Как импресариите на Павароти искаха Галина Савова – в памет на оперната ни прима

Родът

Предполагам, че е било нещо в родовете, от майчина и бащина страна. От рода на майка ми, нейният баща е имал нещо като прякор, Лъките са ги наричали. Дядо е бил от Тулча. Не сме влезли в следите на този род, защото по едно време той е бил в Румъния, след това в България. Преди 10-15 години сестра ми имаше тази идея, но не оставаше време. Тя беше любопитна, но аз и обясних, че вече е много късно. Това няма да бъдат нашите преки прародители, това ще бъдат техни пра-пра-правнуци, но много трудно ще бъде изследването и намирането на рода.

От страна на татко имахме Лиляна Анастасова - дълги години примадона на Варненската опера, която беше негова братовчедка. Затова предполагам, че нещо генно е имало.

Музикалното училище във Варна

Специално за мен мога да кажа, че насоката получих от майка. Когато бях на 6 - 7 години, майка е чула и разбрала, че във Варна се отваря Музикално училище. Тя един ден ме хвана за ръка, от другата ми страна беше по-голямата ми сестра за кураж и ни заведе в Музикалното да се явим на изпит. Спомням си смътно изпита. Нещо съм пяла, после нещо за чувство за ритъм, почуквания с моливче по масата, аз повтарях, за да разбере музикалността. Не знам колко се явиха, но голямата ми сестра не я приеха. Мен приеха. И седем години трябваше да ходя в две училища едновременно. Сутрин – в нормалното, след обяд – в музикалното и обратно.

Ходихме често на опера, най-често с малката ми сестричка. Пък и Лиляна Анастасова беше в Операта – имахме си близък човек. По такъв начин явно музикалният вкус се разви. Гледахме много спектакли. Всичко, което пееше кака Лиляна естествено, всички за спинтово-драматичен глас – „Трубадур“, „Бал с маски“… По-късно, когато дойдоха Тодор Костов, Бохачек, с тях имаше много впечатляващи спектакли.

А при нас се полагаха грижи, за да опознаем музикалното наследство не само на България, но и на целия свят, композитори, запознаваха ни с музиката и не само в Музикалното, но и в основното училище – имахме час по пеене, занимаваха ни с композитори, произведения, епохи, стилове. Бих се радвала да чуя, че и в днешно време се прави, но…

Към оперното пеене се насочих, след като приключих с Музикалното училище в 7 клас. Обичах пианото, учех лесно наизуст, някаква зрителна памет ли, по-скоро механична памет имах. Но имах един дефект. Пред публика ръцете ми малко се разтреперваха и понякога на продукции ми се е случвало да закача чужд тон. Затова казах на мама, че от мен не става добра концертна пианистка и искам да си продължа в нормалното училище. Имах някакви интереси към медицина, после си мислех за химия… Така, един ден и в началото на 9 клас пак нашата мила майка дойде и ме извика от час и ми каза, че иска да се явя на конкурсен изпит в Музикалното. Аз се ядосах и и казах: “Аз не мога да стана пианистка, каквато бих искала и затова няма да бъда някаква учителка по пиано. Това не ми е интересно. Майка каза: „Не, няма с пиано да се явяваш, а с пеене!“, което пък съвсем ме озадачи, но бях послушно дете. Оставих се, просто защото много обичах майка и много вярвах в нейната любов, в нейния инстинкт.

Първата ми учителка по оперно пеене Златка Кунчева

И така майка намери, с помощта на кака Лиляна Анастасова, може би, една съвсем нова млада учителка Златка Кунчева. Тя тъкмо беше започнала работа в Музикалното училище. Взех няколко урока при нея, подготвих една песен, някаква малка ария за сравнително кратък срок, не повече от една седмица и се явих на изпит. Бяхме 45 деца за две места. Мен приеха на първо място. Отново тръгнах към Музикалното, вече гимназия, с пеене. И трябва да кажа, че на Златка Кунчева дължа страшно много. Тя беше млад педагог, теоретично не зная колко е била подготвена, но тя много често показваше, имаше много красив глас, но защо не стана певица – не зная. Много, много красив глас – тя показваше, естествено обясняваше. На мен ми беше много трудно. Това изкуство не го разбирах. Пианото беше по-лесно, клавишите ги виждаш, а пеенето ми беше в началото безкрайна джунгла, но после започнахме да разбираме какво трябва да се прави и как. Завърших Музикално и майка отново ме запита – сега накъде? Имаш избора – какво решаваш? Казах – сега вече е ясно. Консерваторията.

Професор Христо Бръмбаров и Консерваторията в София

Не бях ходила никога в София, не бях вземала никакви уроци, не познавах нито професори, нито някой от Консерваторията. След време, вече като студентка, разбрах, че всички мои колеги от провинцията и тези от София са вземали периодично години наред уроци при професори и са се подготвяли за влизане в Консерваторията. Спомням си, че трябваше да се явя на изпит – с обявени дати и репертоар, който да представим. Аз имах естествено репертоар от арии, опери още не, но много арии, песни. Отидох в София при един наш братовчед, който се свърза с проф. Христо Бръмбаров и уговори час за прослушване. Това беше около една седмица преди приемния изпит. Посетихме проф. Бръмбаров, квартирата му беше на ул. „Бирюзов“. Прие ни в стаята си. Вече беше преживял нещо, вероятно инфаркт. Спомням си, че дори не стана. Посрещна ме много враждебно. Изгледа ме доста укорно и каза: „Смятам, че много рано сте дошли!“ В смисъл, че след една седмица е приемният изпит, а той не ме е чувал дотогава, не ме познава. Обясних, че не е било възможно за нас по-рано да отида, пък и не съм знаела, че трябва. Бях извадила ноти, сгънах ги и исках да си тръгвам. Той ме спря: „Да чуем нещо!“ Не помня какво съм пяла, той поиска още. След това, без изобщо да се обърне към мен, каза на Рени Бръмбарова: „Обади на Лиляна Байнова, пианистката, и да поработи няколко часа с нея!“. Това беше от негова страна признанието, че той намира, че имам някакви данни и че е съгласен да се явя на изпит.

След няколко часа с Лиляна Байнова се явих на изпит. Отново ме приеха и то на първо място. И така – изкарахме 4 години с проф. Бръмбаров. Бяхме с Румяна Абаджиева – мецосопрано, Роза Митова беше при проф. Бръмбаров, имаше една Жечка или Желка, която почина много млада, с разкошен глас… Събирахме се с Професора в една голяма стая, той ни разпяваше пред всички, един по един по 10 минути. След това, в края на седмицата, пак пред него пеехме песни, арии, които подготвяхме с Атанас Атанасов, един изключителен музикант и пианист. И Лиляна Байнова също… Това беше ученето. Така 4 години изминаха много бързо.

В Софийска опера

Междувременно обявиха конкурс за Софийската опера, на който аз не исках да се явявам – там не се чувствах готова. Но проф. Бръмбаров настоя. Аз и при него бях много послушна – като каза трябва – добре трябва. Още не бях взела дипломата, но вече бях завършила четвърти курс. И помня, че се явихме доста драматични гласове. Единият беше Гена Димитрова – тя беше завършила вече втори майсторски клас, аз с 4-ти курс. Третата беше Стефка Попангелова, която пееше във Военния ансамбъл и току-що се беше върнала от с Първа награда от конкурс в Тулуза. Аз бях доста сконфузена и уплашена малко – другите две конкурентки бяха доста силни. Взеха и трите ни. И след това започна работата в Операта, която мисля, че даде най-бързите и най-добри резултати – сцената, режисьора, оркестъра, партньорите – всичко това разви и доразви всичко. Бяхме със статут на стажанти и трябваше всяка от нас да покаже качествата си и след това щеше да се реши кой ще остане, кой ще бъде назначен за артист, кой ще отиде някъде в провинцията евентуално. За щастие и трите защитихме, както трябва местата си в Операта и бяхме назначени. Гена беше разпределена в „Набуко“. Направи я чудесно и получи назначение. Аз бях разпределена за „Тоска“ , а Стефка в „Трубадур“. През първата година бяхме на малки партии. Аз съм пяла Инес от „Трубадур“, Флора от „Травиата“, графиня Чепрано – това бяха първите стъпки и беше безкрайно правилно това, защото си спомням, че първия ми спектакъл на Флора, аз не знаех с кой крак да изляза.

Най-ярък спомен имам от Иван Маринов. С него подготвихме „Тоска“. За мен той беше безкрайно странен, но и интересен човек – на настроения, с хумор, със заядливост – но беше един честен музикант и специално за „Тоска“ страшно много ми помогна, както и Атанас Атанасов, за съжаление и двамата покойници – само споменът остана за тях.

От режисьорите – в Академията още работех с Драган Кърджиев. Той подготви етюди, първите стъпки, обясни ми най-основно всичко за поведението на сцената. След това Петър Щърбанов, Мишо Хаджимишев, най-много с него и с Петър Щърбанов сме работили. С Емил Бошнаков също много сме работили. За мен лично остава незабравим Борис Покровски. Той гостува в Софийската опера по това време – ние правих партията на девицата Февроня в „Невидимият град Китеж и девицата Февроня“ – това е главната женска партия. И някак-си се знаеше, че Гена ще пее премиерата. Репетирахме най-спокойно на петия етаж – ту тя, ту аз… И малко преди премиерата г-н Покровски реши, че аз трябва да пея партията. Вероятно Покровски намери в мен нещо по-наивно и невинно, което беше необходимо за девицата Февроня. С тази опера бяха първите изяви в чужбина – със Софийската опера ходихме в Испания,…

По света

Бях вече шест години в Софийската опера, когато случаят ме заведе в Париж и там беше моят дебют на Турандот и от там започна световната кариера. След това вече имаше години, в които съчетавах изяви в България и навън и накрая от 1979 година продължих само в чужбина.

Може би едно от най-добрите ми качества беше, че аз винаги бях влюбена в партията, която правя, и в колегите, с които работя. За щастие срещах едни от най-добрите. Между които се откроява Пласидо Доминго. За първи път пяхме заедно в Барселона в „Турандот“. Той беше в началото на голямата си кариера. След това вече сме пели в „Метрополитен“, във Виена, в Маями пяхме „Андре Шение“… Той е изключителен и като човек,  и като музикант. Ето, започна и да дирижира, и режисира, и е директор на опера, и е много добър пианист – сигурно това най-много му помага. Все още продължава да пее и да дирижира. Последно го чухме в Милано като баритон вече. Той знае точно кога към какво да се насочи и е винаги най-добър.

Диригенти… То ще прозвучи като клише – най-известните по мое време, които бяха в „Метрополитен“ – с Джеймс Ливайн, който дълги години беше директор на операта, с Джузепе Патане, с Лорин Маазел. Във Франция имаше един много добър диригент – Ален Ломбард. Пол Етиен – с него съм пяла в много театри. Великолепни диригенти. Работила съм и със Зубин Мета, Клаудио Абадо.

Ню Йорк

Много интересен беше дебютът ми в Метрополитен опера с „Аида“ в „Метрополитен“. Бях там с договор за „Джоконда“ за репетиции с диригента Джеймс Ливайн за следващата година. Ненадейно два дни преди планирания спектакъл ангажираната певица за „Аида“, се почувствала несигурна. Заявила, че не може да изпее съботен спектакъл, който от „Бродкастърс“ предаваха в цяла Америка в 14.00 часа. В същия ден бях свободна от репетиции и се впуснах да опознавам Ню Йорк. Заваля някакъв страхотен дъжд и тъкмо се прибирам в хотела абсолютно мокра от глава до пети и чувам, че са ме търсили от операта може би 10 пъти. Бях призована мигновено да се явя в Операта и да репетирам за събота за „Аида“. Така се случи, че аз направих дебюта си в „Метрополитен“ не с  „Джоконда“, както беше планирано, а с „Аида“. И то цяла Америка чу!

Световна слава срещу 10 000 долара

След спектакъла на „Аида“ в Ню Йорк получих предложение от импресариите на Павароти да работят за мен. Казаха ми условията си – трябва мигновено да им заплатя 10 000 долара. И аз по балкански и български възпитана, веднага се учудих и възмутих – защо трябва аз да плащам? Аз не съм получила от тях никакъв договор още, не съм спечелила нищо, а те искат аз на тях предварително да платя. Просто бях невежа, че така се правело. Той ми обясни, че има голямо бюро, има служители и на него му трябват пари. Аз се възмутих. Нашето възпитание беше такова. Как може без те да ми предложат работа, да искат аз да им плащам? Някак си недостойно ми се струваше. А може би не съм  и имала тези 10 000 долара. Може би точно тогава всичко, което взема, да им дам – нещо такова е имало. И им отказах. А това те са правели с абсолютно всички, които са им харесвали – вземали са тия 10 000 долара и са започвали голяма реклама. Така се е случило и с Павароти навремето. Той е бил с някаква малка италианска трупичка  на гастрол в Америка и точно тези импресарии, му искат тази или друга сума. Той ги е нямал тези пари, но всичките пари получени от спектаклите ги е дал, прежалил ги е, добавил и други по някакъв начин. И още на следващия ден целият свят е знаел, че се е появила страхотна звезда и така неговата кариера така започна. Аз отказах на тези импресарии. Продължих с моите - „Сеймон“ - които бяха и на Доминго в момента. Ако бях направила това, щях да получа може би и „Сони“, „Еми“ и голямата реклама. Там така ставаше тогава. Сега вече не зная.

Верона

Дебютът ми в Италия започна от Верона. Така се случи, така дойде предложението с „Джоконда“ през 1980 година. Изпълнители бяха Павароти, Гена беше, аз бях – заедно започнахме някак си във Верона. Там съм пяла доста заглавия – „Аида“ няколко пъти, „Турандот“ няколко пъти, „Джоконда“ два пъти – 1980, 1988 година.

Най-впечатляващо беше една „Аида“, която започна точно полунощ и завърши в 5 сутринта. Отидохме за спектакъла, имаше тенденции за дъжд, но там регламентът, законите казват трябва да се стои. Публиката беше на място – цялата Арена беше пълна. Точно когато трябваше да започнем, няколко минути преди 9, започна страхотен дъжд. Даже аз не исках да слагам тежкия черен грим, защото и прогнозата беше, че няма да спре дъждът. И като стане 11 или 12 часа ще ни пуснат да си отидем. Колегите започнаха да си играят на карти, други четяха, трети си хапваха, анекдоти се разказваха, правехме си весело вътре на сухо, а навън публиката – завити с мушами и чадъри – стояха. Ние отвреме навреме поглеждахме и казвахме – бедните, защо стоят и се мокрят, ще се разболеят накрая – толкова часа дъжд се излива върху тях с надеждата, че ще се почне. И накрая няколко минути преди 12 чуваме аплодисменти. Поглеждаме – дъждът беше спрял и спектакълът започна. Помня, че Никола Мартинучи  беше тенорът. Някъде след второ действие си направи една голяма пауза. Синдикатите в Италия бяха много силни. Всеки оркестър си имаше синдикат, хористите, сценичните работници имаха синдикат и певците имаха, но нашият не се обади. Първата пауза беше единият синдикат на оркестъра казаха – или ще ни заплатят допълнително, защото е вече след 12.00 часа, или няма да свирим. Съветът се събира, директор, интендант – умуват и решават, че толкова и толкова ще им платят. Оркестърът се съгласява да свири – продължаваме. Следващият антракт, отново голяма пауза – хорът – същото. Докато накрая след трето действие – сценичните работници. Казаха и на тях трябва да се плати – иначе няма да продължим. На тях обаче отказаха и от трето действие до края бяхме на един декор. Но спектакълът продължи.

Междувременно сред трето действие Мартинучи остана без глас. Опита се да говори, да декламира и това не излизаше. Спряхме спектакъла и след малко се появи един нов тенор, който не го познавам, който е бил там за спектакли на „Тоска“. И човекът си бил легнал на втория етаж в резиденция или на частна квартира. Отиват да го събуждат – звънят – той не се обажда. Виждат, че прозорецът му е отворен и със стълба отвън влизат, а той със запушалки в ушите спи блажено. Вдигат го от леглото, довеждат го в театъра, нямаше време да се гримира, така го пускат на сцената,  но „Аида“ беше завършено и то точно в 5.00 часа. Публиката беше в еуфория – безкрайно щастливи, доволни – това е едно преживяване, което никога до тогава не се беше случвало. И в 5.00 часа ние като излязохме навън, публиката стои и иска автографи, кани ни да пием кафе заедно. Беше безкрайно интересно преживяване. Мисля, че тава е единственият спектакъл във Верона, който свърши в 5.00 сутринта.

Във Верона имам много хубави преживявания, защото това е една много пленителна, интересна сцена, особено, когато съм била публика мога да оценя това, когато вече е притъмняло и малко преди спектакъла всички запалват тези свещички. Всички от публиката си купуват кандилца някакви и ги запалват и става абсолютна тишина – никой не мърда, сякаш никой не диша, тези свещички светват и започва увертюрата. Неповторимо преживяване.

Виена

Там съм пяла доста заглавия, доста години подред и имам безкрайно хубави впечатления – от колегите, с които съм пяла, заглавията, постановките, диригента, публиката. Преди всичко това е една безкрайно интелигентна музикална публика, разбираща публика, бореща се за добро ниво и качество на оперите. Това е наистина един световен театър. Самата Опера е толкова красива – със затаен дъх и като изпълнител, и като слушател съм влизала. Там съм пяла „Аида“, там съм пяла „Джоконда“, „Андре Шение“, „Тоска“ – почти всички опери по сезон, през сезон са ме канили. Там си имах и своя публика, мои почитатели.

Лондон

Трябва да спомена Лондон – „Ковънт Гардън“. Там и вестниците писаха, че дебютът ми е малко късно – вече бях пяла абсолютно навсякъде в Европа, когато дойде предложението от „Ковънт Гардън“. Преди доста години имах предложение, не бях свободна – отказах. Дали това повлия, стечение на обстоятелствата, но след това дойде отново предложение – пак „Турандот“ беше, и пяхме една след друга с Гена – няколко спектакъла тя, няколко аз. След това правихме в „Уембли“ някаква грандиозна постановка „Турандот“ с много Турандоти, много тенори. След това дойде предложението за „Тоска“ и аз точно в Токио си бях счупила крака и трябваше да откажа. Но това е един изключителен театър, с големи традиции, с големи диригенти, певци. Интересното в „Ковънт Гардън“ беше, че дойдоха от Би Би Си. Българи бяха. Аз не говоря английски, единствения европейски език, който не говоря, и много трудничко ми беше и се чувствах чужда и когато те дойдоха беше безкрайна радост. Много сърдечни бяха, поканиха ме Би Би Си да разгледам. С някои от тях още поддържам връзка.

Мигновено се почувствах у дома и там, защото в Европа съм нямала проблеми – във всяка от страните се говореше италиански, или френски, или немски и руски дори, и навсякъде съм се чувствала у дома. Само там малко се постреснах.

Другите оперни сцени

Пях много в Хамбург, в Берлин, в почти всички възможни градове на Франция, като почнем с Париж няколко пъти различни постановки, в Тулуза… В Южна Америка - в Буенос Айрес съм пяла. За нещастие, когато бях в Буенос Айрес пак „Турандот“ беше, дойде предложението за Рио де Жанейро и аз трябваше да избирам – беше неприятно и беше трудно, но трябваше да откажа за Рио.

Българите, с които съм пяла

Най-напред във Виена беше българката Маргарита Лилова, с която често бяхме заедно на сцената, с Веселина Кацарова съм пяла „Андре Шение“, когато правеше първите си стъпки. С Гяуров съм пяла само в Монте Карло „Симон Боканегра“. Той беше вече женен за Мирела Френи. Беше симпатичен, въздържан човек. С Емил Иванов съм пяла в Германия, в Щутгарт – „Тоска“ сме пели. Безкрайно етичен, приятен, млад, чаровен беше. Имахме някакъв интересен, спонтанен контакт с него и със съпругата му. Останахме си приятели. С Калуди Калудов сме пели в Швейцария „Джоконда“ – това беше неговия дебют. С Димитър Петков пяхме във Варна „Реквием“ и на концерт  в Будапеща.

Бъдещето на операта.

Режисьорите на новото време търсят нови изяви. Всяка епоха си има естествено специфичното. В операта няма как – много, много години се е повтаряло, шаблон един, който обаче е спазвал и епохата и костюмите и абсолютно специфичното на това време. Докато новите режисьори търсят някакви нови изяви, които за съжаление отблъснаха доста голяма част от публиката. Говоря за театри във Франция, Германия, Италия. Това на истинската музикална оперна публика не се харесва. Много модерни постановки има. Имам един случай с Доминго в Хамбург. Режисьор беше синът на Марио дел Монако, беше направил една много модерна „Тоска“ – действието се развиваше по време на фашизма. Скарпия беше войник с униформа. Във второ действие имаше само една желязна маса с един телевизор и той показваше на телевизора на Тоска как измъчват Марио. Марио трябваше да бъде нещо като полу-умен. Доминго като разбра концепцията на режисурата, като видя декора и костюмите и реши, че не трябва да се изявяваме в тази постановка и отказа. Той получи друга опера, а аз – „Бал с маски“. И двамата бяхме единодушни, че не можем това нещо да го направим. Беше в ущърб и на музика и на изпълнение.

В момента това е тенденцията – нови, модерни неща, които абсолютно не пасват към епохата, към времето, което са писани и изразяваха. Сега вече хората, които обичат музиката започнаха някак си да се примиряват и естествено избират модерни постановки, които са безкрайно интересни. Наскоро гледахме и слушахме със сестра ми Надя един запис, който приехме, с Анна Нетребко. Една „Травиата“, която беше модерна, но имаше много мисъл, беше направена много интересно – почти никакъв декор, две канапета на една празна сцена и само артистите и един часовник. Беше безкрайно интересно. Има и интересни постановки, които се приемат.

Не бих казала, че операта ще умре. Не. За щастие, аз където отивам, наблюдавам публиката и забелязвам млади хора. Имаше някакъв период, когато почти не се виждаха, бяха само старите възпитани в този дух музикални поклонници. Но сега се забелязват много млади хора в Германия – виждам много интерес към операта. Може би тази криза ще се отрази и някои малки театри ще се затворят или уедрят, понеже специално в Германия всеки малък град си има театър. Те са стотици театри в Германия. Но музикалната публика си я има и тя продължава да ходи. Смятам, че само малко броят на оперните театри ще се намали, но операта ще живее.  Да загине – не бих искала и не вярвам.

В България

Варна е най-красивият, най-хубавият и най-интересният град тук. Така си го чувствах. Намирала съм се в много красиви и интересни градове, и на море, но за мен Варна си оставаше най-интересният, най-хубавият град, семейството ми беше тук естествено, съученици, първите ми стъпки, спомени, Музикалното и т.н. И затова си имам естествено специалното отношение към Варна. Когато ме помолиха тук да участвам, не ми беше удобно в момента, но нямах сърце да откажа. И особено този „Турандот“, който направихме през 1997 година – концерта за 50 годишнината на Операта с Гюзелев, Стефка Евстатиева... Въпреки че беше безкрайно трудно – тази „Турандот“ трябваше да я пеем 12.00 часа през нощта. Но Летният театър си има чара, аз специално като публика много го харесвам Когато съм публика ми е много приятно. Преди това не съм пяла нито в Летния, нито в зимния.

Малко съм видяла друго в България. Обикновено идвам тук през лятото във Варна. Много се радвам на „Варненско лято“. Винаги има интересни неща, интересни певци, постановки. Виждам за съжаление един отлив на чуждата публика. Това може би се обяснява с по-малкото туристи и с качеството на туристите, които идват в България, и най-вече – не се прави реклама, не се канят тези хора, не се работи, за да се събуди интереса им. А може би не може да се събуди – не познавам туристите. Но ето тази година след много години започна да функционира Летният театър, забелязвам, че има интерес, има радост, публиката е доволна, щастлива и благодарна, че започнаха да се играят оперни постановки в Летния театър. И предполагам, че би трябвало да се продължи, защото само с рок и чалги културата на народа ни загива.

Трябва нещо да се направи нещо за подобряване на акустиката. Аз имах нещастието да бъда напред  (3 после 9 ред) в Летния театър на „Кармина Бурана“ и след това на „Ернани“ и трябваше да напусна местата си, минах съвсем отзад, защото там където бяхме тези микрофони бяха толкова силни, че заболяваха ушите, не можеше да се слуша. Отзад е много по-добра акустиката. И за Верона мога да кажа със спокойна съвест, че докато нямаше усилватели, пееха само най-големи гласове, които можеха да запълнят тази Арена и всичко беше много по-нормално и много по-човешко. С техниката всичко стана технично. Гласовете изгубиха много от качествата си. Започнаха да пеят и съвсем малки гласове, но това вече не е истинско. Първите години, когато пеехме без микрофони беше много по-хубаво и всеки даваше всичко от себе си. Новото време е времето на техниката и мисля, че няма начин по друг начин да се развива това изкуство./БЛИЦ