Цветана е красива, усмихната и ужасно умна млада жена. Тя седи срещу мен в кафенето на Вазовата къща и мелодично ми разказва за детството си, ада на дипломирането в чужбина и случките от редакцията, където и двете работехме преди време. Смее се и не ми прави забележка за тютюневия навик. Цветана е заекваща. И е щастлива. И пълноценна - за себе си и за всички, които я познават, пише Obekti.bg.

Заекването е особеност на речта, която от векове се превръща в проблем за заекващия и близките му, най-вече поради факта, че е твърде видима (или трябва да кажа чуваема) различност. Откроява носителя си с различния ритъм на флуентност на речта - все още основното средство за комуникация на човека, което до голяма степен определя идентичността му в очите на другите. Нарушението в гладкостта на речта още от древността е повод за отличаване на заекващия като различен, често за детински и злобен присмех и снизходително отношение. Независимо от това, че много съвременни теоретици определят заекването като особеност, а не дефект на говора, заекващите все така срещат трудности в интегрирането си в училище, на работното място и в социалната среда. Трудно е да се каже дали тази характерна особеност е заболяване, или се превръща в проблем едва

когато заекващият осъзнае, че не е добре приет от обществото.

Споровете дали това е физически проблем, или e психическо натоварване, натрупано с израстването, продължават и до днес и отговорите не са еднозначни. Вероятно ще узнаем това едва тогава, когато обществото спре да бъде толкова взискателно към непременното съвършенство в начина на изразяване и просто започне да отделя малко повече време на някои хора да се изкажат. От това заекването едва ли ще изчезне, но ще се случи нещо по-важно - то ще спре да бъде такъв проблем.

Поради характерната си “видимост” заекването е документирано още от древността. Още прочутият гръцки оратор (забележете) Демостен е правил опити да контролира заекването си, като е държал речи с камъчета в устата срещу рева на морския вятър. В арабския свят думата за заекване е звукоподражателна на тракането на щъркелов клюн. Някои интерпретации на Библията предполагат, че Мойсей също не се е изразявал гладко, а

римският император Клавдий години наред се крие от обществото,

защото политическите съветници в империята се боят, че заекването му може да накърни царствения му имидж. Почитателите на “Монти Пайтън” знаят за какво говоря – заваленото “р” на Пилат Понтийски от “Животът на Брайън” беше извор на доста смях за римските граждани от филма. Лечението на заекването в историята също показва, че тази особеност не се е “гладела с перце” от едновремешните лекари. Прочутият пергамски лечител Гален я е определял като дисбаланс на четирите телесни течности - жлъчката, кръвта, флегмата и черната жлъчка. Ренесансовият италиански лекар Йероним Меркуриалис препоръчва лечение с глад, въздържание от секс при мъжете и насилствено повръщане. През 18. и 19. век европейските терапевти въвеждат зловещи мерки, повече напомнящи средновековната инквизиция, които включвали разрязване на езика с ножици, премахване на триъгълно парче от задната му част, прекъсване на нерви и прерязване на мускулите на устните и врата.

Махането на сливиците и мъжеца (малкото езиче) и

капането на киселина върху езика също се е смятало за благоприятен подход

към заекването. Не е нужно да казвам, че нито едно от тези “лечения” не е дало задоволителен резултат, което не е попречило те да бъдат прилагани със зловеща последователност години наред. Отмирането им се дължи до голяма степен на факта, че заекването наистина понякога е преставало, но поради единствената причина, че пациентът си е отивал от загуба на кръв. Популярни били и народни лечения от рода на шамаросване на заекващия при облачно време и пиене на вода от черупката на охлюв. Като причини за заекването суеверните европейци смятали неправилното хранене на майката по време на кърмене, гъделичкането на бебето, поставянето на детето пред огледало, рязането на косата му, преди да е проговорило, и, естествено, обладаването от дявола.

И това е интересно: Не се критикувайте, за да сте успешни - четете още полезни новини на zdrave.to

Едва през 19. век учените започват да отделят нужното внимание на изследването на реалните причини за заекването и възможните терапии за желаещите да се избавят от него. Първият, който започва да класифицира заекването като

особеност, която не е причинена от проблеми в устройството на устната кухина

и гласните струни, е френският психиатър Воазин, който през 1820 г. го класифицира като конфликт между желанието да се говори плавно и тревожността от очакването, че това няма да се случи. 60 години по-късно германските лекари Адолф Кусмаул и Херман Гуцман класифицират заекването като спастична координационна невроза и предполагат, че причина за него е вродената непълноценност на моторните центрове на дихателните, фонаторните и артикулационните мускули. По-късните изследвания започват да се колебаят между физическите и психологическите фактори като причина за заекването. Систематичните проучвания и статистическите данни показват, че то започва най-често във възрастта между 2 и 5 години – практически времето, когато децата започват активно да формират речевите си способности (спомнете си книгата “От две до пет” на Корней Чуковски). Смята се, че около 8,5% от всички деца заекват на тази възраст.

Между 40 и 80 процента от тях се възстановяват от само себе си,

в резултат на което заекването се среща само в около 1% от възрастното население. Причините за появата на заекването са неясни – Цветана например си спомня стресов епизод от ранното си детство, но нито тя, нито лекарите могат да бъдат сигурни, че това е пряката причина за промяната в гладкостта на речта й. Няма и връзка между интелигентността и темперамента на детето и неговото заекване. Статистиката показва още, че момчетата заекват между 2 и 4 пъти по-често от момичетата и се възстановяват по-трудно, което в една по-късна възраст увеличава съотношението на заекващите мъже и жени на 4 към 1. Смята се, че спонтанното възстановяване е възможно в детска възраст и особено преди тръгване на училище, но е почти невероятно след 16-ата година. Една от възможните причини за това е именно психическият багаж, който младите заекващи натрупват при контакта с връстниците си в училище и самоидентифицирането им като заекващи. Познато е и придобитото заекване, което се появява най-често в по-късна възраст и във връзка с травматично преживяване.

Особеното при заекването е, че то

засяга не само гладкостта на речта, но и емоционалното състояние

и поведението на човека в различни житейски ситуации. Повечето заекващи споделят, че усещат проблем при загубата на контрол, а не при самата проява на заекването. Характерното за тази проява са повторенията или пролонгациите на звукове, кратки думи или срички, които са достатъчно чести, за да причинят усещането, че нещо не е както трябва, но в същото време са почти непредсказуеми като момент на появата и неконтролируеми. Често заекването се съпътства от допълнителни движения - като тикове и безконтролни движения на тялото, които се проявяват при нарушаването на гладката реч. Много учени смятат, че тези движения са видимият израз на вътрешната борба на заекващия да произнесе думите си и на притеснението от реакцията на събеседника. Най-лошата характеристика на заекването е натрупващото се напрежение, тревожност и дори страх, които са свързани с очакваното неприемане, присмех и усещане за неадекватност. Някои психолози смятат, че именно този психически багаж развива и утежнява заекването при хората. Според тях той

формира чувство за непълноценност,

което пречи на човека да се отпусне и да говори свободно.

Някои от най-новите проучвания показват и физиологична връзка във формирането на заекването. Една от теориите е, че то е наследствено, тъй като около 60% от заекващите имат и друг заекващ сред най-близките си роднини. Трудно е да се докаже дали това твърдение има някаква реална почва, защото обикновено най-близките роднини са и онези, които ни учат да говорим и формират начина ни на изразяване. Едно от малкото генетични изследвания върху тази теория, проведено през 2005 г. сред 144 засегнати и 55 незасегнати семейства в Пакистан, показа, че хромозомата 12q съдържа ген, който се отразява върху вероятността от поява на заекване. Изследвания на мозъка - като това на Су-Юн Чан от Американския национален здравен институт в Бетезда - предлагат доказателства за това, че бялото вещество в мозъка на заекващите често показва леки увреждания, които най-вероятно са вродени. Засечена е и

проблемна връзка между дясното и лявото полукълбо

на възрастните заекващи. Проучването на Чан показва и че сивото вещество в мозъка на заекващите деца е по-малко от обичайното в регионите, свързани с речта. В лявото полукълбо на участниците в експеримента била открита и по-ниска фракционална анизотропия (ДА СЕ ОБЯСНИ) на бялото вещество в зоните, контролиращи движението на лицето и ларинкса. Според Чан точно това е причината за упоритото заекване, което продължава и в зрелостта.

Терапиите за контрол и лечение на заекването са многобройни и варират от логопеда до психиатъра. В България историята е доста интересна. През 80-те и 90-те години на миналия век военните започват единствена по рода си за страната ни програма в санаториума в град Белово. Терапията при тях трае 3 месеца и звучи съвсем „по военному”. Първите 10 дена се мълчи. Тотално. Нито гък. “Мълчаливите” носят специална униформа - сини пижами, за да не ги заговарят останалите.

Общува се единствено с бележник и химикалка.

Следва чинът на “оранжевите пижами”, които живеят на друг етаж и правят говорни упражнения с логопед - обикновено насочени към формирането на техники за бавна, но гладка артикулация, които след това да се използват и в реалния живот. Набляга се на слушането на записи с гладка дикция и малко по-бавна реч. Изглежда, че тази “шокова терапия” не е лишена от полза, защото подобни подходи се използват и днес - много терапевти наблягат не толкова на “лечението”, колкото на приучаването на заекващия чрез говорни и дихателни упражнения да контролира речта си и да навикне на по-бавно, но и по-гладко изразяване. Немалък “бонус” при такива терапии дава и самочувствието на заекващия, че се владее и няма да изгуби контрол върху себе си, което често води до чувство за безпомощност и изолация, а оттам и до постоянно психическо напрежение. Психологическата или психиатричната помощ са полезни именно за преодоляване на душевния дискомфорт, който на практика е и основният проблем на заекващия човек.

Въпреки че

точните причини за появата на заекването не са напълно ясни и до днес,

съществуват някои модерни технологии за неговото контролиране. Един такъв вариант е слуховото устройство SpeechEasy. Това е миниатюрна слушалка, която се поставя в едното ухо и променя начина, по който заекващият чува собствения си глас. Устройството разчита на наблюдението, че заекващите не заекват, когато някой говори едновременно с тях и казва същото нещо - като рецитирането или молитвата в хор например. То създава ехо, което кара мозъка да мисли, че още някой говори едновременно с носещия апаратчето. Смайващото при SpeechEasy е, че човек спира да заеква в мига, в който го сложи. Допълнителните тестове обаче не са чак толкова обнадеждаващи. През 2006 г. американски учени изпробват устройството на 13 доброволци. Като цяло заекването им без допълнителна терапия намалява с 36%, но това е само обобщение - истината е, че на някои от участниците слушалката е помогнала много, докато други почти не са се облагодетелствали от нея. Още едно проучване показва също така смесени резултати - 12 от 19-те доброволци

намаляват заекването си до 1% в началото на експеримента.

Четирима от тях запазили добрите си резултати и седем месеца по-късно. При един ефектът намалял с времето, а двама съобщили, че след половин година постоянна употреба на устройството речта им се е влошила. Явно е, че дори технологията не е панацея, но без съмнение си струва да се опита – възможно е точно вие да се окажете сред успешните няколко процента. Проблемът при този опит е цената - устройствата от типа на SpeechEasy вървят по няколко хиляди долара.

Колкото и разпространен феномен да е заекването, причините за него все още не са съвсем ясни. Спорни са и терапиите, които обикновено дават само ограничен резултат, който е различен при различните пациенти. Все пак напредъкът от инквизиторските клещи до слуховото устройство само за един век не е за подценяване. Не бива да се губи надежда - дори учените казват, че заекването е повече проблем на социализирането, отколкото на тялото. А за този проблем най-добър ми се вижда подходът на Цветана - усмивка, розова рокля и желание за общуване. Защото проблемът е проблем само ако си го направиш такъв. А нима не е чаровно да си различен?