Фаталната дама цял живот носи пръстените и на двамата си съпрузи
<em>Искам да знаеш, че ти си образът на моите героини от &ldquo;Търновската царица&rdquo; и &ldquo;Крадецът на праскови&rdquo;. С тези думи Емилиян Станев се обръща към една жена много години след като пътищата им са се разделили. Много години след като тези романи са го направили прочут писател и са стигнали до сърцата на милиони читатели и зрители. <br /> </em><br /> Тази жена е&hellip; бившата му съпруга, врачанката Екатерина Панталеева Могиланска. Това всъщност е единственото нещо, което е споделила пред свои близки за първия си и единствен съпруг, защото след развода им тя унищожава всеки документ, снимка и писмо, опитвайки да унищожи и спомена за този 10-годишен брак, започнал щастливо и завършил с фатална раздяла. <br /> <u><br /> И Емилиян Станев също постъпва с особена ярост &ndash; изтрива фактите за своя първи брак дори от&hellip; биографията си <br /> </u><br /> Женят се през 1939 г. Дотогава Станев е издал само два сборника с разкази, но вече е привлякъл вниманието на критиката и читателите. Иначе изкарва хляба си като дребен чиновник в Столичната община. Пристига в София с един пробит куфар, а в него &ndash; юрган, перо, мастилница и два написани на ръка разказа. Литературните му занимания са далече от представите на младата му съпруга за проспериращ чиновник и затова тя непрекъснато се чувства депресирана и излъгана в очакванията си. На всичко отгоре майка й &ndash; една рядко амбициозна и предвзета богаташка, постоянно й натяква за това и вероятно по нейни съвети тя на няколко пъти прави аборти, за да няма деца от незаслужаващ я съпруг. Накрая след 10 години брак двамата се разделят. <br /> <br /> Точно по това време обаче писателят среща една друга жена, в която се влюбва от пръв поглед и много скоро се премества да живее в нейния апартамент. Тя се казва Надежда и е омъжена за големия художник проф. Илия Петров. Семейният им живот обаче не е пълен и щастлив. Суров и затворен по характер, художникът рисува, потънал в своя свят, докато Надежда скучае, още повече че не успява да роди желаното дете. И кой знае как е щял да продължи бракът им, ако в един прекрасен ден на хоризонта не се появява писателят Емилиян Станев. Загледах го с интерес &ndash; среден на ръст, по-скоро нисък, слаб, облечен в черна полушубка, без шапка, ще напише по-късно Надежда. <br /> <br /> <u>Широко, хубаво чело, тънък нос и гъста, черна, вълниста коса, сресана назад. Не е хубав, но се запомня, отбелязва след години Надежда в своя &ldquo;Дневник с продължение&rdquo;<br /> </u><br /> Отблизо лицето му беше слабо, скулесто, челото се криеше под шапката, която, от бързане да види пушката, не беше свалил, а изпод нея светеха остри проницателни очи. Този слаб, извънредно подвижен и пъргав мъж ми напомняше диво зверче.<br /> Всъщност Емилиян и Илия се познават от години и са приятели по ловджийска линия. Писателят, който живее наблизо, започва все по-често да се отбива в ателието на художника на ул. &ldquo;Солунска&rdquo; и в семейното му жилище на ул. &ldquo;Неофит Рилски&rdquo; и... забравя да си тръгне. А когато Надежда и Илия летуват на морето във Варна, той пътува чак до там, за да ги види. Всъщност причината е съвсем друга &ndash; той е влюбен в Надежда и непрекъснато търси поводи да се срещне с нея.<br /> <br /> Така постепенно се оформя любовен триъгълник, от който тримата &ndash; Илия, Надежда и Емилиян &ndash; търсят изход. А изходът е само един: развод. Преди това обаче двамата мъже сядат на масата, пият по няколко чаши червено вино и джентълменски се споразумяват да не се карат. <br /> <u><br /> Не си заслужава да си разваляме приятелството заради една жена. Вземи я! Бъдете щастливи! &ndash; <br /> <br /> </u>казва великодушно художникът. И след 13 години съвместен живот Илия и Надежда се разделят, а една година след това, през 1949-а, тя и Емилиян се настаняват да живеят в нейния апартамент, украсен с картини на бившия й съпруг. Сред тях има неин портрет от младини и творба, показваща красивото й голо тяло, прегърнало детенце. Там е и графичен портрет на Станев, нарисуван от Илия Петров няколко години преди това. <br /> <br /> Колкото и странно да звучи, повече от половин век, до края на дните си, Надежда Станева носи два пръстена &ndash; от двамата велики мъже - Илия Петров и Емилиян Станев. И нито единият, нито другият ревнува. Емилиян и Надежда посещават всички изложби на художника, а той от своя страна се радва от сърце на всяка следваща книга на приятеля си и илюстрира някои от тях... <br /> &ldquo;Емилиян Станев не беше човек, когото можеш да поставиш в рамка. Стихията у него често надделяваше и се изразяваше в невъздържани постъпки, буйни реакции, чести противоречия... сложен характер...&rdquo; &ndash; срещаме оценката на Надежда Станева в нейния &bdquo;Дневник с продължение&rdquo;. <br /> <br /> Тя го нарича &bdquo;голямото дете на живота ми&rdquo;. Бди над него като майка. Тя е и негов пръв читател, изчита и коригира всичките му интервюта, превежда му от френски цели книги за катарите, когато той работи над &bdquo;Легенда за Сибин Преславския княз&rdquo; и &bdquo;Антихрист&rdquo;. <br /> <br /> В зрелите години, след няколко тежки операции на стомаха, саркастичният характер на писателя става още по-остър и той подхвърля на съпругата си: Чета ти всичко, но и Молиер е чел на слугинята си! Но тя му отвръща с ирония: <br /> <br /> <u>Да си слугиня на Молиер или съпруга на Емилиян Станев, е еднакво ценно &ndash; все има начин да останеш в историята!<br /> </u><br /> Надя е чудесна преводачка и е можела да има свой самостоятелен път. Но той не го допуска. Той е егоцентричен, в хубавия смисъл може би на думата. Иска тя да се върти около него непрекъснато. Йордан Радичков, който е сред най-добрите му приятели, разказа веднъж, че Надежда Станева била помолена да озаптява мъжа си, задето говорел против някои недъзи на социализма. Тато много обичаше по време на лов да се обгражда с интелектуалци. Веднъж, пише съпругата му, в мое присъствие в двореца Кричим, където бяхме на лов, Емилиян заяви на Тодор Живков, че трябва да си припомнят &rdquo;Приказка за стълбата&rdquo; на Смирненски, защото много отдалечиха небето от земята. Присъстващите се уплашиха и после ме посъветваха да го въздържам, защото никой не му е говорил така...<br /> <br /> ... Живков повече не го покани на лов. &bdquo;Много остър език има&rdquo; казал на Кубадински... <br /> Отказва се писмено и от повторно избиране в VІІ Народно събрание с обяснението: &rdquo;Там са нужни едноръки хора, за да вдигат ръка...&rdquo;. <br /> <br /> <br /> <strong>Дневник<br /> Всички дигат ръка по команда<br /> <br /> </strong>Години след смъртта му Надежда Станева публикува негови мисли, емоционални реакции и творчески бележки <br /> <br /> <strong>2.5.1970</strong>. &bdquo;Национална конференция? За какво? За лаф олсун. Да се каже, че вършим нещо. 25 години търсим причините за литературните неудачи и скандали. Дръжте крадеца! &ndash; викат крадците. И никой не иска да признае, че те са в ЦК на партията, невежите узурпатори на литературната свобода, агитаторите, които впрягат Пегас да им служи и той се превръща в кранта за &bdquo;благото на работническата класа.&rdquo;<br /> <br /> <strong>1.4.1972</strong>. &ldquo;... Защо ли съществува Народното събрание? Да доказваме пред света, че сме парламентарна страна, демократична. Всички дигат ръка по команда. Пълно единомислие!&rdquo;. <br /> <br /> 10.1.1976. &ldquo;... Не може да се командва изкуството, то никога не служи на пошли цели или на държавна политика - тогава не е истинско изкуство, тогава се изражда и гине...&rdquo;.<br /> <br /> <strong>20.10.1977</strong>. &ldquo;... Мисля, че моето познанство с управляващата върхушка ми влияе зле. По-добре да не познавах тия политически мечтатели, толкова податливи на руски внушения, славолюбиви, еветчии, крайно суетни и сектанти, макар и да съзнават как са се оплели и затънали в икономиката на страната. Тема за злостна комедия...&rdquo;.<br /> <br /> <em><strong><br /> Александра ИВАНОВА</strong></em>