Участник в снимачния екип на култов български филм бе вербуван от югославските специални служби и 20 години им снасяше суперсекретна информация.
Румен Николов е роден през 1955 г. в Гоце Делчев. Баща му е бил служител във Второ главно управление на ДС. През 1975 г. е приет за курсант в школата на МВР в Симеоново – в т.нар. факултет „Първи” на ДС. След завършването си през 1979 г. е назначен в Трето районно управление при СГУ на МВР /Държавна сигурност/. През 1980-а е преназначен в СГУ на МВР /сега Столична дирекция на вътрешните работи/ в отдел 021, по-късно преименуван на отдел 06 – ДС. През 1988 г. е назначен първоначално за зам.-началник на 5-о РПУ в София, а по-късно и за негов началник. През декември 2001 г. обаче е уволнен със заповед на тогавашния вътрешен министър Йордан Соколов. Подхваща частен бизнес, но е пребит от конкуренти и 3 дни е в кома.

В момента бившият подполковник от ДС, отговарял преди 10 ноември за киното и сигурността на столицата, е адвокат в София.
Румен Николов е женен за режисьорката Йорданка Николова, авторка на езотерични детективи под псевдонима Никол Данева. Имат 2 деца и внуче.
Единствено пред „ШОУ” човекът, вербувал известния кинооператор Христо Тотев и разобличил като агенти на чужди разузнавания много известни личности от света на изкуството се съгласи да повдигне завесата над дейността на някогашните спецслужби.

............................................
- Г-н Николов, вие сте един от малцината бивши ДС-офицери, решили се да повдигнат завесата над своето професионално минало и над това на известните български интелектуалци /един от тях например е кино и тв-операторът Христо Тотев/, които са вербували навремето. Какви нови щрихи по проблема да очакваме, че ще внесете с това интервю?
- Аз се съгласих да дам това интервю, защото през годините ми дойде да гуша да слушам най-различни класификации по адрес на Държавна сигурност. Омръзна ми да бъда обругаван. Омръзна ми да ме наричат „палач”. По никакъв начин не искам да допусна моите деца и внуци да слушат, че техният баща и дядо, който е работил в ДС, е бил палач. Това е една от най-грандиозните манипулации в съвременното общество. Омръзна ми да слушам как ДС е виновна за всичко. Да гледам как всеки ден един или друг политик, като не може да се справи с проблемите, с които го е натоварило обществото, да си измива ръцете с ДС. Истината е, че до момента всичко, което се говори за ДС, е вярно в много малка степен. Поради тази причина искам да дам гласност, да дам тон и на моите колеги, и на вече разконспирираната наша агентура, на която всъщност дължа огромно извинение за това, че не ги опазихме, че не спазихме този договор, който бяхме сключили с тях, че е крайно време хората, които са работили в ДС или са се докоснали до нейната работа, да започнат да казват нещата такива, каквито са били. И ние от ДС бяхме хора като всички други. А не паднали от Марс. Бяхме обучавани обаче в специални училища и имахме знанията да работим точно тази работа, а не някоя друга. Проблемът е, че хората не знаят и не разбират с какво точно се е занимавала ДС.
Ние бяхме от контраразузнаването, така нареченото Второ управление. А „сладката работа” бе Първо главно управление.

В нашите среди се шегувахме, че Първо управление е „детската градина на ЦК” –

уж, че там случайни хора не могат да попаднат. Истината обаче е, че там имаше прекрасно образовани момчета, които знаеха по 4-5 езика. И на Запад ужасно се страхуваха от нашето разузнаване и много го ценяха. Но това е друга тема. Искам да кажа две думи за нашето контраразузнаване, което по преценка на западните специални служби заемаше достойно място в класацията – ние бяхме вторите след КГБ. След нас бяха МОСАД. Това е писано в няколко доклада на немското разузнаване.
ДС беше натоварена да разкрива, предотвратява и пресича престъпленията по глава първа от Наказателния кодекс. Това са: измяна, шпионаж, вредителство, противодържавна дейност, създаване на нелегални групи и организации и прочее - тоест, най-тежките престъпления, с най-висока степен на обществена опасност. Този НК не е променян до днес. Същите престъпления се разследват и до момента от ДАНС. И тези деяния никога няма да бъдат декриминализирани.

- Но една нелегална група например може да бъде просто неформална група – както беше преди 10 ноември, и изобщо да не си поставя за цел да сваля правителството, нали?
- Да, така е. Затова ще дам един пример за нелегална организация. Членовете й прилагаха правилата на конспирацията, събираха се тайно. Но за какво точно става въпрос. През 1984 г. в Студия за игрални филми в Бояна работеше като редактор Татяна Георгиева – една от известните поетеси, изключително интелигентна личност, разбрах, че наскоро е починала. По една или друга причина тя събираше в дома си свои колеги, представители на интелигенцията… Те не извършваха престъпна дейност. Но по начина, по който протичаха сбирките им - говореха, искаха да влязат в контакт с американското посолство, обсъждаха съветското списание „Спектър” и прочее – се разбра, че 
 
назряваха условията тези хора рано или късно да прекрачат закона

 и да извършат престъпления по смисъла на закона в глава първа от НК. И пред нас възникна въпросът: какво да правим сега? Противодържавната агитация и пропаганда беше криминализирана – по член 108 от НК. Трябваше да не се допусне те да извършат престъпление. Това – от една страна. От друга – не трябваше да има репресия спрямо тях, защото щяхме излишно да ги направим герои.

- Имахте ли агент в групата?
- Да, имахме. Знаехме всичко, което говорят. Апартаментът на Георгиева беше оборудван с подслушвателна апаратура, всичко се знаеше. Тогава решихме да направим друго. На всички членове на групата да стане известно, че аз я каня в кабинета си. Ние бяхме официални, известни, абсолютно всички ни познаваха.
Аз също познавах абсолютно всички кинаджии, защото всеки ден бях с тях. Вадех им паспортите. С тях си ходехме по фестивали, на екскурзии, къде ли не… Впрочем ще отворя една скоба. Главната ни задача бе да им вадим задгранични паспорти, защото всичко ставаше в последния момент. Паспортите им все не бяха готови и аз тичах с по 20-30 паспорта, за да могат да заминат в командировка в чужбина.
Но да се върнем към конкретния случай. Казвам на въпросната редакторка: „Другарко Георгиева, заповядайте в Държавна сигурност!” Бяхме тогава на улица „Коларовска”, сега „Солунска”. Естествено, този факт става достояние на цялата група. Не й обясних за какво точно става въпрос. Но тогава, когато кажеш на някого да дойде в ДС, той просто идваше. Не беше нужно да пращаме призовки.
Идва тя, качва се горе в кабинета ми, сяда, аз чета вестник, мисля, че „Работническо дело”, а тя пие кафе. Поръчах й торта от бюфета, после още едно кафе, минерална вода. Нищо не говорим. Абсолютно нищо. Прочетох вестника. След 2 часа й благодарих за вниманието и я изпратих до долу да си ходи. Когато тя отиде на мястото, където я чакаше цялата група – около 15-ина интелектуалци, все сериозни хора, между другото, те я попитаха: „Кажи, за какво говорихте в Държавна сигурност, какво те пита Румен Николов?” Тя отговори: „Нищо”. – „Как така – „нищо”?!” – „Ами, пих кафе, ядох торта…” Тя казва истината. Но оттук насетне каквото и да кажеше, нямаше да й повярват.
На следващия ден проведохме разговори с по-голямата част от тях и тази група се разпадна след 24 часа. Ето един от прийомите, по които се действаше в ДС.

- А тези хора не останаха ли с впечатлението, че Татяна Георгиева е ваш човек?
- Не, не заподозряха. След като бяха проведени т.нар. профилактични беседи, те останаха с впечатлението, че Татяна Георгиева просто ни е разказала всичко. Тоест – издала ги е. На оперативен език това се наричаше „комбинация за компрометиране на обекта”. Тоест, когато виждахме, че превенцията няма да изиграе роля, прибягвахме до нея.
Но тъй като основната задача на ДС беше да не се допускат престъпления, се извършваха повече беседи с хората, отколкото да ги даваме на съд. Ние не вкарвахме хората в затвора. Всеки, който е извършил престъпление, си минаваше по реда – следствие, съд… ДС не четеше присъдите, не разследваше престъпленията. Главното беше да не се допусне да се извърши престъпление. Един интересен факт:

ние получавахме награди, защото не сме допуснали престъпление.

А нас ни наказваха, когато разкрием, че дадено лице е извършило престъпление по член първи от НК, защото „ти, другарю, си спал, не си си свършил работата и си допуснал това лице да се постави в услуга на чуждо разузнаване, да провежда противодържавна агитация и пропаганда, да извършва диверсионен или вредителски акт”.

- В предварителния ни разговор споменахте, че сте водили разработка срещу известен български интелектуалец, поставил се, както се изразихте, „в услуга на чуждо разузнаване”. Как приключи всичко – подействаха ли „превенцията” и „профилактичните беседи”, или се стигна до образуване на дело и респективно до присъда?
- Да, шпионажът беше тежко престъпление, имаше и смъртно наказание. Не бяха редки обаче случаите, когато се получаваше така, че за лицето Х. разполагаме с оперативни данни, а не с доказателства по смисъла на НК, че това лице работи за чуждо разузнаване. И нищо не можем да направим. От друга страна, преценяваше се дали е политически целесъобразно това лице да бъде разобличено като агент на чуждо разузнаване.

- Но това е в противоречие със закона!
- Да, до известна степен. Обаче имаше и нещо, което бе по-важно. Зависеше какви са ни политическите отношения с тази държава. Урежда се примерно кредит за 80 млн. марки от Германия за България и ние в този момент – прас, арестуваме, изобличим, разследваме и прочее някой като техен агент. Имаше и друга причина, която е изключително важна. Тя пак беше в нарушение на закона, обаче какво се получаваше. Ние разкриваме например, че лицето Х. е агент на чуждо разузнаване. Арестуваме го, разобличаваме го, даваме го на следствието, после го поема прокуратурата, повдига му обвинения и съдът го съди. Но после трябва да минат още 10 години, за да разкрием още един агент на същото разузнаване, защото 

нито едно разузнаване нямаше да остави празна дупка след разкрития агент.

- Е, кое е по-добре? След като го разкрием, да дадем на чуждото разузнаване дезинформация, или да има дело?
Ще ви дам конкретен пример – за един известен български интелектуалец, който е бил част от снимачния екип на култов български филм, сниман в Югославия. Тогава югославските специални служби УДБА /Управление държавна безменост/ вербува този наш интелектуалец по една абсолютно проста и класическа схема, позната от древността.

- Със сексуален компромат, с пари?
- Не. Създават такива затруднения на екипа, че филмът е пред провал. Изведнъж пристига югославският разузнавач Миленко Стефанович, за когото, естествено, никой не знае, че е разузнавач, и с магическа пръчка за нула време решава всички проблеми на снимачния екип. Филмът се получава и България може да се гордее, че има този филм. 

Именно тази ситуация създава между кадровия разузнавач от УДБА Миленко Стефанович и нашия интелектуалец изключително близки и приятелски отношения. И става така, че повече от 20 години нашият интелектуалец не за пари, не от любов към Югославия, не от омраза към комунистическата партия или България, а от едно криворазбрано приятелство снасяше на Стефанович най-секретната политическа информация от България.

- Откъде е могъл да има достъп до нея?
- Защото заемаше пост в един от управленческите органи на БКП. Всичко това бе разкрито от мен. Нямахме обаче нито едно доказателство по смисъла на НК. Всичко това бяха оперативни данни – от агентура, от оперативно-технически мероприятия…

- Тоест, подслушвали сте го?
- Не беше необходимо, по-точно на втория етап не можахме да влезем в дома му, тъй като бравата бе изработена от една западна фирма и нашите технически служби не можаха да направят нищо. Затова се наложи чрез една много сложна техническа операция и със съдействието на Първо главно управление да вземем дубликат от въпросната фирма. Влязохме и намерихме това, което търсихме. Но друго бе по-важното. Този човек не знаеше, че ние знаем за неговата дейност. Той хал-хабер си нямаше от цялата тази история. Трябваше да решим какво да правим. Аз бях много против това този човек да бъде изобличен като агент на УДБА, да бъде подведен под наказателна отговорност, защото той винаги щеше да остава със своето творчество. Трябваше, от една страна, да сложим това, което този човек е направил за народа си, а от друга страна, една глупост, извършена от едно криворазбрано приятелство – да снася най-големите политически тайни на България. Включително и най-секретните бюлетини на ЦК на БКП. И от момента, когато ги вземе, 3 часа по-късно бяха на бюрото на Миленко Стефанович.

- Шефовете на този разузнавач сигурно са били много доволни…
- Да, даже той се издигна и стана посланик на Югославия у нас. Тогава се взе решение да бъде ограничен достъпът на въпросния интелектуалец до тези секрети. Бяха проведени няколко операции, без той да знае, разбира се. На югославското разузнаване бяхме пробутали доста дезинформация, която беше много явна и ние не хранехме никакви илюзии, че можем да правим някакви игри.

Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА

Очаквайте: Как се е вербувало агент за 1 ден и кои магистрати са били жертва на операция “Чисти ръце”, извършена от ДС в съда и прокуратурата.