На 19 юни Америка празнува Деня на освобождението на робите, когато през лятото на 1865 г. федералните войски осигуриха свободата на чернокожите роби в Тексас, един от най-отдалечените южни щати, пише "Труд". 

Но въпреки размаха на този празник, честван в Америка, общността на чернокожите все още има много претенции към държавата - расизмът не е изкоренен, интеграцията в обществото не е настъпила дори след век и половина по-късно. А реалността все още напомня на предишните техния робски статус. Защо се случи това?

И така, Денят на освобождението на робите произлиза от събитията от 1865 година. Не от 1862 г. и не от 1863 г., когато прозвуча Прокламацията за освобождаване, а именно от 1865 г. Но едно е да се каже нещо на висок глас, а съвсем друго е да се направи. Южните армии все още бяха достатъчно силни, когато Линкълн обяви освобождението на робите, а гражданите на Конфедерацията се сражаваха смело за своята собственост и тяхната съпротива все още не беше разбита.

Затова честването на освобождението на чернокожите роби беше събитие, свързано не с декларацията, а с реализирането на този принцип. За свободата винаги трябва да се воюва и тя не се дава безплатно. Този принцип на социално-дарвиниската реалност работеше изправно в историята на всички велики нации.

Чернокожите роби получиха свободата си след дълга интензивна война, най-голямата на американските континенти и една от най-големите войни през XIX век. И в тази война воюваха не мнозинството от жадните за своята свобода чернокожи роби, а напълно белите хора. Разбира се, трудно е да се съдят чернокожите за това - та в края на краищата, за да влезете в битка, първо трябва да избягате от робството. Но ние не сме съдии, защото разбирането на причинно-следствените връзки е много по-важно от даването на морално-етичната оценка.

Гражданската война в Америка започна по много разнообразни и предимно икономически причини. Въпросът за свободата на чернокожите не беше на първо място сред тях, въпреки че беше важен аргумент в споровете, водени през предвоенния период. През първата половина на войната свободата на робите не интересуваше преобладаващото мнозинство от войниците и офицерите от Севера. Но тяхното отношение започна неусетно да се променя едва когато стана ясно, че Югът не може да бъде завладян бързо и че евентуалните въстания на робите зад вражеските линии могат да се превърнат в сериозна помощ към военните действия.

Но дори сред онези, които възприемаха този въпрос като основно ръководство за действие, чернокожите бяха малцинство.
Преди войната на Север имаше немалко (но разбира се, малцинство) аболиционисти - идеологически поддръжници на равенството на правата на човека. По правило във всичко това беше замесена децентрализацията на протестантството и способността на всеки да тълкува самостоятелно Писанието. Логиката беше проста - Господ е създал всички хора, равни помежду си, което означава, че робството е априори неморално.

Както е видно, тези хора не изхождат от своята любов към чернокожите, а от специфичния обрат в бялата европейска култура. Дори когато хора като Джон Браун, които се опитаха да вдигнат на бунт робите от Юга, отиваха на сигурна смърт, когато лесно и безмилостно отнемаха живота на пленените и вързани фермери просто за това, че те щяха да гласуват за кандидата на "Юга" и те го правеха от собствените си, "бели" нагласи.

Освободените от тях чернокожи не разбраха наистина възвишеността на тази мотивация. Разбира се, да се изисква подобно разбиране от хората, живеещи в робство от поколения насам, е глупаво, но светът и историята са изключително цинични и жестоки и на никой не са давани компенсации за лошия късмет. Така че в случая с американските чернокожи, тази неспособност и на освободителите и на освободените да се разберат истински, всъщност само замрази расовата конфронтация.

Нито нация, нито интеграция

След Гражданската война чернокожите са освободени. Оттогава изминаха 150 години, но чернокожите, все още имат много претенции към обществото и държавата. Основният мотив е един и същ: на Север, дълго време, дори след тяхното освобождение, те не са били считани за хора, а на Юг положението е много по-лошо. Местната власт в отделните щати е твърде мощна, за да може дори един силен президент да промени нещо бързо. Затова унизителните неща като сепарацията на местата за чернокожите в транспорта в южните щати проживяха чак до 1960-те години.

И тогава се случиха много неща едновременно - психологическото разделение на американското общество заради войната във Виетнам, културната офанзива на хипитата, политическите скандали, движението за чернокожите за граждански права и активизацията на радикалите като ''Черните пантери''. Расовият консерватизъм на Юга не можеше да понесе тази комбинация от фактори и в крайна сметка беше потиснат. А победителите, както винаги става в историята, не проявиха милост.

Историите с BLM и расовите чернокожи бунтове, избухващи от време на време в Америка през последните няколко века, ясно показват, че чернокожите или не могат, или не искат да станат част от американската нация. Освен това причините тук очевидно не са икономически. Америка, въпреки всичките си проблеми в разпределението на богатството, все още е една от най-богатите страни в света и там има много възможности да се живее от помощи.

Нещо повече, бунтовниците, макар и да се занимават с „лутинг“ (от англ. looting - грабеж), на практика никога не издигат чисто икономически лозунги. Лозунгът „дайте ни работа“ не се вижда там. Но за расизма и несправедливото отношение се говори на едро. Тоест става дума за това, че чернокожите биха искали да се чувстват като отделна, изискваща специално, но само в „другата посока“ отношение на група хора. А може би дори нация.

Но вместо това те заседнаха между интеграцията в обществото, която не се случва, и желанието за сепарация и независимост. С първата, да речем, всичко е ясно - ами те не искат да имат нищо общо с белите, които дори преди 150 години ги гонеха с камшика. Но защо не се разделят на нещо по-сплотено и по-сериозно?

За да стане нещо политически единно, тази група от хора се нуждае не само от обща история, език, цвят на кожата. Всичко това, ако наистина е необходимо, ще бъде финализирано за сметка на националните митове и няма има никакво значение, дали те са напълно верни, а защото те придобиват своята истинска сила не от истината в тях, а от факта, че те вярват в тях. На първо място, тази група хора се нуждае съвместно пролятата кръв. Именно така, колкото и да е тъжно за хуманистите вътре в нас, всичко в историята така се случва.

Парадоксално е, че последната „точка на единение“ на белите американци беше същата тази  Гражданска война, която даде свободата на чернокожите. За руснаците това е по-близко и по-разбираемо, след като придобиха неприятния, но обединяващ опит от двете последни войни. А чернокожите американци никога не са воювали, дори след като започнаха масово да бъдат призовани в армията. Виетнам трудно може да се приеме като война на „чернокожите“.
Днес движението BLM е на кръстопът - дали да бъдат доволни от новите облаги, и възможността да практикуват своя черен расизъм и да уволнят другите за най-малката проява на белия расизъм. Или, да изострят конфликта до краен предел, да захвърлят всички маски и да поставят въпроса или „вие или аз“. В добрата стара и безкомпромисна борба за място под слънцето. От това зависи дали чернокожите американци ще се превърнат в пълноценна нация с пълноценна субектност или ще продължат да бъдат ситуационно оръжие за някои от белите елити срещу другите, както беше преди 150 години по време на Гражданската война.