ЗАБРАНЕНА ЗОНА
Някогашният магистрат отказва да си спомни, че е осъдил на смърт 26-годишния Тодор Дечев. Твърди, че не познава такъв човек и се крие от майка му

“ШОУ” вади на бял свят разследване на Маргарита Михнева
за най-скандалната присъда на съдията Димитър Попов:

Към края на 80-те в България се заговаря на ухо за осъден на смърт студент, който се напил и препикал гроба на покойната Людмила Живкова. Други шепнат, че безименният осквернител е убит без съд и присъда. Никой не знае истината и мълвата е на път да потъне в забвение. В ония години това е повече от нормално – Живковата династия още е на власт. Обаче идва и си отива 10 ноември, а “случаят с паметника на Людмила” продължава да обраства с бурени.
Десет години след дворцовия преврат голяма част от истината е разбулена в едно разследване на Маргарита Михнева, но и то не вижда бял свят. Докато дори на Михнева й писна и скандалното разследване бе предоставено на “ШОУ”, за да види бял свят от страниците на народното издание.

Неизвестният до днес осквернител се оказва 26-годишният тогава/1985 г/ Тодор Петров Дечев. Но какво всъщност се случва?
“В нетрезво състояние подсъдимият Тодор Дечев отишъл на гроба на покойната Людмила Живкова – бивш член на Политбюро на ЦК на БКП, министър на културата, известна българска общественичка, дъщеря на председателя на Държавния съвет Тодор Живков, започнал, олюлявайки се, да безчинства, да кощунства.
Счупил мраморната ваза за цветя до гроба й.
Нанасял непрекъснати системни и озлобени удари върху барелефа на Людмила Живкова с цел да го счупи, но не успял, тъй като металът се оказал по-твърд. Тогава се опитал да събори самата надгробна плоча. И това не му се отдало. Всичко това той извършил с ярост и озлобление, като по този начин излял своята мъст към комунистите, към обществото, държавата и партията. Бил силно озлобен. Деянието е с изключително висока степен на обществена опасност…” Това е стилистика едно към едно на съществената част от мотивите, с които Тодор Дечев е пратен на смърт.
Кой всъщност е озлобеният към комунисти и общество?
Може би впиянчено и разглезено мамино синче, наказано за назидание на другите мамини синчета? Не. Отговор дават щрихи от “автопортрета” на самият Тодор Дечев - вече в лапите на Държавна сигурност. Ето какво споделя той пред ДС-следователите: “Роден съм през 1960 г. в с. Граманово, Русенско. Помня, че като малък все ходехме с майка ми и баща ми из цяла България да търсим жилище и работа. Живеехме в дупки. В Челопечене, в Бухово, в Ботунец. Най-накрая отидохме в Кремиковци, гордостта на социализма, заради жителство и работа, разбира се. Още от малък голямата ми мечта беше да имам собствено жилище и да виждам слънце. Имах силното желание да се уча. Всяка сутрин отивах от Ботунец до София. Аз вярвах в комунизма, вярвах, че ще преобрази хората, но това беше едно от моите разочарования. Аз видях как живеят хората в София и как се мъчим ние, като животни, като черни роби. Започнах постепенно да разбирам, че трябва да има промяна, трябва нещо да стане. Така повече не може да се живее. Трябва, трябва нещо да се направи, за да се смени тази система. Всички комунисти са мошеници с тлъсти и оядени шкембета и въобще не се интересуват от съдбата на хората. Смятат ги за роби, а пък и хората толкова търпят, че просто да им се чудиш…”
Въпреки прозренията си Тодор Дечев не е роден пророк. И за просветлението, и за смъртта си младежът трябва да благославя или да проклина дядо си. Явно “грешникът” избира първото.
През 1950 г. бащата на майка му емигрира в Бразилия. “Баща ми, мина границата и избяга в чужбина. И колко години… Близо 60 години вече. Аз съм била малка още, но помня. Истината е, че детето ми си замина заради баща ми, то не заслужаваше такава присъда”, полива спомените със сълзи майката на Тодор Дечев - Живка.
На практика първата страница от смъртната присъда на внука си дядото започва да пише още с първите изпратени долари на семейството от далечна Бразилия. Това е достатъчен повод Държавна сигурност да започне да следи Тодор Дечев.
През 1984 г. 24-годишният младеж се жени и се опитва да се скрие от ДС от единия чак в другия край на София – от Ботунец се пъха с булката си във влажното мазе на недостроена още драгалевска къща.
13 години след смъртта му / неизлъченият филм на Маргарита Михнева е заснет през 1999 г. / хазяите още не могат да забравят кошмара с подгонения си наемател. “Много ни беше тежко. Много свястно момче беше, много тихо и много добро. Търсеше работа – няма работа. И всичко заради това, че дядо му избягал. Тодор постоянно мечтаеше и за образование. Когато го арестуваха, жена му беше бременна. След като го убиха, тя постоянно спеше с потниците му. Толкова го обичаше…” – това са само част от колективните спомени на свекърва, син и снаха, подслонили през 1984 г. разочарования мечтател за сияйните върхове на комунизма Тодор Дечев в недостроената си къща на ул.“Маврово” в кв. “Драгалевци”.
За поругателството над светлата памет на покойната Людмила присъдата е смърт чрез разстрел.
Произнася я през 1986 г. Димитър Попов, съдия в наказателната колегия на Софийския градски съд тогава и бъдещ председател на ЦИК и министър-председател на България.
Мир на праха на Людмила Живкова и дълъг живот на 80-годишния вече Димитър Попов, но защо истината за Тодор Дечев трябва да се крие? В името на какво и заради кого?
Цветанка – съпругата на убития Тодор Дечев реди оскъдни спомени: “Срещнах Димитър Попов навън, / вероятно вън от сградата на Темида – б.а. / обърна се към мен, така с ирония. На какво свиждане си тръгнала, още миналата седмица се приведоха в изпълнение смъртните присъди, а тя тръгнала на свиждане, каза ми. Аз просто не можах да асимилирам какво е станало. Оттогава не съм го виждала, не съм и правила опити да го видя, просто нямаше смисъл.”
Майката на Тодор Дечев обаче е непримирима. След смъртта на сина си и баща му/също жестоко убит при неизяснени обстоятелства/ - Живка Дечева напуска семейната обител в Ботунец. Днес оставеното за наглеждане от съседката жилище прилича на фотогалерия в чест на покойника. От всяка стена и всеки ъгъл наднича лицето на сина й. Навсякъде е фиксирана датата 19 февруари – денят на обесването на Апостола и вероятният перверзно избран ден за убийството на Тодор Дечев.
След като премиерът Попов става експремиер, Живка започва да го “преследва”. Докато Димитър Попов е министър-председател, всичко е ясно – до него не може да се припари. Но и после това се оказва мисия невъзможна. А майката не търси мъст. Единственото й желание е да се увеличи пенсията на внучето, която е 5 000 неденоминирани лева, т.е. 5 сегашни лева?! Много пъти бабата на сирачето, което никога не е виждало баща си, идва чак от Русенско.
Обикаля бляскавата кооперация на Димитър Попов, но така и не успява да влезе в нея, за да се срещне с величието. След всяка обиколка припада до непристъпната ограда.
Минава време. Съдийстването и премиерстването на Димитър Попов постепенно потъват в историята. Но явно не без дивидентите си. Филмовите кадри на Михнева ни пренасят в 1999-та. Домът на Димитър Попов е станал още по- бляскав. Тук ли живее Димитър Попов, пита Михнева, зад чийто гръб се гушат оператор и тъжна майка. “Аз ли да ви кажа, кои живеят в тази кооперация? Ами де да ги знам кои са”, отговаря нагло портиерът. Накрая отсича – не може, в отговор на въпроса може ли да се качат с майката на жертвата при г-н Попов.
Класическите кадри, в които Михнева най-после пробива с “майчицата” на Тодор Дечев в офиса на Димитър Попов са…повече от класически. На питането, познавате ли тази жена, спомняте ли си за Тодор Дечев, който беше осъден на смърт, бившият съдия от Наказателната колегия на Софийския градски съд Димитър Попов отговаря с “не”! След кратка препирня Михнева и майчицата са просто изгонени. Разбира се, това “не” е абсурд, произнесен от бившия министър-председател на България. Димитър Попов няма как да не познава майката на Тодор Дечев. Би трябвал да го познава и помни дори прекалено добре. Самата Живка Дечева му прощава, че все още е завидно “жизнен и тлъст”.Не му се сърди.
Единственото, което иска, е да направи нещо за внучето си.

Славей КОСТАДИНОВ