В Националната филмотека получавах заплата колкото началник-склад.
Георги Стоянов – Бигор, е легендарна личност в историята на българското кино. Мнозина си спомнят телевизионната "Кинопанорама", която той води в продължение на 15 години. В миналото изкуствоведът оглавяваше сценарната комисия към Комитета за кинематография. Бил е член и председател на международни фестивални журита. Представял е български филми в над 50 страни. Именно Бигор превръща малката музейна сбирка на пионера на българското кино Васил Гендов в Българска национална филмотека и създава кино "Одеон". Бил е главен редактор на сп. "Кино и време". Член е на творческите съюзи на писателите, на журналистите и на филмовите дейци. Експерт към комисии на ЮНЕСКО и член на Световната федерация на филмотеките. Покрай всичко това се познава с легенди на световното кино, с повечето от които е бил в приятелски отношения. За репортера на "ШОУ" е чест да разговаря с такава енциклопедична личност като Георги Бигор.

- Г-н Бигор, развивахте голяма международна дейност като директор на Националната филмотека...
- Без да прозвучи нескромно, няма друг такъв случай в българската култура като филмотеката ни - аз съм представял български филми в повече от 50 страни в света. На фестивали, в елитни културни центрове, в университети. Присъствали са министри, дипломати, културни дейци на съответните страни. В Панама ни посрещна президентът. В Латинска Америка изобщо не беше показван български филм. Аз показах “Козия рог” на цяла Латинска Америка. Най-хубавото е, че навремето тези културни изяви не бяха идеологизирани навън. Показвал съм например филма “На малкия остров” на Алиенде.

- Как се роди Националната филмотека?
- От малката музейна сбирка на Васил Гендов – неговите два филма, се стигна до колекция от 18 000 филма. Нашата филмова колекция бе призната за една от най-големите в света. Навремето мен ме подпомагаха много посолства. Френското, немското, шведското... Устройваха коктейли. Излизах в много западни страни. Показвах филми на Чаплин с разрешението на дъщеря му. После филмите на Чаплин станаха собственост на белгийски и други фирми. Нещата се променяха във времето. Сега са съвсем различни.

- Имаме ли го това богатство и в момента?
- Филмотеката е преживявала много катастрофални моменти. След като на базата на излезли нормативни актове в нея дойдоха много ценни филми /включително документални/ и закупихме още много филми от световната кинопродукция – образци на филмовото изкуство, след като направихме и обмен с големите световни филмотеки – тоест, набрахме един невероятен фонд от ценни филмови продукти, ние не можахме да го опазим. Имахме много руски филми, които се търсеха страшно в Латинска Америка. Филми на класици като Айзенщайн, Пудовкин, Довженко... Много ценна беше хроникалната ни колекция. След национализацията на Българска кинематография след 9 септември 1944 г. едно огромно съкровище от филми - повече от 20 000, една от сътрудничките на Червенков – Елена Гаврилова, изпраща за претопяване. Окачествени са били като буржоазна пропаганда. След този погром моята дейност беше направо сизифовски труд. Дълго време събирах това, което сме имали. Събрах го и го надсъбрах. Не се построи обаче хранилище. Лентата на нитратните филми изискваше специални условия за съхранение. Ако не се съхранява добре, може да експлодира. Едва десетки години по-късно започнаха да прехвърлят филмите на оптически диск. Но това пък не е трайно. По света се запазват оригиналите. Френската синематека например пази филми от 100 години на оригиналната им ацетатна лента. Събирахме също така мемоари на класици на киното – имахме богат ръкописен фонд на големи личности в седмото изкуство. Събирахме афиши – и досега имаме 20 000. Често си мисля да се организира една изложба с тях. Документалният ни фонд от филми беше много богат и непрекъснато се дообогатяваше по линия на обмена. Но той също пострада. След най-различни исторически превратности са унищожавани ленти. Например много кадри с Георги Димитров са изхвърлени, защото до него, да речем, е бил министърът на войната Дамян Велчев. Бяха унищожили и едни кадри с Димитров, облечен в бял костюм, на Витоша заедно с бригадирите – било отживелица. Не можаха да разберат някои хора, че няма актуални и неактуални моменти в паметта на миналото. Никой не може да каже кога кое ще се окаже ценно за бъдещето. Всички промени след 10 ноември се обърнаха към същите фондове, но от друг ракурс. С тия “рязани” филми има един куриозен случай. Сниман е 9 септември. Изхвърляли са кадри, само заради това, че на тях има лица, отпаднали от партийната номенклатура. Например заради Терпешев, Бумбаров, или Трайчо Костов отпада един от командирите на съпротивата като Славчо Трънски.

- Кой е решавал това?
- Временни комисии. Аз се опитах да възстановя някои от тези ценни кадри по линия на обмена с Югославия – парадоксално е, но оттам получихме оригиналите на българските хроники, които сме имали и сме им ги дали някога.

- По време на социализма УБО намесваше ли се във филмовото производство и подбора на филмотечната колекция? Имаше ли идеологическа цензура?
- Във филмопроизводството – да. Но по отношение на филмотеката нямаше такава цензура. Една от причините за по-голяма самостоятелност се дължеше на факта, че филмотеката бе на извънбюджетна сметка. Ние не тежахме на държавния бюджет. От прожекциите на филмите си организирахме кинопанорамите. Канехме много големи личности – наемахме хотели, поемахме разходите им... В Англия на коктейла ни дойде легенда като Вивиан Лий. Държавата не е давала за тези форуми нито лев. Така че бяхме относително самостоятелни. Можех да пратя филм в Ню Йорк, без да питам никого. Имал съм конфликти с властта от друго естество - отказвах да даваме филми за прожекция по правителствените вили. Също така са ме натискали да дам филми от филмотечния фонд на Киноразпространение, за да си изпълнят плана. Отказвах – от такова естество ми бяха неприятностите. Навличах си гнева на някои, но надделяваше моята персонална личност. Иначе, по времето, в което беше спрян у нас “Привързаният балон” на Бинка Желязкова, аз го показах в САЩ.

- Доста смела постъпка!
- Така е, да. В разгара на студената война гостувах на Музея на модерните изкуства /МОМА/ в Ню Йорк. Изобщо имахме много голям пробив в културата. Направих 5 панорами във Франция и там ми помагаше вторият човек след Де Гол – самият министър на културата на Франция – писателят Андре Малро. Поддържах контакти с видни личности. Запознах се с Петър Увалиев по времето, когато минаваше за дисидент в България. Той беше близък с Дечко Узунов, с Людмила Живкова и Иван Славков. Людмила изпитваше към него уважение още от специализацията си в Англия. Даже мисля, че Увалиев беше споделил с нея и търсеше протекциите й по едно време да осинови българче. Не знам какво стана. Но искам да кажа, че свободно можех да общувам с хора от т.нар. друг свят – зад желязната завеса, без никакви ограничения, просто като специалист в дадена област. Във Венецуела ме определиха чрез анкета за четвъртия “динозавър-колекционер” на планетата през 1985 г.
Особено големи панорами направихме по времето на Иван Башев. В Гърция стана нещо невероятно. На един коктейл там казах, малко като реверанс, че бих научил гръцки само заради стиховете на Янис Рицос. Без да знам, че той присъства в залата. Дойде и ме целуна.

- Когато правехте обмен, към кои наши филми проявяваха най-голям интерес чужденците?
- Към анимацията. Филми на Доньо Донев искаха. На Тодор Динов. Филмите им бяха една от обменните ми “валути”. Иначе трябваше да давам френска класика. А голям мой приятел беше директорът на френската синематека. Имах пълната свобода да взимам персонални решения. И голяма част от работата се уреждаше чрез тези приятелски контакти, които създавах по време на фестивалите.

- Водели сте с делегациите си български актьори. Кои бяха най-желани в чужбина?
- Катя Паскалева. Повече дори от Невена Коканова я харесваха. От мъжете – Апостол Карамитев. От режисьорите най-познати бяха Рангел Вълчанов и Христо Христов. В Англия с мен беше Надежда Ранджева – съпругата на Вили Казасян. Красива беше – много искаха да я снимат, а тя се срамуваше да си открие леко коленете за снимка. Попита фотографа: “Защо?!”. После пък я попитаха има ли любим мъж и тя отговори: ”Да, съпругът ми!”, а те вече бяха разведени с Вили Казасян.

- Г-н Бигор, каква заплата получавахте като директор на филмотеката?
- Взимах колкото един началник-склад – 220 лв. Като отидох в телевизията, се видях с пари. Още първия ден Славков ми определи заплата 400 лв. Той беше човек със замах. В телевизията нямах ограничения – никой не ми проверяваше предаванията. Имах пълна свобода. Никаква цензура - можех да показвам когото искам и както си искам. По времето на Славков беше разцветът на моите “Кинопанорами”. Той ми казваше: ”Бате, спокойно – никой няма да ти се бърка в работата!” С Александър Бешков бяхме заедно в “Студио култура” – водех се наблюдател. Отделно ме командироваха в чужбина да си търся фрагменти за предаването. Имам 70-80-минутни предавания в телевизията. Парадоксалното е, че когато си ги поисках на дискове след 10 ноември, ми казаха, че съм нямал това право. Мисля, че редното е тъкмо обратното – да ме питат дали да ги прожектират. Нали без мен не биха ги имали!. Имах като личен подарък портрет на Жерар Филип и сега не мога да си го взема.

Едно интервю на Еми Мариянска