Имаше едно време един голям футболист, заради когото стадионите се пълнеха. Георги Славков се казваше той. Него вече го няма. Бог го прибра светкавично. Ужасяващо светкавично. Но ние няма да го забравим, защото той отдавна е в историята. Той я пишеше с жълто-черния, с червения, с екипа на България.

 

Какво нещо е животът. В деня, в който Жоро ни напусна, един друг голям българин пишеше историята в далечна Австралия. Историята на българския тенис и на българския спорт. Григор Димитров...

 

Гришо призна, че го боли. Призна, че не е сдържал сълзите си. Така е, Григоре, големите мъже също плачат. Но по-важното е, че си взимат поуки от собствените си грешки, а не търсят вината в другите. Ти го направи, след като даде впечатляваща пресконференция, в които ни показа колко много си пораснал. И ни накара да се замислим – кой Григор е по-силен. Този на корта или този извън него.

 

Имаше едно време Георги Славков. Има днес Григор Димитров. Такъв е кръговратът на живота, такива са неговите сълзи – с вкус на тъга и с вкус на щастие. Едни си отиват, други ги се раждат на спортното поле. Нека днес поплачем, но и нека се радваме... За Жоро и за Гришо. За тези които вече не са сред нас и за тези, които топлят душите ни.