Светият Граал заема централно място в западното въображение от хилядолетия - като свещена реликва, изгубено съкровище или предмет на недостижимо съвършенство. Но идеята Граалът не е започнала като нищо от тези неща.

По-скоро той е бил обикновена чаша по време на Тайната вечеря. Най-ранното споменаване на тази чаша се намира в Първото послание на апостол Павел до коринтяните, което е в основата на тайнството Евхаристия.

Написани около 53 г. от н.е., думите на Павел се чуват всяка неделя от много християнски поклонници по света: "По същия начин след вечеря взе чашата и каза: "Тази чаша е новият завет в Моята кръв; това правете, когато пиете, за Мой спомен" (1 Коринтяни 11:25).

Евангелията на Марк, Матей и Лука също описват как преди да бъде разпънат Исус предлага на учениците си да пият вино от чаша като общ ритуал. (Евангелието на Йоан не споменава за това). Най-старият евангелски разказ за Тайната вечеря е този на Марк, написан някъде след Посланието на Павел, но преди разрушаването на еврейския храм през 70 г. след Христа. По-късните евангелия на Матей и Лука също представят основните елементи от разказа на Марк.

С разрастването и разпространението на християнството чудотворният процес, при който хлябът и виното се превръщат в тяло и кръв Христови, се превръща в доктрина за транссубстанциацията.

Тази вяра е широко разпространена в християнска Европа през XII в., а съдовете, които са част от церемониите на Светото причастие, стават почитани. По това време оригиналната чаша, използвана от Исус на Тайната вечеря, започва да се появява в литературата.

Наричана "Свещеният Граал", нейното местонахождение, покровители и сили са любима тема на средновековните автори. Търсенето на Граала и надпреварата за неговото притежание стават основа на богата литературна и разказваческа традиция, която продължава векове, съобщи National Geographic.

Съдбата на оригиналния потир от Тайната вечеря е неизвестна, но реликвите, свързани с Исус, започват да се появяват малко след като римският император Константин I приема християнството.

Майка му Елена е християнка и се смята, че е допринесла за обръщането към християнството на сина си. Около 325 г., малко след като религията е призната от Римската империя, Елена (по-късно канонизирана за светица) предприема поклонническо пътуване до Светите земи в търсене на раннохристиянски мощи и свещени места.

Сред спирките на нейната обиколка е Йерусалим, но градът вече не прилича на този, в който е живял Исус. Римските легиони са изравнили града със земята през 70 г. след жестокото потушаване на въстание в Юдея. Десетилетия по-късно, този път под ръководството на Адриан, те отново опустошават града през 135 г., за да потушат нов бунт, воден от Бар Кохба.

Елена не е била обезкуражена в идентифицирането и картографирането на светите места. Безценна помощ ѝ оказва Евсевий Кесарийски, епископ и историк от Палестина, чиято "Църковна история" полага основите на официалната история на християнството. В резултат на техните "археологически" проучвания конкретни места започват да се свързват със събитията около живота и смъртта на Исус, описани в Библията.

На Елена се приписва откриването на няколко реликви, най-вече на истинския кръст, на който е бил разпънат Исус. Други предмети, свързани с нейното поклонничество, са гвоздей от Разпятието и безшевната дреха, която Исус е носил на кръста. Елена идентифицира и гробницата, в която е погребан Исус - бъдещото място на църквата на Божи гроб, построена по римска заповед.

От този момент нататък реликвите ще играят основна роля в християнското богослужение, особено онези, които са свързани със Страстите, като Короната от тръни, Светото копие, което пробожда реброто на Исус, и Светата гъба, използвана за овлажняване на устните на Исус по време на страданията му.

От всички предмети, свързани с Христос, чашата, използвана по време на Тайната вечеря, се оказва най-неуловима.

Претенденти за Светия Граал

Първото споменаване за съществуването на реална реликва Граала е през 570 г. под формата на анонимен пътепис до Светите земи, написан от човек, когото учените наричат поклонника от Пиаченца. В Йерусалим той видял "гъбата и тръстиката, за които четем в Евангелието; пихме вода от тази гъба.

Там се намира и ониксовата чаша, която Той благослови на последната вечеря, и много други чудеса". През следващите няколко века споменаванията на чашата значително намаляват, дори когато почитането на реликвите в средновековна Европа се увеличава.

Това не означава, че не е имало предмети, за които се е смятало, че са Светия Граал. Стотици чаши в църкви, катедрали и манастири в цяла Европа са били кандидати в различни периоди от историята. Сред най-известните е съд от червен ахат, известен като Чашата от Валенсия. Артефактът става известен в средновековна Испания; от 1399 г. той се намира в катедралата на Валенсия, където може да бъде видян и днес.

Друг претендент е Sacro Catino (Светата купа) - осмоъгълен съд от зелено стъкло, оформен по-скоро като купа, отколкото като чаша за вино. Предполага се, че е намерена близо до Галилейското езеро и е донесена в Генуа след Първия кръстоносен поход през XII в.

Днес тя се съхранява в съкровищницата на катедралата "Сан Лоренцо" в Генуа, Италия. Проучванията, проведени векове по-късно, поставят създаването на купата след времето на Христос, въпреки че учените все още спорят за точната дата.

Приблизително по същото време, когато тези чаши започват да привличат вниманието, литературата също започва да се фокусира върху съда и да създава епични истории около него. Светият Граал, както ще стане известен, заема мястото си на един от най-ценните и желани предмети в целия християнски свят.

Самата дума "граал" е обременена със скрити значения и мистерия, с дълбоки християнски конотации. За думата се посочват две етимологии. Най-вероятният ѝ произход е от средновековната латинска дума gradalis, която означава "блюдо".

Но едно алтернативно обяснение е, че тя произлиза от старофренската sang real, което означава "кралска кръв".

През следващите векове мотивите за Граала и търсенето на реликвата се вплитат в различни истории, най-вече в тези, свързани с легендарен водач от VI в., живял много далеч от Светите земи: Артур, кралят на британците. Историята на Артур е съществувала в уелския и английския фолклор от векове, но разказът за него започва да се утвърждава през 1136 г., когато английският епископ Джефри от Монмаут написва почти изцяло измислена хроника, наречена "История на британските крале".

В нея той разширява ранните артуриански легенди. Още през IX в. уелският историк Нений е написал или поне съставил история на британците, в която е включен Артур, но именно Джефри за първи път описва Артур като архетипен герой.

Уейс, англо-нормандски поет в двора на Елеонора Аквитанска, пише през 1155 г. стихотворна хроника "Роман де Брут - Романът на Брут" по текста на Джефри от Монмаут. Уейс описва как Артур идва на власт благодарение на магическия меч Екскалибур и основава рицарите на Кръглата маса.

През следващите години разкошният двор на Аквитания, кралство в днешна Франция, е благодатна почва за трубадури и книжовници, които създават произведения с участието на крал Артур, неговите рицари и Свещения Граал.

Потирът става още по-централен в края на XII век. Мари дьо Франс, френска поетеса в английския двор, пише стихове за Артур и Граала. Кретиен дьо Троайе написва пет артурски романа, сред които "Пърсивал, историята на Граала". В това произведение, в което рицарят Пърсивал е подложен на различни изпитания, Граалът е изобразен като тайнствено блюдо за сервиране.

То не е нито свято, нито е обект на търсене, но има свръхестествена стойност и лечебна сила. Пърсивал играе главна роля в "Парцифал" на немския поет Волфрам фон Ешенбах. Написан около 1300 г., този романс разказва как рицарят в крайна сметка е коронясан за крал на „замъка на Граала“ след много приключения.

Към 1220 г. в старофренските поеми, които съвременните учени наричат цикъла "Ланселот-Грейл", са установени редица артуриански конвенции. Образованата читателска аудитория опознава драматичната обстановка в света на Артур: Авалон, омагьосаният остров; Камелот, домът на крал Артур и неговите рицари; и замъкът Тинтагел в Корнуол, където се твърди, че Артур е заченат. Този богат свят е декор за многобройните приключения на рицарите от Кръглата маса.

По това време търсенето на Граала също е една от основните сюжетни линии в артурианската традиция. Другите включват неспокойния любовен триъгълник между Артур, съпругата му Гуиневир и рицаря Ланселот. Тези сюжетни линии започват да се допълват една друга. Еротичните заплетения на Ланселот например усложняват въпроса дали той е достатъчно достоен да получи Граала.

Друг прочут обект на артуровия роман е Кръглата маса. Сцената с Артур и неговите рицари, събрани около тази маса, символично напомня за Тайната вечеря. В една дълбоко християнска епоха подобни силни образи изпълват артуровите текстове и легендите за Граала с усещане за свята цел, както и за изкупление и изцеление.

В артуровите истории за Граала реалното и приказното се преплитат безпроблемно.

Приказките обитават време и място, които изглеждат реални, но не могат да бъдат точно определени, което им позволява да бъдат идентифицирани с хора и места в цяла Европа. Полуисторически персонажи, които живеят в различни моменти от историята, като Йосиф от Ариматея (Палестина, I в.) и Артур (Британия, VI в.), се смесват с фантастични герои като магьосника Мерлин и вълшебницата, известна като Господарката на езерото.

През 1200 г. поетът Робер дьо Борон вкарва артуровите легенди в християнска рамка, като въвежда фигурата на Йосиф от Ариматея. В Евангелията Йосиф организира погребението на Исус след Разпятието.

Според дьо Борон той тайно пази Граала от Тайната вечеря и го използва, за да събере кръвта, пролята при пробождането на тялото на Исус на кръста. По-късно семейството на Йосиф пътува до Англия със скъпоценния предмет, което обяснява как Граалът е попаднал във Великобритания.

Друга ключова фигура е мистериозният Крал Рибар. Той се появява за първи път във версията на приказката за Пърсивал на Кретиен дьо Троа в края на 1100 г. и вероятно има дълбоки корени в много по-стара уелска литература.

Итерации на Краля Рибар се появяват в по-късните артуриански текстове, в които той играе различни роли. Въпреки някои различия, има повтарящи се характеристики: Той е владетел, ранен е или осакатен по някакъв начин (понякога в слабините или бедрата) и очаква фигура, която може да го излекува. В някои произведения той е пазител и защитник на Граала.

От първите артуровски текстове от XII и XIII в. до Le Morte d'Arthur, написан през XV в., историите за Граала улавят духа на епохата. Отчасти това се дължи на плътната им духовна символика, но те се опират и на вълнуващ сюжетен похват, използван и днес в киното и художествената литература: Hero's journey (пътят на героя – бел.ред.)

След 1210 г., когато са написани разказите от цикъла за Ланселот-Грейл, започва да се оформя обща тема за свещеното търсене. Макар че самата чаша се разбирала като физически предмет, търсенето ѝ имало дълбоко духовна основа. Рицарите, които преследвали Граала, олицетворявали желание за индивидуално усъвършенстване, търсене на недостижима цел като част от духовния път към съвършенството.

Книгата на Томас Малори Le Morte d'Arthur е създадена към края на разцвета на артурианството през XV век. Текстът е изграден върху традицията, според която само един рицар ще може да устои на всички изкушения, които се изпречват на пътя му, както е направил Исус, когато се е противопоставил на дявола.

В разказа на Малори търсенето започва, след като Галахад изважда меч от вълшебен камък в двора на Артур, доказвайки, че е изключително добродетелен рицар. Заедно с Гауейн, Пърсивал, Борс и Ланселот (баща му) Галахад тръгва да търси Граала.

След много приключения рицарите откриват, че различните им морални пропуски (в случая с Ланселот - нечистите му мисли за Гуиневир) ще им попречат да се доберат до Граала - с изключение на Галахад, който стига до замъка на Граала, изцелява Краля Рибар и най-накрая вижда свещения съд.

При завръщането си Галахад е затворен в "тъмна яма" от зъл крал, но Граалът го спасява, като му дава храна и напитки. Пристигайки у дома с Граала, Галахад е коронясан за крал. След това духът на Йосиф от Ариматея му разкрива пълните тайни на Граала:

... Господ ме изпрати тук, за да ви дам общение. Бях избран, защото ти си приличаш с мен по две неща: Ти си бил свидетел на чудото на Светия Граал и си девствен - както бях и съм аз.

Както показва артурианската традиция обаче, не е задължително Граалът да съществува физически, за да разпалва въображението. Според един от вариантите на историята за изгубения Граал Мария Магдалена пренася чашата в Южна Франция.

Този разказ е в основата на книгата от 1982 г. на Майкъл Бейджънт, Ричард Лий и Хенри Линкълн "Светата кръв и свещеният Граал" - бестселър, смятан от историците за псевдоистория. Някои от основните идеи на книгата на свой ред вдъхновяват романа на Дан Браун от 2003 г. "Шифърът на Леонардо". Историите за мистериите на Граала могат да се превърнат в литературни хитове през XXI век също толкова лесно, колкото и през XIII.

Разказите за силата на Граала - и за това докъде ще стигнат хората, за да го придобият - често са толкова пищни, колкото и самият предполагаем предмет, обикновено с висококачествена изработка. По ирония на съдбата смирението на Христос предполага обратното.

"Това е чашата на един дърводелец", заявява Индиана Джоунс във филма от 1989 г. за търсенето на Граала през XX в. на фона на Втората световна война. Той мъдро избира най-скромно изглеждащата чаша от ослепителната селекция. Измисленият археолог стъпва на здрава богословска основа. Както пише раннохристиянският отец Йоан Златоуст от четвърти век: "Чашата не беше от злато, в която Христос даде на учениците си да пият кръвта Му, и все пак всичко в нея беше скъпоценно и наистина годно да вдъхва благоговение".

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук