Протестът на водачите в столичния градски транспорт втори ден предизвиква хаос в двумилионна София. Хората се чудят как да стигнат до училище и работа, бързат, висят по задръствания, търсят алтернативи и се молят час по-скоро този кошмар да свърши.
Исканията за увеличение на заплатите на шофьори и служители разделиха общественото мнение на две. Докато някои са съгласни, че хората трябва да отстояват исканията си и да се борят за по-добър живот, други смятат, че не това е начинът и че протестът е излязъл извън контрол. Освен това не всички считат исканата сума за увеличение на заплатите за справедлива.
Във Фейсбук една по-различна гледна точка дойде от жена, прикована на инвалиден стол. Мариана Харизанова живее в "Люлин" и, за да стигне до центъра на София, трябва да използва метро или тролеи 6 и 7.
Мариана Харизанова
Това, обаче, се оказва невъзможно дори когато има кой да ѝ помага, а когато е сама положението изглежда отчайващо.
Ето какво пише тя по темата за шофьорите в публикация, масово споделяна в социалните мрежи:
"Днес градският транспорт не работи. Вероятно и утре. Трудно е, нали? Утехата - поне Метрото може да се ползва.
За мен това, което преживявате сега, е ежедневие. Всеки ден - без градски транспорт, защото е частично достъпен за човек в количка. И ако тръгна от спирка "А", дали ще стигна до "Б"? До спирка "С" ще изгрее Луната, а съм тръгнала по слънце. Понякога 3 часа не стигат от Люлин да се "добера" до НДК.
Метрото също е кошмар. Адреналинът ми прехвърля всички нормални стойности, сърцето ми ще излети, та няма да го стигна - ето, задава се мотрисата, а за мен е чудовище.
Мнооого висок праг, удря (и може да счупи) моторите на количката, дори повдигната на задни колела. Голямо е разстоянието между него и перона. Зее като пропаст. Ако не успея, предните колела попадат там и заедно с количката се килвам напред. Нея ли да удържа, себе си ли?
Дори асистентът ми е затруднен, иначе физически силен мъж. Веднъж го преживях, стига ми! Стрес - това за мен е градският транспорт на европейска София.
Шофьорите искат по-високи заплати. Не, докато съм принудена да правя таран на тролеи 6 и 7, и да не ги пропускам да продължат, докато не се научат да спират до тротоара и да наклонят возилото.
Не и докато рейс 111 ме подминава в дъжда, защото съм единствена на спирката и количката ми изисква пускане на рампа, а той, "негово величество шофьорът", трябва да стане от седалката, да дойде и да съдейства. Това е и загуба на минути.
Оставя ме там, в дъжда. Подминава ме като кошче за боклук.
Да чакам следващия... Там пък се счупи рампата. Изчакай другия... И т.н.
И аз съм бързала за работа - БЧК е далече. Ден след ден битка, за да стигна до офиса. И така години.
Не ви е добре днес, нали? Съчувствам ви, разбирам. За кратко се докоснахте до проблема ми - колко е трудно без градски транспорт. Поне Метрото не ви е проблем.
Тази история можеха да разкажат стотици хиляди хора в колички. И не само от София.
Много от тях са невидими. Защо ли?"
