"293 лева ми е пенсията, а плащам парно 260".
Доайенът на BG- журналистите бай Петко Бочаров, е роден на 19 февруари 1919 г. Кръстен е на дядо си Петко - знаменосец в четата на войводата от Априлското въстание Цанко Дюстабанов. Завършил е Американски колеж и право. Работил е и в тухларна, и като арматурист. От 1952 г. до пенсионирането си през 1983 г. е на щатна работа като преводач от английски език, редактор и зам.- главен редактор в Българската телеграфна агенция. Той е първият журналист в България, който прави коментар по БНТ през 1962 г. В началото на миналата година той скандализира Комисията за защита от дискриминация, която го санкционира заради статията "Събудете се! Изчезваме!". В нея той яростно атакува циганския етнос не само като източник на криминални престъпления, но и като демографска заплаха за българската нация. Петко Бочаров е известен с чепатия си характер и с прословутата си фраза "Да, ама не!", която му послужи за заглавие на книга, излязла съвсем скоро от печат, но в обърнат вариант : "Петко Бочаров на 90 години: Не , ама да!"

.................................
- Г-н Бочаров, вярно ли е, че сте били на косъм от ослепяване?
- Възрастта ми е такава, че чувствам всякакви ограничения и това е неизбежно. Задъхвам се по-лесно, като се качвам по стълби, не винаги виждам точно нещата, както трябва да се виждат. Действително скоро си направих операция на едното око –

имах перде и бях зле, а другото ми око почти не действа.

Но иначе що се отнася до работата пред компютър вече нямам затруднения. Слава богу, освен очите други болежки нямам.
Прогледнах и съм доволен.

- За кой епизод от вашия живот си спомняте с най-добри чувства?
- Сега на колкото съм години - на 90 нали, последните 20 години са ми най-задоволяващи и най-щастливи. Противно на общото мнение при мен наистина е така.
293 лева ми е пенсията, но само за парно плащам 260 лева, а другите разходи като телефон, ток и т.н стават повече от пенсията. Но нали изкарвам все пак някой лев все още и от журналистиката. Пиша много често и имам постоянен ангажимент към сп. "Правен свят", което обаче излиза веднъж месечно. Постоянен ангажимент имах много скоро и към един вестник, който излизаше на български в Ню Йорк и се казваше "Неделник". Говоря в минало време, защото май, че е спрял да излиза. Собственичката Светла Даскалова ме беше помолила да ми праща хонорара на три месеца веднъж, защото таксата за превода на парите е еднаква - дали е за 10 долара или за хиляда долара. Предполагам, че вестникът е спрял, защото тя трябваше да ми преведе парите за трите месеца от ноември до края на годината, но тя изчезна.

- Как сте в семейството?
- Аз имам син от първата си съпруга, която почина през 1978 г. и внук на 15 години. Внукът ми е малкият Петко Бочаров. Ами, ето аз сега с него се разправям. Той не е прочел 10 книги според мен. За сметка на това, когато обаче имам проблем с компютъра, той идва и го оправя за минути. Въобще цялото поколение е такова. Що се отнася до сина ми той се занимава с фотография.

Съпругата ми Теодора, както се знае, е 22 години по-малка от мен.

Тя е пенсионерка от скоро, а преди това работеше в онкологията като химик. Ето и сега преди да тръгна за интервюто, ми обясняваше, че скоро щели да честват 50 години от завършването на училище. Трябва да ви кажа, че ако има за нещо да съм благодарен на дядо Господ, това е ,че ме е срещнал с Дора - знаменита жена, невероятна.

- Разбрахте ли кои ваши колеги ви бяха врагове?
- Вижте, това, което говорих аз едно време и което съм писал, стопроцентово не само не се е харесвало на много хора, ами може би е предизвиквало у тях гняв , а гневът е последното стъпало преди омразата. Сега аз не се отказвам от нито една дума, която съм изрекъл или написал едно време. Обратното,

доволен съм, че много хора са ме мразили.

- Защо се кълнете, че не познавате Тодор Живков и че не сте контактували с него, след като се разпространяваше една снимка, в която той ви подава ръка и вие му подавате своята с поклон?
- Тази снимка, дето я тиражираше на времето Стефан Продев в "Дума", отразява как аз се изправям да му подам ръка. И в момента се изправям, защото той ми подава ръка през бюрото и аз за да му поема ръката, трябва да стана, нали. Тази снимка я вадиха и след 10 ноември, като я вадиха като че ли съм имал с Тодор Живков ож - беж всеки ден. Нищо подобно. Това става в редакцията на Международна информация в БТА, където Тодор Живков беше дошъл на посещение и Лозан Стрелков го доведе в нашата стая. Аз бях тогава заместник - главен редактор. Даже Тодор Живков не ме гледа, той гледа встрани и ми подава ръка така отстрани.
Вчера ми се обади по телефона Статул Карабашев, който тогава отговаряше в телевизията за коментарите и когото аз не бях виждал някъде от 1993 г. Та по повод на юбилея стана дума за тази реплика "Да, ама не" и той каза, че съм я употребил в неделния коментар. Може и така да е, не зная. Все пак трябва да призная, че с тази история суетата ми се гъделичка от съзнанието, че съм употребил една фраза, която вече стана крилата. Ако се замислите, всъщност това е най-краткият възможен коментар, това е коментар от три малки думички. По-кратък коментар от този не може да има.

- Как така безпартиен стана заместник - главен редактор в Международна информация на БТА по комунистическо време?
- Вижте, един безпартиен, за да стане заместник - главен редактор, беше голямо нещо. Освен това трябва да се има предвид, че никой не ми е помагал да се издигна до този пост. Просто шефът на БТА Лозан Стрелков беше една много интересна личност. Той беше много силен партийно и правеше каквото си иска, не му се бъркаха в работата. Аз постъпих в БТА като преводач от английски през 1952 г - юни. И през 1963 стана една случка, заради която ме смениха от поста, който заемах - завеждащ отдел Америка и ООН и имах десет души редактори, всичките бяха партийци и ме гледаха много лошо.

Но през 1963 г. сегашната ми жена, тогава още бяхме гаджета, ме заведе на Великден в 12 часа през нощта

в "Света Петка" и като излизахме, се срещнахме с партийния секретар. И по този повод , тогава беше периодът на така наречената десталинизация и главната директорка Елена Гаврилова, която ме беше направила началник на отдела, беше излязла в отпуск по болест уж, всъщност я бяха отстранили вече. Главен директор беше Георги Найденов, на Валери Найденов баща му, който ме повика и ми каза: "Искат да те уволнят, но аз няма да те уволня. Иди и малко се махни от София. Ако приемеш, ще те изпратя кореспондент на вътрешна информация в Силистра. Аз отидох в Силистра , където изкарах три месеца там. През това време дойде Лозан Стрелков като директор на БТА и той ме върна, но на най-ниското възможно стъпало - литературен сътрудник - четвърта степен. В интерес на истината Стрелков не ме обичаше, винаги имаше нещо, особено в погледа, когато ме гледа, но беше голям психолог между другото, но въпреки това непрекъснато ме издигаше - от четвърта степен литературен сътрудник стигнах до шеф на отдел "Кореспонденти в чужбина". Тогава имахме 24 души кореспонденти по целия свят, които пращаха своите информации, които трябваше да се обработват, да станат годни за публикация. След това през 1974 г. се появи това телевизионно студио в БТА, в нюзрума на БТА Лозан Стрелков определи четирима души, които да се явяват в това студио и един от тях бях аз. Вече бях стигнал до заместник- главен редактор и Лозан Стрелков умря през 1980 година.

Едно интервю на Александрина РОКАНОВА