Този въпрос ще бъде задаван не в следващите дни или месеци, а с години. И не само от тези, които като очевидци преживяха поредната драма с дузпи на „Уембли“ в Лондон. Елементарният отговор е: англичаните така и не се научиха успешно да бият дузпи на големи първенства, като в последните 31 години имат седем провала. Но зад кулисите прозираха и други причини…

1000 лева Oнлайн казино Бонус от efbet

На пръв поглед всичко се движеше по план. Шест от седемте мача на „Трите лъва“ се играха на „Уембли“ и факторът домакинство определено наклони везните в полза на островитяните. Гарет Саутгейт бе изградил отбор, който демонстрира едно друго, по-различно лице на английските национали дори в сравнение с тима, който зае четвъртото място в света през 2018 г., да не говорим за провалите на предишните форуми.

Англия разполагаше с изпълнители, които
чувствително вдигнаха нивото и класата

на отбора като цяло. Някои от момчетата, които през 2017 г. станаха световни шампиони за младежи и за юноши до 17 години, вече бяха възмъжали за битките на първия тим. Отборът се движеше равноускорително от първия мач срещу Хърватска до самия финал и изглеждаше, че почти нищо не е в състояние да го спре. Но дали всъщност бе така?

Когато в 81-ата минута на осминафинала с Германия Томас Мюлер се озова на абсолютно чиста позиция сам срещу Пикфорд, хилядите на „Уембли“ тревожно притихнаха. Тогава един германски гол и изравняване на резултата вещаеше непредвидими последици и може би дежа-вю на фаталната драма с дузпи от „Евро-96“. На полуфинала Дания направи и невъзможното да стопира устрема на англичаните към финала. Тогава обаче се намеси нидерландският съдия Дани Макели, който „удари едно рамо“ на домакините с твърде спорната дузпа, категорично отречена дори от авторитети като Жозе Моуриньо и Арсен Венгер. И ако такива дузпи сме виждали и преди, то какво да кажем за втората топка, появила се на терена точно при атаката на Стърлинг. По всички закони на футбола

в такъв момент играта се спира моментално и се присъжда съдийска топка.

Смешно звучат воплите на някои за някакво решение на ФИФА, че ако втората топка не влияела на събитията на терена, играта можела и да продължи. А точно пък в конкретния случай влиянието й бе огромно! Но страничният арбитър остана безмълвен дори след сигнализирането на датския треньор за нередност.

Когато анти-героят от „Евро-96“ Гарет Саутгейт пое съдбините на английския национален отбор, не бяха малко скептиците, които се съмняваха в доброто бъдеще. Но той категорично ги опроверга, достигайки до полуфинал и четвърто място на „Мондиал-2018“, както и до финала на „Евро-2020“. Световният полуфинал бе най-доброто постижение след „Мондиал-90“, а европейският финал бе чакан цели 55 години след славната 1966 година. Неговата футболна философия се базира на прагматизма и сигурността. Пред неособено сигурния вратар Пикфорд действа стабилна защитна конфигурация, изградила си завиден синхрон в действията и свеждаща до минимум опасностите пред вратата. Халфовата линия се явява отлично предмостие за нападателите, а когато Стърлинг и Кейн са в стихията си, противниковите бранители са изправени пред неразрешими ребуси. Проблемът обаче се състои в това, че

Саутгейт не обича да рискува. Той е подчертано
праволинеен и в мисленето, и в действията си

Именно поради тази причина той не се изхитри да завърши втори в групата и да избегне унищожителния сблъсък с Германия на осминафинала, а продължи целенасочено пътя си. Неговото виждане за играта е много по-близо до италианското „един гол, победа и – баста“, отколкото до английския стремеж към атака. При фантастичното начало на финала един втори гол във вратата на разколебаните италианци до голяма степен би предрешил спора далеч преди неговия край. Но не би!

„Омбре, да си виждал добър английски треньор!“ – ми каза приживе в интервюто великият Магьосник Хеленио Херера. И беше твърде прав! Преди идването на континентални треньори от калибъра на Мауриньо, Гуардиола, Анчелоти, Клоп, Конте или Почетино, големите треньори на Острова бяха шотландци – Мат Бъзби, Бил Шенкли, Алекс Фъргюсън. И въпреки това английската FA упорито продължи да залага на местните специалисти, въпреки провалите. Когато за първи път в историята „Трите лъва“ бяха поети от авторитет като шведа Свен-Горан Ериксон, той бе под постоянен мониторинг и всяка негова грешна стъпка се гледаше под лупа. А за петте години начело на Англия Ериксон не само класира отбора на три големи първенства (да включим и историческото 5:1 срещу Германия в Мюнхен), но и достигна до четвъртфиналите. А там загуби от бъдещия световен шампион Бразилия през 2002 г. и отпадна след дузпи от Португалия и през 2004, и през 2006 г. Това беше и достатъчно основание за благодарност да му бъде показана вратата…

Разглеждайки представянето на Англия на „Евро-2020“ неизбежно стигаме и до паралели с „Мондиал-66“. И тогава, и сега домакините не допуснаха гол във вратата си чак до полуфинала. С тази разлика, че между големия Бенкс и Пикфорд разстоянието е от небето до земята. Дори резултатите са почти сходни – 0:0, 2:0, 2:0, 1:0 и 2:1 на полуфинала през 1966 г., срещу 1:0, 0:0, 1:0, 2:0, 4:0 и отново 2:1 на полуфинала през 2020 г. Саутгейт е все още твърде далеч от сър Алф Рамзи, но като футболна философия имат доста допирни точки. Интересно е, че въпреки нахлуването на свежи футболни идеи в клубовете с наличието на континенталните треньори във Висшата лига,

националният отбор на Англия продължава да бъде
своеобразен затворен английски клуб,

в който новостите трудно си пробиват път. Може би и затова някои от националите играят доста по-различно в своите клубове. Но Саутгейт е олицетворение на типичния английски треньор – истински джентълмен в държание и обноски, сдържан на приказки и емоции, следващ праволинейно своята цел. Дори и да бе станал европейски шампион, едва ли щеше да бъде митологизиран.

След малко повече от една година е световното първенство в Катар. Любопитно е дали Англия ще успее да задържи нивото от „Евро-2020“? Спорен въпрос с неясен отговор…
РУМЕН ПАЙТАШЕВ