Знаете ли, че граф Влад Цепеш, по-известен като Дракула, е говорил само на български език? А знаете ли, че потомците на българската царска династия Асеневци днес живеят в Букурещ? Ако се питате защо, сега ще разберете, пише Петър Чернев, цитиран от "Марица".

След 681 година територията и населението на днешна Румъния са неразделна част от Първото и Второто българско царство; попадали са за кратко или по-дълго под печенежко, унгарско, куманско или друго господство във времето, когато българска държавност не е съществувала или е била слаба.

Във воеводствата Влашко и Молдова до средата на 19. век се използва кирилицата, а българският е официалният административен език, използван от местната аристокрация до 17.-18. век (виж влахо-българските грамоти).

Старобългарският под формата на "църковнославянски език" се употребява в Румънската православна църква до началото на 20. век. И още - до 1861 година вулгарната латинска лексика в писмения влашки език е само 20%, а останалите 80% са думи, производни или заемки от български.

Това са фактите. От друга страна, мечтите на всички българи патриоти за Велика България витаят къде ли не, но не смеят да се прехвърлят отвъд Дунава.

Защо, толкова ли сме късопаметни?

Ето как отговаря на този въпрос един от най-авторитетните и популярни български историци медиевисти. „Аз не бих използвал термина „Велика България, а бих казал „Историческа България”, следвайки унгарския пример - там се говори за „Историческа Унгария” и това според мене е по-точното понятие - казва известният учен проф. Пламен Павлов. - Вярно е, че отвъддунавските земи на средновековна България за нас са само някакъв мъгляв спомен.

Дори историците рядко се сещат за тях. Иначе обикновено говорим само за Мизия, Тракия и Македония. Добруджа, макар и не съвсем правилно, я включваме в Мизия, а често напълно забравяме Поморавието - област, попаднала по силата на историческите превратности в днешна Сърбия, но в която и днес живеят може би два милиона души с български корени.

По силата на този наш синдром на националната забрава, земите на север от Дунав остават в периферията на нашето внимание, нещо повече - във все по-далечната периферия на собствените ни представи за българското етнокултурно и политическо пространство.“

Проф. Павлов припомня, че отцепването на тази огромна част от българското национално тяло става възможно по времето на турското робство. При несъществуването на българска държава и църква териториите северно от Дунава постепенно се отдалечават от съзнанието за славянобългарската си кръв и същност.

Така се стига дотам, че воеводство Влахия, на практика васална на Търновското царство територия, постепенно се превръща в огнище на влашката държавност и култура, която обаче стъпва върху българското наследство и съдържа, а постепенно и абсорбира, нови и нови „вълни” българско население на своя територия. Сходна е ситуацията и в Молдова - там българската основа е факт, като в северната ѝ част присъства русинско или украинско население.

Но откъде произлиза етнонимът "влах" и съответно названието Влашко? Според проф. Павлов споровете за етнонима „власи” са многовековни. И все пак има някакво съгласие, че „влах“ идва от името на едно келтско племе - по неговия тотем, буквално „вълците”. Впрочем появата на средновековните власи и до днес, въпреки усилията на великорумънската пропаганда, остава загадка.

Някои съвременни учени в северната ни съседка многозначително говорят за „мълчанието на изворите” в „смутното хилядолетие”! Разбира се, те се стремят да „оборят” това гръмовно мълчание, но е факт - от III до средата на XIII в. няма нито едно сведение за съществуването на романоезично население между Дунав и Карпатите! Напротив, там и днес доминира славянобългарската топонимия.

Нещо повече - тя е „по-плътна” в сравнение с тази в самата България! Да речем, имената на реките - най-консервативната част от топонимията - тази, която най-трудно се променя... У нас доминират античните имена, наследени от траки и римляни, макар и българизирани: Дунав, Атрос/Ятрус/Янтра, Ескус/Искър, Алмус/Лом, Августа/Огоста, Тимакус/Тимок, Тонзос/Тунджа, Марос/Марица, Стримон/Струма, и т.н., докато на север от Дунав са Дъмбовица, Бистрица, Прахова и пр.

С други думи, през Средновековието, макар и рядко населени, тези земи са обитавани от българи, от българизирани славянски племена. Това се потвърждава и от историческите извори, особено унгарските - там през Х-ХI в. срещаме българските боляри Салан, Глад, Охтум и др. роднини на „Магнус Кеан” - „великия кан”, както унгарците по традиция наричат българските царе Симеон, Петър и Самуил.

Ще бъдем ли крайни, ако приемем, че "власи" и "българи" са синоними?

„Не са синоними все пак, макар да има и такива случаи в историческите извори - подчертава проф. Павлов. - При влашкото население, по-скоро влашките групи население, които не са били напълно хомогенна цялост, в една или друга степен е вървял процес на българизация - това е несъмнено, но той не е могъл (ако изобщо е било възможно) да приключи. Това се е дължало на известна затвореност, свързана с традиционния поминък - т.нар. пастадно скотовъдство, запазено доскоро при каракачаните, които са елинизираните потомци на една от тези общности.

Византийските и други автори от XI-XIII в. все пак разграничават българи и власи, въпреки че има случаи да наричат така привържениците на първите Асеневци, на царете Петър, Асен и Калоян. Това е донякъде с обидна насоченост, т.е. срещу „божествената ромейска власт” са се надигнали овчари и чергари... Държавата на Асеневци, Второто българско царство, обаче не е „влашка”, нито „влахо-българска”, че дори и „румъно-българска”, както обичайно я представят румънските историци.

Българското самосъзнание, съзнанието за приемственост с ликвидираното от ромеите царство на „нашите стари царе - Симеон, Петър и Самуил” е железен принцип за търновските царе, за българската аристокрация и духовенство.“

За дебългаризацията на Влашко важна роля играе 100-годишното фанариотско управление, когато султанът назначава за управители на васалната област гърци-фанариоти. Следващият силен тласък за отдалечаване от българската идея на земите северно от Дунава идва от Франция. След победата си (заедно с Англия и Османската империя) над Русия през Кримската война (1853-1856) французите „кумуват“ за сливането през 1861 година на двете княжества - Влашко и Молдова, в една държава под измисленото име Румъния.

За отдалечаването на населението от славянските му корени, за да се избегне влиянието на съседна Русия, новоизлюпената румънска аристокрация, започва силово административно „романизиране“ на местния език. С наредба от него са изхвърлени близо 30 000 думи от славянобългарски произход и механично са заменени с френски и италиански думи…

Според Пламен Павлов едва ли става дума за някакъв „заговор“ срещу българския характер на населението на север от Дунава. По-скоро става дума за прекъснатите процеси на българизация. При отсъствието на българска държава и църква през XV-XIX в. нещата протичат иначе. А влашките и молдовските владетели наблягат идейно преди всичко на православието, а не на националната идея, която в модерните си измерения не съществува по това време.

Накрая, нека си припомним, че България и Румъния бяха сложени в общ „пакет“ в процеса на присъединяването ни към ЕС. Случайност? Само духовно незрящите не могат да прозрат, че в света няма нищо случайно. А напротив, всичко се ръководи от един свръхестествен Промисъл. В този дух нека се запитаме: А какво може и трябва да направи българското общество, за да си припомним българи и румънци общите си корени?

„Ситуацията е такава, че в момента на Балканите имаме две български и две румънски държави, - казва проф. Павлов. - Които обаче имат общи, дълбоки и могъщи корени в Средните векове! Ако искате - и по-рано, тракийската наследственост е факт и при нас, и при тях, а и при албанците.“

А дали е абсолютна фантастика идеята за конфедерация между България и Румъния, като крайна цел от едно взаимно сближаване между двете страни? Към която впоследствие да се присъединят и Македония и Молдова. Ето позицията на Пламен Павлов: „Надали в близко, а и по-далечно бъдеще някой изобщо би възприел такава идея - за добро или лошо. Неоспорим факт е обаче, че ние сме изключително близки помежду си.

Дори и в днешния литературен румънски език е съхранен огромен пласт от български думи, дори от старобългарската граматика! Ами мартеницата?! Не е ли тя най-яркият, хилядолетен маркер на общите ни корени, на древното българско наследство, възприето от средновековните власи като свое? И независимо от войните и кървавите рани от XX в. би следвало да вървим към сближение, към почит спрямо общите ни корени, общата ни вяра, светини, светци и културно наследство“.

 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук