Сариалът на НВО „Чернобил” отново напомни на света за трагедията, случила се през април 1986 г. Сред основните сюжетни линии е истинската история на пожарникаря Василий Игнатенко и съпругата му Людмила.

Експлозията в атомната централа в Чернобил завинаги променя живота на много семейства и тази двойка е ярък пример за това.

Людмила Игнатенко е родом от град Галич, област Ивано-Франковск. Премества се в Припят, след като завършва с отличие кулинарно училище и е изпратена да работи в сладкарница.

Людмила се запознава с бъдещия си съпруг, когато е на 18. Василий е с две години по-възрастен, той заминава да учи в Гомел от родното му белоруско село Сперижие, а след това е разпределен в Бобруйск.

После е повикан в армията и заминава за Москва, за да служи в пожарната. След войската той намира работа в Припят, където среща любовта си.

С Людмила се женят три години след срещата им и заживяват в общежитие над самата пожарна.

Това е истинска любов: двойката не се разделя и дори когато Василий е на смяна, съпругата му го наблюдава през прозореца.

„Вася се грижеше за мен като малко дете. Той никога не ме пускаше от къщи, без да коригира шалчето ми, шапката, дори се притесняваше от хремата ми.

Винаги се грижех за тоалета си, исках да съм най-красивата. Излъчваше такава сигурност, че се чувствах като зад каменна стена”, казва Людмила.

Те правят планове и, разбира се, мечтаят за деца. По времето на трагедията Людмила очаква бебе: това е втората и много дългоочаквана бременност, първата завършва неуспешно.

В навечерието на бедствието двамата планират да отидат при родителите на Василий рано сутринта, за да помагат в градината. Той дори си взема почивен ден.

През нощта гръмва експлозия, пожарната е изпратена веднага в атомната централа.

Тогава никой не знае мащаба на бедствието, на пожарникарите им е казано, че ще гасят обикновен пожар, не е осигурена специална радиационна защита. Самият Василий също се отзовава на спешното повикване като към нормална работа и моли жена си да си легне.

Съпругът й така и не се връща у дома.

Сутринта Людмила научава от колегите му, че Василий е в болницата. Заедно със съпругата на друг ранен пожарникар тя отива там. Жените успяват да стигнат до мъжете си с трудност: болницата е оградена, те могат да стигнат за кратко само благодарение на познат лекар.

Людмила си спомня как вижда съпруга си:

„Цялото му лице, ръцете бяха опушени, подути, неестествени. Втурнах се към него. „Какво стана?“ „Дишахме върху горящ битум, отровен с газове.“ – Какво да ти донесем, Вася? – попитах аз. Един лекар, който минаваше намръщено, подхвърли: „Те се нуждаят от повече мляко, трилитров съд за всеки, имат отравяне с газ“.

На съпругите на ликвидаторите е казано да опаковат нещата на мъжете си, защото ще бъдат изпратени със специален полет до Москва за лечение. Повече подробности не са им предоставени.

Людмила се връща в болницата с неща, но Василий вече е там: той и колегите му са изпратени в столицата. Василий умира на 13 май и е погребан в специален гроб, запечатан с бетон.

След няколко месеца Людмила ражда момиченце, което кръщава Наташа. То за жалост има цироза на черния дроб и сърдечно заболяване. Живее само четири часа и е погребана до баща си.

Останала напълно сама, Людмила не знае как да продължи живота си и изпада в дълбока депресия. С много усилия успява да се изправи на крака и да продължи напред.

Ражда момченце, за чийто баща не се знае нищо. Но и то е болно – страда от астма и има проблеми с черния дроб. Постоянно са в болници и дори заминават за Куба, където детето да се лекува. По-късно се връщат отново в Киев.

За да осигури на момчето лечение и достоен живот, Игнатенко продава сладкиши на улицата, които сама пече.

Нейното здраве също се влошава, претърпява инсулт и няколко операции. Цял живот прекарва в правенето на сладкиши и с тази професия успява да се пенсионира.

В момента живее в Киев заедно с пълнолетния си син. Признава, че не се оплаква от живота си.

След излизането на сериала „Чернобил“ интересът на пресата към живота на тази жена се засилва.

Журналистите общуват с майката на Василий Игнатенко. 80-годишната Татяна Игнатенко признава в интервю за Би Би Си, че не е гледала сериала, но е чела „Чернобилската молитва”. Според жената всичко е описано в книгата така, както е било в действителност.

Пресата съобщава, че Людмила Игнатенко често пътува със сина си до гробището в Москва.

„Винаги идвам при тях с два букета: единият за него, другият за нея. Пълзя по гроба на колене … Винаги на колене …Убих я … Аз … Тя … Спаси … Моето момиче ме спаси, тя взе целия радио шок върху себе си. Тя ме спаси …

Но аз обичах двамата … Възможно ли е … Възможно ли е да се убие с любов? С такава любов”, така предава думите на Людмила в книгата си „Чернобилска молитва” Светлана Алексиевич.

Игнатенко признава, че годините, прекарани с любимия й съпруг, са най-хубавите в живота й.

Източник: в. Труд