По въпроса за свободата умни хора са казали различни неща. Един от тях /Дон Кихот-Севрантес /  я е качил на върха на копието, друг /Шандор Петьофи/ е я подредил  пред любовта, трети са умирали за нея.  Има и четвърти, не преди да  поговорим дума за тях, прочетете  тази история:

В един студен, снежен ден, високо в Родопите, в едно от елитните ловни стопанства, голямо стадо сърни, трябваше  за пръв път да види свободата. То беше внесено от чужбина и няколко месеца бе отглеждано в заградено защитено пространство. Зад оградата горските   се грижеха „пришълците“ да има достатъчно храна и вода и лекарства. Тази аклиматизация, обясняваха те, е задължителна, за да може  животното да заякне, да привикне с новите условия и най-вече, още невръстно,  пуснато навън да не стане лесна плачка на хищниците: вълци, мечки и всякаква други зверове. С времето ограденото пространство доста  бе отесняло, особено, когато животинките натрупаха килограми и мускулите им се надуха като балони.

Зад мрежата бе обширната гора, красивите борове, бистрите ручеи, ливадите, които скоро щяха да набъбнат от всякакви билки и прясна паша. С други думи, обстановка твърде привлекателна, за да предпочете някой, та бил той и сърна, да остане в  досегашния си затвор.

Камерите и фотоапаратите бяха насоченни към дървения портал, за да заснемат уникалното явление: Как само за минути, на галоп, блъскайки се с рога и ритайки с копита, сюрията животни ще бърза да избяга навън. Към свободата.

Широката, поне десет метра, врата бавно се отвори но и една сърна не погледна към нея. Горските започнаха да приканват , а след това и да подгонват с тояги  стадото към изхода, но без никакъв успех. Напротив: Животните се свиха, и уплашени на  бегом се скупчиха в най-отдалечения край на заграденото пространство.

 В следващите часове нито едно от тях не излезе навън в гората  Колкото и да го примамваха с храна и ласки. Така акцията, която трябваше  да завърши  за минути, продължи цели два дни. Пътят към свободата се оказа не само дълъг, но и не твърде желан.
По принцип между социологическите проучвания, сърнетата в Родопите и тази история няма нищо общо. Но като чухме и то по последните новини, че масово родните младежи, на 28 години / На толкова е загинал Ботев! / предпочитат да живеят при мама и татe,  където им е по- удобно, приятно и сигурно, се сещаме за нея.  При това настройката им е да са безработни и да си карат купона, ден за ден, констатират социолозите..

В същото време статези икономисти твърдят, че най- голямата криза е вече е прекрачила прага на държавицата ни.  И тя не е нито военна, нито политическа, нито сексуална, а криза на кадрите. Шестдест процента от фирмите имат свободни позициите, и не може да ги запълни сочи статистиката. Лиспват медицински сестри, инженери, шофьори. И ако сега е зле, то догодина ще стане още по-зле, гласи мрачната прогноза. Тогава ще е пикът. Спасението е в още можещите пенсионери и работниците, внесени от чужбина. Това е положението. Ако това е спасение. Друга  въпрос е, колко висока ще е квалификацията на чужденците, готови да работят за смешните наши заплати.

Младежите не искали да работят. Този факт днес буди основателна тревога. Но защо никой не се разтревожи, когато години наред държавата гледаше безучастно, как измислени бизнесмени се гавреха с тях. Как им плащаха стотинки, без договори и социално осигуряване, как ги уволняваха, когато им е удобно и нито един от профсъюзите не скочи  да ги защити.

Хора, завършили образования в елитни университети в чужбина и у нас, ставаха касиери в супермаркети, и сервитьори. Скъпите им дипломи се оказваха  една нищо не струваща хартийка. Знанията- неоценен и ненужен и багаж. Затова мнозина въобще не се завърваха вкъщи, а тези като видяха какво е тук,  отново побързаха да избягат. Така, че нека не се правим на изненадани като в първи снежен  ден: Кризата за кадри, се роди и порасна преди очите ни. Сега вече е ламя. Много по-голяма от този в приказките, един брат сам не може да я надвие. Трябват повече. Цялата държава.

Но не само сърните в Родопите, а  и една новина от град Стрелча,  ни напомни тези дни за  правото, достойнството и свободата
 на човека. Още през 2016 г. кметът Стойно Чачов (АБВ) събрал служителите и им казал, че, ако не искат да бъдат дисциплинарно уволнени, трябва да подпишат молба за назначаване на работа и молба за напускане, и двете – без дата.

Явно този човек „ цени свободата“, да прави каквото си иска. Колко ли свободни са били  обаче, служителите, които са подписали напълно незаконния, наложен от кмета документ и фактически отказвайки се от защита,   са поставили съдбата си в ръцете му е ясно. Никак.

Кавга  между  градоначалника и главния инженер вади скандала на светло. Ами ако тя не бе се случила.  Хората щяха да продължават да мълчат, треперейки за мястото си? Толкова ли силни са тези, на които народа е дал власт и е и назначил  да им служат, и толкова безправни и уплашени ли са  обикновените хора, както  политиците наричат останалите. ? Фактата че същуствува такъв въпрос е отчайващ. Но той обяснява много неща. Включително и т.н. кризата на кадрите, която за съжаление е далеч по-страшна от ламята от приказките.

Исак ГОЗЕС, БЛИЦ