Монголците си платиха дълг със 164 тибетски якове

По бай-Тошово време такива бартери се правеха нерядко

15 Авг. 2013, 15:01 12517 прочита 2 коментара

Монголците си платиха дълг със 164 тибетски якове

Ген. Кашев беше плътно до Тато не само на официалните церемонии, но и по време на лов

По бай-Тошово време такива бартери се правеха нерядко

През 1980 г., по поръчение на Тодор Живков, бяха докарани 164 броя тибетски якове. Уговорката беше да бъдат взети от Монголия срещу някакъв дълг на монголците към нашата страна. Задачата беше възложена за изпълнение на тогавашното УБО. По разпореждане на генерал Кашев трябваше да отида и аз с цел да се запозная с условията, при които живеят яковете в Монголия. По това време аз бях директор на ловно стопанство &bdquo;Кормисош”, гр. Лъки. С нежелание тръгнах, но какво да се прави – заповед. Старши беше полковник Димитров от УБО. Напълнихме чантите с храна и пиене и потеглихме със самолет към Москва. След двудневен престой се отправихме със самолет за Улан Батор. Кацнахме в Иркутск и Омск, видяхме под нас Байкалското езеро и се озовахме в Улан Батор. На летището в Москва проверяваха багажа. Аз имах доста бутилки с ракия и проверяващата ме попита какво е това и дали гори. Казах й, че е ракия и не знам дали гори. Тя изсипа от ракията на масата с цел да я запали, обаче отиде някъде и се забави. След като се върна, опита да я запали, но не се получи. Така братята монголци имаха късмет да опитат българската ракия Озовахме се в Монголия. Все още примитивна азиатска страна. Трудно е за нас да се приспособим към тяхната храна и просъществувахме там благодарение на консервите и руските магазини. За наш късмет още същата вечер се срещнахме случайно с техен професор по животновъдството. Добросъвестен човек беше и от разговорите разбрах, че известен процент от животните в Монголия са болни от бруцелоза. Болест, която води до безплодие и отпадналост при тревопасните животни и човека. Разбрах, че инкубационният период след заразяването е дълъг – над месец. Стана ми ясно, че при това положение има опасност да вкараме заразени животни. На бедния Смолянски окръг и особено на ловното стопанство само това му трябваше. Тръгне ли веднъж болестта, особено по дивеча, спиране няма. Въпреки че от заделените за нас животни се взимаше кръв за изследване, притеснението не ме напускаше. Ракийцата обаче и тук помогна. Заделяха ни животни само от племенни стада. След като заделихме животните и трябваше да ги извозваме, влязохме в спор с полковник Димитров. Той настояваше да ги возим, но аз не бях съгласен. Настоявах да се върне в България и да докладва за бруцелозата. Трудно се съгласи, но замина. По него изпратих писмо и чрез друг човек то бе предадено на ген. Кашев. В писмото описвах истинското положение. Генералът беше ме разбрал и върна полковника в Монголия заедно с професор от Националната служба по ветеринарно дело, който да прецени и да поеме отговорността. Благодарение на монголската бюрокрация и на абсолютната безотговорност на българското посолство престоят ни продължи 40 дни Девствена страна е Монголия. Дванадесет пъти е по-голяма от България, а населението й е около два милиона души. Съобщава се, че имат над 30 милиона животни, но отглеждането им е примитивно. И там имаше кооперации. Определените за кланиците животни през пролетта се събират в големи стада и се отправят към кланиците пасешком. Така до есента преминават няколко хиляди километра и пристигат където трябва. Пастирите се движат с тях с палатки, наречени юрти. Около юртите има завързани десетина мъжки коне за транспорт и десетина женски – за мляко. Като ги ползват няколко дни, ги сменят с други. Сено не се коси. Разчита се само на пашата. През есента тревата изсъхва, но продължава да стърчи. Животните ровят снега и я пасат. Понеже надморската височина е голяма, снегът не замръзва. Ако се случи заледяване, добитъкът измира масово. Така до пролетта животните, които оцелеят, са отслабнали. Появи ли се младата трева, я пасат лакомо и се оправят. Юртите са бедно обзаведени. Печка, няколко легла, шкафче с домашни небходимости и обезателно разноцветни парчетии от какво ли не. Отвън са закачени мехове, в които се сипва кобилешкото мляко. От естествената закваска то става като айрян и го пият масово. Правят и други производи от него. Когато ни го предлагаха този кумис, ние се оправдавахме, че религията не ни позволява консумация Икономиката на Монголия е слабо развита, сега прохожда. Максимата на монголеца е: &bdquo;Добрият монголец не бърза!”. Лесно оставят днешната работа за утре. Кажат &bdquo;маргаш” (утре) – и толкова. Имат бистри реки, пълни с риба. Риба не ловят и млади животни не колят. Религията не им позволява. Не обработват земята. Поверието им е, че и с върха на обувката не трябва да се рови земята! Пътищата им са с грунд, летищата – също. Минава през страната транссибирската железница. Връзките между аймаците (окръзите) стават предимно със самолети. Един аймак е колкото България. Дизелови електроцентрали произвеждат тока за осветление и за малките предприятия. Аймачните центрове са колкото едно наше голямо село. Преобладават юртите и дървените къщи. Между тях по черните пътища се движат и коли. Един ден седим пред аймачния хотел – дървена барака. Пристига с малък автобус &bdquo;ПАЗ” театрална трупа. Пътували с дни, целите в прах. Като чу българска реч, преминаващата покрай нас прима се спря и заговори на български. Оказа се, че е завършила в България, в класа на проф. Георги Златев – Черкин и пази най-добри спомени. Влязохме да се почерпим по случая и я помолихме да изпее нещо. За моя изненада тя запя песента &bdquo;Етрополски моми” – жена ми е от Етрополе. Всичко завърши задушевно. Яковете в Монголия се отглеждат на стада – като другите животни. Те са като нашите говеда – има с рога, но повечето са шути. Не мучат, а издават един звук, подобен на грухтене По корема имат дълга почти до земята козина. Опашките им са дълги. На цвят са предимно сиви. Козината се използва за направа на перуки. По-опитомените се доят. За един лактационен период дават до 700 литра мляко. То обаче достига до 14 на сто масленост и е много полезно. Месото също е с много добри качества и е екологично чисто, та много се търси в Европа. Най-добре якът се чувства в планини с над 1500 м надморска височина. Невзискателен е към храната, но при нашите условия – дебел, замръзващ сняг – трябва да се храни зимно време. С много усилия докарахме яковете на летището в Граф Игнатиево. Самолетът беше товарен АН. Оттам с камиони ги настанихме в аклиматизационна ограда. През 6 месеца им се вземаше кръв за изследване. При първото и второто изследване имаше положителни за бруцелоза и болните бяха изпратени в инфекциозната кланица в Асеновград. Наблюденията и изследванията продължиха 3 години. След това бяха пуснати на свобода. Много труд беше положен – борба с бикове! Опасявах се, че при нашия влажен климат и поради ниската надморска височина ще се заледява козината им. Не се получи нищо противопоказно. Започнаха масово да се размножават. Раждат през юни месец. Броят им се увеличи – бяха над 600 яка – и раздадохме на много места – на АПК – София – към връх Мургаш, в Еленския балкан, в Етрополе и на други места. Развиваха се много добре, но &bdquo;демокрацията” видя сметката и на тях. Разни бабаити с модерни пушки и коли ги довършиха. По това време безнаказано по пазарите се продаваше дивечово месо. Сега има тук-там единици. Жалко, защото това е едно перспективно животно, което се отглежда без масраф. То подобрява състава на нашата фауна. Приятно е, когато се появи изневиделица в гората. Дано в бъдеще се намерят разумни ръководители, които да възстановят популацията на този вид. Правец, Христо Василев ХРИСТОВ - РЕФЕРЕНТА