Понятието „дълбока държава“ (deep state) обозначава наличието на координирана неофициална мрежа, която държи административни, политически, финансово-икономически и медийни ресурси, и е способна да насочва държавните дела според своите интереси, независимо от легитимираната чрез демократични избори политическа власт, пише Борислав Цеков в анализ за "Труд".

В САЩ се смята, че тази мрежа има своите агенти на влияние в държавни институции, специални служби, партии, медии. Още през 1956 г. известният американски социолог Чарлз Милс описва в „Управляваща класа“ съществуването на властова каста, която дирижира управлението често без оглед на волята на избирателите.

Проф. Джейсън Линдзи от щатския университет в Минесота, писа наскоро, че „дълбоката държава“ е „царството на тайната власт, упражнявана от специалните служби“.

През 70-те години на ХХ век, тази мрежа успя да се разправи с Ричард Никсън, чието дългогодишно политически могъщество дразнеше „дълбоката държава“, изтласка традиционните американски консерватори в миманса и така отвори път на симбиозата на неоконсерватори и неолиберали, която превзе двете американски партии по времето на Роналд Рейгън.

Оттогава официалната политическа власт във Вашингтон действаше безусловно като върха на айсберга на „дълбоката държава“. Идването на власт на 45-ия президент на САЩ Доналд Тръмп обаче разтресе системата. Върхът на айсберга започна да се разпада, а най-влиятелният политически център във властовата структура на Америка – Белият дом – пое по самостоятелен път.

Първоначално, глашатаите на статуквото, установено от „дълбоката държава“ – неолиберален модел на глобализация и еднополюсен свят, ръководен от САЩ – ехидно се подсмихваха, че Тръмп щял да бъде „опитомен“.

Политиката на новия американски президент обаче ги опроверга – въпреки ожесточената война, която „дълбоката държава“ поведе, засега успява да отвоюва педя след педя властовата територия, окупирана от тайната власт.

Ефективно премахна неолибералните споразумения за свободна търговия, които предават цялата икономическа власт на транснационалната капиталистическа класа, за сметка на суверенните нации. Сложи прът в колелата на цитаделите на неолибералния глобализъм – Световната търговска организация, Г-7, Парижкото споразумение. Деескалира в известна степен напрежението с Русия, предоговаря отношенията с Китай, преформатира близкоизточната политика и прати в полагаемото им се регионално кьоше свикналите да се изживяват като „глобален фактор“ на гърба на американските данъкоплатци Германия и Франция, респ. ЕС.

Поредните епизоди от този сблъсък се случиха миналата седмица. Първият епизод беше останалото почти незабелязано в медийния дискурс унищожително становище на Държавния департамент на САЩ по занопроекта DASKA. Тази абревиатура означава: „Закон за защита на американската сигурност от кремълската агресия“.

През 2018 г., група сенатори от двете партии го внесоха, за да усилят натиска срещу Тръмп относно диалога с Русия. Предвиждаше извънредно твърди санкции, които влизат в сила с приемането на закона. „Санкции от ада“, по думите на влиятелния сенатор от Републиканската партия – Линдзи Греъм, който иначе е твърд поддръжник на Тръмп.

Този законопроект се търкаля оттогава из коридорите на Сената, не за друго, а заради категоричната съпротива на Белия дом. В становището, което сенаторите получиха миналата седмица, проектът е напълно отречен като „ненужен“ и „възпрепятстващ гъвките възможности“ на президентската администрация да ръководи външната политика, както изисква американската конституция.

Конкретният резултат е, че вносителите се принудиха да отстъпят и внесоха поправка, според която предвидените санкции не са задължителни и евентуалното им налагане няма да е по усмотрение на Конгреса, а само ако са изчерпани възможностите на президента да гарантира националната сигурност на САЩ. За пореден път Тръмп успява да вземе тактическо преимущество пред „дълбоката държава“, която продължава да тласка към остра конфронтация с Русия.

Вторият епизод от сблъсъка с „дълбоката държава“ разбира се е злополучният опит на опозиционното мнозинство на демократите в долната камара на американския Конгрес да повдигне обвинения срещу президента Тръмп. Журналисти от „Уошинтън поуст“ туитнаха в социалната мрежа аплодисменти и си честитиха събитието. Същото сториха и редица техни колеги от ляво-либералните медии начело със CNN. Тъжно свидетелство за упадъка на част от американската журналистика и свеждането на някога иконични със своята обективност издания до нивото на пропагандно дадзибао и инструмент на „дълбоката държава“ за манипулиране на общественото мнение.

Тръмп обаче удържа категорична победа, която ще му помогне по пътя към втори мандат. Какво се случи? Нефелният и правно, и политически маскарад на опозицията, наречен „импийчмънт на президента Тръмп“, се превърна в истинско ритуално самоубийство за демократите.

Американската конституция предвижда улеснена процедура за повдигане на обвинение – всеки отделен конгресмен може да внесе проект, който може да се приеме с обикновено мнозинство от присъстващите. Това не е отстраняване от власт на президента. Единствената правна последица е, че Сенатът трябва да разгледа повдигнатите обвинения и да се произнесе.

Американската конституционна и политическа практика са установили, че за да бъде легитимна такава процедура, обвинението трябва да е подкрепено не само от едната партия, а и от възможно повече представители на другата, т. е. да има толкова сериозни и солидни юридически аргументи, че въпросът да не надхвърля партийните страсти.

Не е нужно обвиненията да са свързани с извършено престъпление, но е ключово да са доказани толкова безспорни и тежки постъпки на президента, че и в двете партии да преценят, че оставането му на власт би увредило националния интерес.

Несъгласията с политиката не могат да са основания за импийчмънт. Заедно с това обвиненията трябва да са за действия, свързани с правомощията на Белия дом, а не с личния живот на президента – затова Бил Клинтън беше оправдан по случаите с Моника Люински и Пола Джоунс.

В случая с Тръмп обаче имаме чисто партизанско гласуване само от опозицията, която контролира долната камара. При това дори те не са единни, а се разцепиха – трима конгресмени от Демократическата партия не подкрепиха импийчмънт-а – 2 „против“ и 1 „въздържал се“, а 1 подкрепи само едното обвинение. Въпреки истеричните манипулации на ляво-либералните медии по време на „разследването“ в Камарата на представителите не се появиха никакви доказателства, че Тръмп е сторил нещо нередно. Всичко беше „казаха ми, че един човек е чул, че президента бил казал“. И това, при наличие на официален документ – записа от разговора с украинския президент Зеленски.

Това автоматично означава, че Сенатът ще отхвърли без много дискусии несъстоятелното предложение на долната камара. Именно Сенатът е конституционният орган, който може да отстрани от власт както президента, така и много други висши длъжностни лица (министри, съдии, шефове на агенции и пр.).

За да бъде отстранен от власт президентът, е необходимо квалифицирано мнозинство от 2/3 от всички сенатори. Нулева е вероятността такова мнозинство да бъде постигнато по отношение на президента Тръмп.

Екипът на Доналд Тръмп триумфира, но с цел да мобилизират до краен предел електоралната база на президента, публично заемат по-обрана позиция, за да изглеждат като жертва на партиен произвол от една анархистична опозиция.

Иначе, политическите резултати от импийчмънт-а са изцяло в полза на Тръмп: Републиканската партия се консолидира като истинска крепост зад него – повече от 95%, което е рядко срещана мобилизация; общественото доверие в президента се повиши със средно 5 пункта от началото на процедурата, според различните проучвания.

В желанието на всяка цена да спасят Обама и Байдън от разкрития за гигантска корупция по украинския случай, демократите опитаха да отклонят вниманието чрез импийчмънт, но се самоубиха.

Това са само епизоди. Но за всеки непредубеден наблюдател е ясно, че Тръмп съумява не просто да се съпротивлява на „дълбоката държава“, но и печели ключови сражения. Нещо повече, в ход е демонтаж на старата мрежа, която нелегитимно се опитва да диктува официалната политика.

При евентуален втори мандат на Тръмп, ръцето му ще бъдат напълно развързани, а „дълбоката държава“ – подчинена на новите глобални реалности и политически приоритети на Белия дом. Дали това ще стане, зависи най-вече от неотслабващото доверие в Тръмп на средния американец, който е доволен от неговото управление. И все пак, голямата битка с „дълбоката държава“ тепърва предстои.

Тръмп очевидно има и воля, и „амуниции“ да я води. Дали ще постигне окончателна победа? Ще поживеем, ще видим.