент (след 2003 и 2009).
През 2003 г. в Швеция Пау Гасол е на 23 години, когато регистрира средно по 25,8 точки на мач. В неделя вечер в Лил, когато Испания запуши хиляди скептични усти, включително и моята, той бе на 35 години и вкара средно по 25,6 точки. Наниза 40 в 1/2-финала срещу Франция, 18 от тях в последната четвърт и продължението (6/6 наказателни удари, 6/6 от игра). Затвори сметката си на френска земя с 25 във финала срещу Литва.
НИЕ. Ако търсите отговор защо Франция не успя с галактиката от звезди и талант, защо Сърбия се срина година след като бе в подножието на световния връх и защо Дирк Новицки този път не стигна на Германия, вече сте го открили на половина. Тази половина е НИЕ. "Докато ние не решим." Потискането на личното его в името на отборната цел, е присъщо на малцина. Не се получава винаги дори на онези, които с ръка на сърцето наричаме великани. Гасол нито веднъж не каза АЗ. Нито през 2003, нито през 2006, нито през 2015. Думата АЗ не съществува в речника му. И това го прави единствен. И това го издига до статута на абсолютния рицар.
ХАРМОНИЯ. Това е другата половина от отговора. Испания завоюва най-сладката си титла с най-малко талантливия си състав. Без Марк Гасол, без Наваро, без Рубио, без Калдерон, без Ибака, без Абринес. Без шест парчета от уж шампионския си пъзел. Но нещата никога не са такива, каквито изглеждат отстрани. Важно е единствено как изглеждат нещата през очите на един-единствен човек. През очите на треньора. Но не през тези на роботоподобния, механизиран, технологично обременен от многочасови скаутинг рипорти и десетки тактически схеми в тефтера клетник. А през тези на онзи, за когото човешкият фактор, човешкият материал, е оцелял, напук на модните тенденции в 21 век в професионалния спорт.
Серджо Скариоло. Представител на старата генерация специалисти, който с това злато на Испания доказа, че баскетболът има крещяща нужда от ТРЕНЬОРИ. Такива, които умеят да владеят съблекалнята. Такива, които охлаждат страстите. Такива, които свалят пулса само с един поглед. Такива, които вдъхват спокойствие и респект. Такива, които те карат да им се довериш без думи. Такива, които те карат да се чувстваш безумно спокоен, когато подметките на кецовете ти се топят от нерви. Такива, които не казват: "Вървете", а "Хайде, да вървим." Такива като Томянович, наричан в НБА "Треньорът на играчите."
Нелепо е да кажем, че за световен шампион и трикратен европейски първенец като Саша Джорджевич има тайни в баскетбола. Когато си бил играч от подобна величина твоят най-голям враг си остава егото. С него битката е продължителна, а за Джорджевич, както и за някои негови момчета, тя очевидно не е приключила. Йонас Казлаускас със сигурност има своите положителни качества, но психологията не му е водеща. Освен това, не биваше да изрича онези думи след победата на 1/2-финала над сърбите как всички са срещу неговата Литва и едва ли не, никой не му признава класата. За класата по принцип не е нужно да се говори. Думите на класата са действията.
Защо се провали Венсан Коле начело на Франция? Защото бе уплашен. Ужасът го бе сковал още преди първенството, което той не искаше в родината си именно от тревога, че у дома се играе трудно и още по-трудно се печели. Иначе Франция бе много сплотен отбор и такъв си остана до края. Страхът обаче не може да е шампионски пълководец и дано умен тип като Коле намери кураж да го победи веднъж завинаги.
Не е страшно да се провалиш, страшно е да не можеш да победиш демоните в себе си.
ВЛАДИСЛАВА ЛАЗАРОВА/BBall.bg
