За 28 години след Десети ноември се случиха много големи промени. Може би нямаме усещането за това в колко различна среда живеем, колко различна е България като държава и общество. Разбира се, една много голяма част от нашите сънародници не са доволни и щастливи от това, което се случило през тези години. Това обаче само показва, че до 1989 г. ние сме живели в една огромна несвобода. Както и, че очакванията, които породи 10 ноември, бяха грандиозни и в някакъв смисъл не беше възможно те да се сбъднат в пълен обем. Представете си времето между двете световни войни - от 1919 до 1941 г. Тези 23 г. ги периодизираме много нагъсто и казваме, че там са се случили най-различни неща. Започнали са да доминират някъде тоталитарни идеологии, някъде са се осъществили авторитарни управления. Случили са се какви ли не събития - създаването на Обществото на народите, граждански войни и т.н., пише Михаил Неделчев в Стандарт.

А за тези 28 години след 10 ноември говорим като за някакъв все не свършващ период и

като за някакво пропадане в някаква дупка, което не е така

На България й се случиха и много щастливи неща. На първо място, разбира се, е приемането ни в Европейския съюз, преди това - в НАТО. Това е голям успех за нашата страна и за всички нас като българи въобще. Бяхме приобщени отново към Европа, където ни е мястото. В края на краищата винаги трябва да помним, че точно от Балканския полуостров е тръгнала Европа. Българите обаче не успяха да укрепят своята европейска самоличност с едно самочувствие, каквото би трябвало да имат. Това е основното, което не се случи. Иначе чисто в икономически план, според мен, беше огромна грешка начинът, по който се осъществи връщането на земята в реални граници. Разпарцелосването на тези окрупнени ниви в рамките на стопанствата, които трябваше да се трансформират в нов тип предприятия, където всеки да си има акции и прочие. Друго, което се случи е растящата разлика между малките селища и големите градове. Една част от българските села се обезлюдиха, маргинализираха. Ето, това са все дефицити. Знаем, че когато пътуваме в някои от страните на Западна Европа, примерно като Дания, Холандия, към определени райони на Германия и дори на Франция, виждаме колко хомогенизирано е националното пространство, как къщите в селата нямат разлика с тези в градовете.

У нас това не се случи.

За съжаление

28 години след 10 ноември комунизмът не си е отишъл

Виждаме, че непрекъснато се възстановяват някакви утопии, избуяват фантазии. Достатъчно е само да се види как на публични прояви в България се носят портрети на Сталин, на този архипрестъпник, който е точно толкова голям престъпник, колкото е и Хитлер. Възможно ли е в Германия да се носи портрет на Хитлер? Не, защото имат съответни закони. Е, добре, а защо е възможно да се носи портрет на Сталин?

В държавите с дълги демократични практики почти никой не забелязва правенето на политика. Примерно, в една Швейцария никой не знае кой я управлява в съответния момент, които са депутати, кои са министри. Това е ангажимент, който съответните хора, които имат граждански професии, изпълняват в рамките на две- три години. Цялата тази нервност около политиката е характерна за не съвсем стабилизирани общности.

Виждаме какво става в момента в Испания, където имаше ужасяваща гражданска война в края на 30 -те години, след това и терор на едно много свирепо управление, което започва като дясно, а след това премина в една тоталитарна власт на късния Франко. Виждаме, че всички тези неща непрекъснато по някакъв начин предизвикват нервни гърчове като сегашните процеси в Каталуния. Не бива да се забравя, че каталунският език дълго време е бил забраняван, и по времето на Франко, и по-късно. И това е една от причините днес да се случват тези трусове в Каталуния.
С други думи социално-психологически феномени, които сякаш са минали на заден план, могат в един момент като цирей да избият в обществото и да предизвикат сътресения. По същия начин комунистическото наследство избива отново и отново в най-различни посоки.

Не обичам понятието "десница", смятам, че по-точното е "демократична общност", което е и по-широко понятие. Това са хората, които слава Богу не са приемали комунистическата идеология, или пък са били относително критични към нея и след 1989 г. са я загърбили. Това са хората, които биха желали България има съответно на славната си история достойно място в ЕС. И аз мисля, че ние трябва винаги да се връщаме към представата за демократична общност така, както тя се яви непосредствено след 1989 г. Да си спомним "синия" митинг на Орлов мост. Това не бяха само хора, свързани със СДС, това бяха именно граждани, които разчитаха на едно действително свободно демократично бъдеще на България. Лично аз съм много щастлив, че живях в тези години, когато България се освободи от злите магии на комунизма. За мен 10 ноември и първите първите две години след него беше именно освобождаването от страха. Едно от най-хубавите неща, които се случиха в България.