Видният интелектуалец Владимир Василев се жени за 17-годишна ученичка!

<em>За мнозина тази история е лишена от пикантност. Омъжена хубавица се колебае между двама мъже, изоставя &ldquo;законния&rdquo; и бяга при любовника си в странство, после се връща разкаяна при съпруга си, какво толкова? Днес това не може да е повод дори за махленска раздумка. <br /> </em><br /> Но ако мъжете са видни наши интелектуалци от началото на миналия век, писатели в орбитата на знаменитото някогашно списание &ldquo;Златорог&rdquo;, можем само да си представим какъв скандал е било това някога, каква съблазнителна и трайна тема е било за разговор, възмущение и осъдителни оценки по кафенета, кръчми и клубове.<br /> <br /> <span style="color: #663300"><strong>Когато се запознават, тя е 17-годишна гимназистка от кюстендилската гимназия, а той &ndash; вече на 35 г., <br /> </strong></span><br /> с дълга коса, сплетена според тогавашната мода на плитка или кок, с големи тъмни очи и весел характер. Цвета Ленкова. А той е, освен на възраст, и запасен офицер, мобилизиран в Главната квартира, разположена в Кюстендил през времето на Първата световна война. Владимир Василев. Завършил право, макар че в началото следвал славянска филология. Работил като съдия и като апелативен съдия в София, но по-късно ще изостави правото, за да бъде журналист, литературен критик и историк, на няколко пъти &ndash; директор на Народния театър. С какво ли този не особено общителен и разговорлив мъж, много сериозен и вече на солидна ергенска възраст, спечелил девойчето, почти дете? Загадка. Родителите й го поканват да гостува у тях и скоро той става чест гост и домашен приятел - бащата с радост беседва с начетения софиянец, който разбира и от книги, и от история, и от политика. А Цвета с охота позира пред неговия фотоапарат. Със сигурност се знае, че тя, млада, безгрижна и палава, <br /> <br /> <span style="color: #663300"><strong>първа му е дала знак за чувствата си <br /> <br /> </strong></span>В архивите е запазена бележка върху лист от тетрадка, в която го кани да се видят у нейната съученичка Зорка, далеч от родителските очи. И това ако не е нечувана дързост! Датата е 12 февруари 1917 г. На 26 октомври 1918 г. той пише на баща й писмо, за да иска ръката й. Предложението е прието с радост - каква по-добра партия за провинциалната девойка! <br /> <br /> На 18 януари 1919 г. те са вече годеници, а след седем месеца и съпрузи. Владимир Василев е демобилизиран и се връща, вече семеен, в София. Една снимка от 1920 г. ги представя в най-хубавия им младоженски период. В позата им има доверчивост, притиснати са един до друг. Дясната му ръка е зад гърба й, лявата се докосва до бедрото й. Тя е самата цъфтяща женственост - в красив летен костюм на цветя, гердан и усмивка на устните. От същата лента има и една снимка със семейството й в Кюстендил, където присъства и писателят Георги Стаматов, тогава съдия в града. Между другото, именно в биографията на Георги Стаматов има такава лична подробност - когато разбира, че съпругата му е увлечена по Янко Сакъзов, той лично я завежда при съперника си и му я &ldquo;оставя&rdquo; с пожелание да бъдат щастливи. Факт, който не е без връзка с този разказ. <br /> <br /> <span style="color: #663300"><strong>Видимо са щастливи. Единственото, което им липсва, е само дете <br /> </strong><br /> </span>Кой знае защо, очакваното бебе не се появява и това завинаги остава болка и тъга помежду им. <br /> <br /> Скоро след сватбата Владимир Василев набира смелост за отдавна мечтано, но рисковано начинание - основава списание &ldquo;Златорог&rdquo; (1920 - 1943). Съредактори му са проф. Боян Пенев, поетът Николай Лилиев, художникът, поет и литературен критик Сирак Скитник. Всички са въодушевени и има защо - списанието се харесва, бързо събира около себе си най-талантливите, най-дръзките, авангардните автори. То формира естетическите изисквания към българската литература през 20-те и 30-те години. <br /> Отначало редакцията се помещава буквално в кухнята на младото семейство и младата домакиня с нескрито удоволствие се потапя в тази заразяваща със свободата и полета на творческата мисъл атмосфера. Тук <br /> <span style="color: #663300"><strong><br /> за пръв път Цвета Ленкова среща Йордан Стратиев - тогава младеж: къдрокос, меланхолично красив и безспорно даровит <br /> <br /> </strong></span>Помежду им прехвърчат искри на взаимно чувство. Изплашен, Йордан Стратиев се отдръпва. Предложеното дипломатическо място в Румъния му идва съвсем навреме, той се надява, че разстоянието помежду им ще потуши огъня. Но Цвета Ленкова за втори път доказва, че е импулсивна и решителна - тя напуска съпруга си и заминава за&hellip; Букурещ. Годината е 1926-а.<br /> <br /> София клокочи от клюки. Владимир Василев обаче не разрешава на никого да ругае &ldquo;неверницата&rdquo;, нито сипе хули и ругатни по адрес на коварния млад човек, комуто е отворил път в литературата. По споразумение с Цвета той се съгласява в молбата й за развод да поеме &ldquo;вината&rdquo;, да бъде обвинен за грубост и нехайство към семейството. За да може тя да получи разрешение за втори брак. Междувременно ситуацията в Букурещ се променя. Постепенно става ясно, че<br /> <br /> <span style="color: #663300"><strong>това не е голямата любов<br /> </strong></span><br /> А може би чувството на вина у двамата бегълци взема връх и вгорчава крехкия им съюз, прави още по-тежки битовите неудобства, които трябва да преодолеят. Един ден Цвета се завръща в Кюстендил, откъдето праща на съпруга си отчаяни, нежни писма: &ldquo;Свърши се с мене. Свърши се с радостта. Никой не може да ми се радва тъй, както ти ми се радваше. Никой не може да ме обича тъй, както ти си ме обичал, Владко. Не съм се отчуждила, никога няма да се откажа от тебе. Аз нямам вече сърце за другиго&rdquo;. <br /> <br /> <span style="color: #663300"><strong>От една страна, Николай Лилиев, а от друга баща й като парламентьори склоняват двамата да се съберат отново <br /> </strong></span><br /> Тя оттегля молбата си за развод пред църковния съд и се прибира под покрива на общия им дом в София. За да останат неотлъчно заедно до 1952 г., когато Цвета се разболява от рак и умира, едва на 52 г. <br /> <br /> Но тази история има един наистина трогателен финал, разказан от известния литературовед и общественик Йордан Василев в книгата му &ldquo; Женски силуети&rdquo; (2000 г.). Вече в 1971 г., по друг повод (биографичния роман за Багряна, чиито автори са Блага Димитрова и Йордан Василев), Йордан Стратиев споделя в направеното интервю подробности от това свое, вече далечно, младежко приключение. Спомня си как веднъж, три десетилетия след букурещките събития, съвсем неочаквано, в една привечер, Владимир Василев, вече старец, позвънил на вратата му. Не били се виждали с години. Помолил го да отиде у дома му, за да се видят с умиращата Цвета. Когато пристигнали там, самият Владимир Василев деликатно останал в кухнята, за да не пречи на Йордан Стратиев да се сбогува с Цвета насаме. Жест, който масовият българин не само че не е склонен да направи, но и трудно би го разбрал &ndash; що за сантименталност, че нали са били съперници&hellip;<br /> <span style="color: #663300"><strong><br /> Владимир Василев умира през 1963 г., изтърпявайки всички последствия на наложения му от комунистическия режим етикет</strong></span> <br /> <br /> &ldquo;буржоазен реакционен&rdquo; критик: мъчителен арест, мизерия, мълчание около името му, дистанцираност в отношенията с колеги и познати. Твърди се, че до края на живота си привечер, където и да се намирал, се упътвал към гроба на Цвета. Йордан Стратиев също не дочакал признание за дългогодишната си служба: нали е бил &ldquo;царски дипломат&rdquo;, не му е позволено повече да печата, живее с жалка пенсия и приживе вижда една-единствена своя стихосбирка. <br /> <br /> <strong><br /> Петя АЛЕКСАНДРОВА</strong>