27 декември 2013 година. Тъкмо бе минала една седмица, след като той бе избран за най-добър футболист на България. Видяхме се за интервю. Това бе най-личната изповед, която той даде. Не очаквах да разкаже за всичко, което бе претърпял, но се оказа мъжко момче. В един момент се смееше, после сълзи бликнаха в очите му. След няколко дни публикувах интервюто. Оказа се, че няколко часа по-рано съдбата го е ударила зловещо. За втори път, след като преди това бе отнела майка му.
Той е Иван Иванов. Момчето, което не заслужаваше да му се случи това. По време на разговора ни на въпрос, за какво мечтае, тъй като има още доста време да играе, той отговори: " Мои приятели и съотборници казват, че съм човек с късмет. Не знам дали е така, не съм вярващ, но все пак мисля, че има СЪДБА, има нещо начертано да ти се случи. До момента не съм имал тежка контузия, не съм пропускал повече от две тренировки. Това е късметът ми, което не е малко." След лошата новина за контузията ме хвана яд и ме обзе чувство на вина. Помислих си: "Как е възможно да се похвали, че никога не е имал тежка контузия и да му се случи това?!" Почувствах се виновен заради споделеното от Иван в интервюто. Признавам, кофти ми беше да го потърся след това. А и той не е от тези, които имат лични пиари, не обича да дружи с журналистите, няма ведомствени говорители, които да му създават образ на звезда.
СЪДБАТА така го научи. В ранните му години в ЦСКА през ден беше център на вниманието в медиите. И все с лошо. Нощни турове из София, скандали и побоища пред заведения, приключили в болница, въргал в ресторант на Горубляне и още и още. Журналистите често се питаха ще има ли нощ, в която двамата Ивановци - Иванов и Караджов, да не се проявят. После поотрасна и взе да се говори за футбол. Мина през Партизан, където бе един от най-добрите и стигна до Базел. И там се превърна в лидер, беше твърд титуляр и с негова помощ швейцарците отупаха Челси два пъти в групите на Шампионската лига. Каза ми, че една по една сбъдва мечтите си.
Ако не беше СЪДБАТА. Тя не пита, а отнема. Първо взе майка му през март 2012 година. Изправи се и след този удар, защото е мъжко момче, тръгнало от бедното градче Златица да покорява Европа. Сигурен съм, че щеше да я покори и в момента Иван трябваше да играе в европейски гранд. Никак не е преувеличено. След силното му представяне в Базел му трябваше още половин сезон, за да премине в още по-силен отбор и първенство. Играта му беше прекрасна и за Англия, и за Германия. Класни отбори вече го следяха, когато се случи онова на 14 януари 2014 година. И така вече две години ходене по мъките. Операции, възстановяване, прохождане като малко дете. Болки, болки и пак болки. Всичко започна от нулата.
СЪДБАТА върна Иван там, откъдето почти започна кариерата му. Избра да е в Локомотив (Пловдив), а беше стигнал центъра на Европа. Съдба... Тя не пита, а отнема. Късмет... ако го нямаш, си приключил дори да си най-добрият. Момчето от Златица не е казало последната си дума. Той ще играе отново голям футбол, защото е голям мъжкар. И вероятно повече никога няма да предизвиква съдбата...
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ СПОРТ
