Опитай късмета си с БЛИЦ ГЕЙМ 3!

Димитър Бербатов водеше дълги години война със себе си, война с един от най-опасните врагове на духовната възвишеност – високото самочувствие. На 3 септември 2012 година между 12 и 13 часа Митко капитулира пред надменността си, която изригна като вулкан от душата му и заля стоящите наоколо журналисти. Имам честта да познавам Бербатов от 1998 година и затова реших да му спретна едно открито писмо.

 

Този път сбърка, Димитре, много сбърка. Истинското ти Аз изчезна за 60 минути. Или пък може би това е истинското ти Аз... Не знам... Знам, че за този цял час ти записа серия от грешни подавания, изпуснати дузпи и пропуски на празна врата. И си заби класически автогол. За тези 60 минути интелектът, словесната ти култура и останалите ти положителни качества се изпариха яко дим. Това, което бе градил с години пред обществото като човек, личност и характер,  попадна в клещите на онази гадна надменност, високомерие и излишно самочувствие, с които години наред ти водеше битка. Пристана на отвратителните и гнусни черти, така присъщи за звездите. Футболните ти качества няма да ги оспорвам. Никога! Ако в българския футбол има светила, ти си най-ярката сред тях. Но къде изчезна човекът Бербатов?

 

Знаеш ли какво си коментирахме колегите вчера преди твоята прословута пресконференция: “Е, браво на Митко! Събра ни всички, за да ни разкаже цялата истина за трансферната сага. Постъпва като истински българин. Вместо да четем в този и онзи западноевропейски сайт, той ще ни каже всичко с очите. А и най-вероятно е размислил и се завръща в националния отбор.”

 

А тя каква стана – ти използва журналистическата “тълпа”, камерите, микрофоните и хилядите хора, които те гледаха, за да ни изсипеш това, което дълго време се бе крило вътре в душата ти.  

 

Само си виж грешките и се засрами.

Грешка първа: “Ако не съм аз, няма за какво да пишете! Ами утре, ако ме няма, как ще се съберете толкова много хора на едно място!”

Спри се, Димитре! Ако, моето момче, не си разбрал, нека ти кажа, че ние и ти и целият футболен свят сме като два скачени съда. Зависими сме един с друг. Я си спомни, приятелю, как в края на 90-те всяка сутрин, преди да станеш футболен крал, се отправяше към любимата ти “Кралска закуска” срещу хотел “Плиска”, държейки вестници в ръце. И как търсеше да видиш какво е написано за теб, когато прохождаше във футбола... Ако ги няма медиите, Димитре, днес кой щеше да е чувал за твоя милост. Просто за миг си помисли, че пресата  потъне вдън земя. Кой и как ще научи, че си вкарал гол, че си станал шампион на Англия, та даже и голмайстор. Кой?! Днес ни гледаш надменно и от високо и както написа преди време: “Аз съм толкова над вас, че не ви виждам!”. Сега не ни виждаш, ама преди, когато прохождаше във футбола, очите ти бяха вперени право в нас. Беше ниско долу – част от простосмъртните. Така ли беше или може би лъжа?!  Същите тези, които днес не виждаш, седем пъти те избраха за “Футболист №1 на България!”. Да, изборът ти беше напълно заслужен, защото ти си безспорният №1, но той ставаше факт само и единствено благодарение на медиите. Защото, ако не са те, кой ще знае за броя на головете, асистенциите и точните удари, които си записал. Направих си труда да се поразровя из пожълтелите вестници и ми бе необходим точно един час, за да се убедя, че години наред ти най-малко си бил пробождан от острите медийни пера. Далеч пред теб са Стоичков, Сираков и останалите. Включително и тези от твоето поколение. 

 

Грешка втора: “Никой от БФС не ме потърси, за да се върна в националния отбор.” Извинявай, Димитре, но явно още не си помъдрял. Мъдростта се настанявай трайно в човека, когато той е изхвърлил в кошчето за отпадъци гордостта, високото самочувствие и надменността. Ако вътре в душата и в сърцето ти си осъзнал, че е време да се върнеш в националния, че е време да играеш отново за твоята и нашата Родина, защо някой трябва да ти пада на колене и да те моли. Защо? Заради гордостта ти ли?

 

Никой не оспорва делата ти извън терена. Ти не позволи на гримираните нощни прилепчета, танцуващи под чалга ритъма, да изсмучат кръвта ти, пардон – парите ти. Създаде прекрасно семейство, с прекрасна съпруга и прекрасно дете. Не прахоса парите си на вятъра, ставайки ортак с мутрите и дявола. Вложи ги там, където сърцето ти искаше. Подаде ръка на дечицата от цяла България, създаде фондация за чудо и приказ. Нали обаче, Димитре, ти трябва да служиш за пример на тези деца, които те гледат с огромните си красиви очи и попиват всичко от теб. Попиват не само футболната ти брилянтност, но и човешките ти качества. А от вчерашната ти изява те биха се срамували. Въпросът е дали се срамуваш и ти?

 

Човек трябва да бъде достатъчно голям, за да признае грешките си, достатъчно умен, за да спечели от тях, и достатъчно силен, за да ги поправи. Най-великата доблест не е в това никога да не паднеш, а да се изправиш всеки път, когато паднеш. На терена това си го правил многократно. Въпросът е да го сториш и в живота. Защото футболът е до време. Не обръщай внимание на злобарите из форумите, които оплюват под път и над път футболиста Бербатов. Ти отдавна си влязъл във футболната история. Важното е, Димитре, да останеш в историята най-вече като Човека Бербатов!