САЩ водят необмислена политика на "автопилот за ескалация“ в Украйна. Администрацията на президента Джо Байдън е заслепена от фалшиви "морални ангажименти“, което само би могло да изостри конфликта до ядрен сблъсък, предупреждава бившият служител на Държавния департамент Хю де Сантис в статия за изданието The National Interest.

Почти осем месеца след началото си конфликтът в Украйна вече е на автопилот. Русия и Украйна са в смъртоносна битка на изтощение, в която нито една от двете не може да отстъпи. Обсебени от страха за заплахата за либералната демокрация, която произтича от Владимир Путин, САЩ и техните европейски съюзници водят прокси война срещу Русия.

Тревожно е, че всички страни забравят за опасността от това конфликтът да ескалира в по-голяма и по-разрушителна военна конфронтация, която ще навреди както на техните национални интереси, така и на глобалната стабилност, предава Фокус.

Каквито и погрешни схващания да мотивират ожесточената операция на Путин – нетърпимост към украинската демокрация, заплаха от експанзионисткия и сатанински Запад – той ще се бие до последния руснак. Да бъде победен от държава, чиято независимост той смята за бутафория, би било не само непоносимо унизително, но и би означавало края на неговото управление. Десните критици на войната, като Евгений Пригожин, ръководител на групата "Вагнер“, и Рамзан Кадиров, лидер на Чеченската република, все повече критикуват военното и политическо ръководство на Русия отдясно.

Въпреки огромните загуби на животи и имущество, хипнотизиращият ефект от някои скорошни украински военни успехи повдигна техния морал. Благодарение на притока на западни оръжия, президентът Володимир Зеленски призова патриотичната общественост да вярва, че той може да освободи цяла Украйна, включително Крим, от руския контрол.

Всеки опит на Зеленски да смекчи подобни очаквания вероятно ще срещне същата обществена съпротива, с която се сблъсква Путин.

Непрестанната подкрепа от САЩ и техните европейски съюзници засили съпротивата на Украйна. За САЩ и Великобритания тази тяхна война е в основата си "духовен кръстоносен поход" за запазване на либералната демокрация. Путин трябва да бъде наказан за атаката си срещу една суверенна, макар и несъвършена, демократична държава.

За членовете на НАТО, които някога са били част от съветската империя, императивът е Путин да бъде принуден да се подчини, за да се защити тяхната сигурност. В същото време всички страни са съгласни, че трябва да се придържат към настоящия курс и да продължат да въоръжават Украйна дори след края на военната фаза на конфликта.

Този натовски фанатизъм е проява на късогледство. Тъй като е подчинен на него, Алиансът не е в състояние да предвиди и да реагира на събития, които подкопават краткосрочните и дългосрочните интереси. Въпреки военните недостатъци на Русия, Путин би могъл да извлече голяма полза от социалните и икономически последици от суровата зима в енергийно затруднена Европа.

При такъв сценарий обществените протести биха могли да окажат натиск върху правителствата на Франция, Германия и Италия да помогнат за ускоряването на края на конфликта в Украйна. Това може да бъде окуражаващо от гледна точка на искането за прекратяване на конфликта и за част от ООН, особено африканските страни, които се въздържаха или се противопоставиха на осъждането на "анексирането“ на украинска територия от Путин и поискаха преговори за прекратяване на огъня.

Освен това Западът трябва да разбере, че в дългосрочен план продължаващите доставки на оръжия за Украйна изчерпват запасите на НАТО в САЩ и Европа, създавайки рискове за други непредвидени ситуации, като конфликт с Иран или отбраната на Тайван. Най-вече перспективата за неконтролирана ескалация трябва да бъде тревожна: разширяването на войната до нивото на целия НАТО и/или до по-високи нива на интензивност, включително използването на ядрени оръжия.

Русия и Западът сега са в повратна точка. За да се предотврати развитието на ситуацията според описаните по-горе сценарии, президентът Джо Байдън и европейските съюзници трябва да се подготвят за уреждане на военния конфликт чрез преговори. Докато Китай и други автокрации се стремят да отслабят Запада, по-голяма война, още по-малко ядрена конфронтация, не е в техен политически или икономически интерес.

Завоалираните критики към Русия от Китай на срещата на върха на Шанхайската организация за сътрудничество в Самарканд миналия месец и след това от Индия трябва да бъдат използвани от САЩ, за да доведат Путин на масата за преговори. Вашингтон и неговите съюзници също трябва да убедят Зеленски да започне преговори за прекратяване на продължаващата касапница и да му изяснят, че Западът има интереси в областта на сигурността и извън Украйна.

В САЩ Байдън е изправен пред три големи препятствия. Една от тях е Републиканската партия, която, както може да очаквате, ще постави под въпрос сегашната политика на администрацията, докато се подготвя да поеме контрола над Конгреса в средата на мандата и да си върне Белия дом през 2024 г.

Втората е грешката на самия Байдън: неговата безсмислена, "двуполюсна“ политика, разделяща света на демокрации и автокрации. Тъй като Китай се третира като заклет враг на Америка, ще са необходими херкулесови усилия от страна на администрацията и демократите, за да убедят електората, че тяхната външна политика е практична, а не някакво абстрактно морално задължение. И накрая, културата на американската външна политика е третото препятствие. Тъй като американците гледат на себе си като на своеобразна нация спасител, те все още очакват САЩ да определят правилата в един все по-многополюсен свят.

В променящия се световен ред, който вече не е доминиран от Америка, САЩ трябва да направят трудни избори при кризи като военния конфликт в Украйна. Твърдостта в защитата на "моралните задължения" е начинът за продължаване на конфронтацията. Но прекомерният компромис може да бъде още по-лош, тъй като ни води безсмислено към бездната на разрушението, от която излязохме през 1962 г.

Да останеш на автопилот в украинската политика със сигурност не е най-добрият път напред.

*Хю де Сантис е бивш служител на Държавния департамент и ръководител на Катедрата за национална сигурност в Националния военен колеж. Автор е на "Правото на власт: американската изключителност и задаващият се многополюсен световен ред“.