Германското министерство на отбраната изложи най-лошия възможен сценарий за 2040 г. в таен документ, изтекъл в „Шпигел“ миналата седмица.

В него се посочва следното: „Разширението на ЕС до голяма степен беше прекратено и още държави напуснаха общността… все по-размирния, понякога хаотичен и склонен към конфликти свят драматично промени обстановката на сигурността“. 

Дългият 120 страници текст, озаглавен „Стратегическа перспектива 2040“, е федерален документ, а сценариите, които са представени в него, са мрачно реалистични – конфликт Изток-Запад, в който някои европейски държави отиват на страната на Русия или „многополюсна“ Европа, където някои държави приемат руския икономически и политически модел напук на Лисабонския договор, коментира Пол Мейсън, във в. „Гардиън“, цитиран от БГНЕС.

Това че документът изобщо съществува, е знак за увеличаващото се напрежение в международната система. Германската военна традиция за щателно логистично планиране на всяка една възможност започна с известния германски и руски фелдмаршал Хелмут фон Молтке-старши през 50-те години на 19-и в. и три пъти се отплати с поне първоначален успех – през 1871 г. срещу Франция, през 1914 г. и 1939 г. срещу останалата част от Европа. В периода след Студената война, както „Шпигел“ посочва, допускането на германски генерали да правят изявления за бъдещето беше „прекалено рисковано“. Това обаче се промени с анексирането на Крим от Русия през 2014 г.

Независимо от тревожните заглавия, които предизвика, изтеклият документ, ако не друго, е доста оптимистичен. В три от шестте възможни сценария нещата се развиват толкова добре, че Европа напомня на периода Бийдермайер (1815-1848), който се характеризира с вътрешнополитическо щастие и военно отегчение. Негативните сценарии, в които САЩ се опитват да избегнат изолация, а Китай води културна война със Запада, са писани преди идването на власт на Доналд Тръмп и преди стратегията на Си Цзинпин за създаване на политизирана китайска инфраструктура в Азия.

Журналистите, които са получили документа, са пропуснали детайлите за това какво Германия планира да прави с възможния срив на ЕС или неговото фрагментиране. Но това е проблем, пред който е изправен целият западен свят.

Макар най-спешният проблем да е тероризмът, важните въпроси са тези за намаляването на одобрението сред народите за настоящата икономическа система и високата миграция. Те пробиват дупки в тъканта на самия ЕС – чрез гръцката криза от 2015 г., Брекзит и патовото положение между унгарското и полското правителство, от една страна, и Европейската комисия, от друга.

В момента въпросът, който е в центъра на германските политически умове, е предложението на френския президент Еманюел Макрон за ускоряване на европейската икономическа интеграция, която почти всички в Германия искат да бъде отхвърлена – консерваторите на Ангела Меркел, защото предвижда нуждата от повече финансови трансфери към по-бедните страни в периферията, социалдемократите, тъй като ще отслаби оставащите социални гаранции за работниците, крайнодясната „Алтернатива за Германия“, защото означава повече Европа.

Всеки един разговор, който съм имал с германски политици и активисти от изборите насам, се е въртял около страховете, че наскоро пристигналите над милион бежанци няма да бъдат интегрирани подобаващо, както и това, че толерантността за по-нататъшни социални промени сред по-възрастните и недотам образованите германци е достигнала повратна точка.

След Брекзит зрелите демокрации в Европа трябва да настояват за консолидирането на своя проект, представяйки една съгласувана и положителна история на своя все по-критичен електорат. Те обаче не могат, тъй като единствената съгласувана история, с която разполага Европа, е тази за повече глобализация и повече пазари, а това е нещото, което населението отхвърля. Междувременно Русия и Китай вече не правят повърхностни стъпки към решаването на проблемите си, а навлизат в дълбочина. Разиграва се нова „голяма игра“, най-вече в Източното Средиземноморие, а Западът почти не разполага със стратегия.

В края на миналата седмица се появиха доказателства, според които бившият съветник на Тръмп Джордж Пападопулос е направил посещение в Атина, което е съвпадало с официалната визита на Владимир Путин. Няма доказателства, че двамата са се срещали, но не е и необходимо да го правят. Връзката на Пападопулос в гръцкото правителство е министърът на отбраната Панос Каменос, който е начело на малка националистическа партия във водената от „Сириза“ коалиция и е един от най-положително настроените спрямо Кремъл политици, в което и да е било правителство в състава на НАТО.

Сега, след като ЕС нареди масовата приватизация на гръцките активи, китайските пари започнаха да прииждат, купувайки цялото пристанище Пирея, а през август бяха подписани инвестиционни сделки на стойност милиарди евро с Гърция. Както каза Костас Дузинас – депутатът начело на комисията по отбрана в гръцкия парламент: „Докато европейците действат спрямо Гърция като средновековни пиявици, китайците продължават да инвестират пари“.

Ако германците правят планове за евентуалния колапс на Европа и разпада на световния ред, то тогава някой в британската Военна академия в Шривънхем прави същото. Но би било по-добре, ако политиците започнат да включват британския електорат в надпартийна и трезва оценка на проблема, пред който сме изправени.

Русия на Путин води хибридна война срещу западните демокрации, не само чрез кибератаки или чрез реклами на фалшиви новини във Фейсбук на стойност милиони паунда. Тя също така финансира десни популистки партии и използва медийното влияние, за да разкрие мръсното, корумпираното и склерозиралото в европейските демокрации. В замяна съществува тенденция сред центристките политици да казват, че всякаква опозиция на статуквото - последен пример, за което беше каталунският референдум, е дело на Кремъл.

Зад многократно повтореното обещание, че Великобритания ще запази сътрудничество с Европа в сферата на сигурността след Брекзит , стои допускането, че основните европейски демокрации – Германия, Франция, Италия и Испания, ще останат верни на НАТО, демокрацията и върховенството на закона. Също така се допуска, че една реформирана и съживена Европа ще осигури достатъчно работни места и растеж, за да се източат силите на националистите и ксенофобското дясно. Но също така би било мъдро политиците да започнат да признават, че тези неща вече не са така сигурни.

Ако искаме ред, трябва да го създадем – чрез ангажираност, многостранност, като приспособим това, което можем, към нуждата за нарастваща власт и чрез насърчаването на едни устойчиви демократични институции. Ако не успеем да постигнем ред, ние ще трябва да се изправим срещу един хаос, при който САЩ вече не са надежден съюзник, не са дори стабилна демокрация.