Огнян Герджиков ще бъде може би следващият служебен премиер на България. Да, той. Професорът по гражданско и търговско право. Председателят на 39-ото Народно събрание. Носителят на орден „Стара планина“.

Какво би могло да се каже за него извън това? Почти нищо, което той самият не е казал за себе си в автобиографичната книга „Аз не бях политик“. За разлика от други мемоари, тя съдържа записки, които отговарят на истината – така твърдят участници в описаните в нея събития. Те приемат с усмивка самоиронията в заглавието, което иначе буквално си е чиста лъжа, пише в анализ в. "Труд".

Герджиков е роден в София на 19 март 1946 г. Няма спомени от раждането си, допуска, че няма да има и от смъртта, но си спомня някои станали междувременно неща и ги е разказал в 454 страници. От тях може да се добие известна представа що за министър-председател бихме имали, ако е рекъл новоизбраният президент Румен Радев и ако професорът склони на това.

Хабер си нямал от политика до април 2001 г., когато неговият колега от университета Пламен Панайотов му казал: „Знаеш, че Негово величество се върна да основе мощно движение за нови икономически решения и нов морал в политиката. Той ми гласува доверие да поканя подходящи хора. В твое лице виждам такъв човек.“ Отговорът първоначално бил „не“: „Нямам вкус към политиката, Пламене. Това, което правя, ме удовлетворява. Преподавам, оглавявам Арбитражния съд при БСК, търсят ме за консултации…“

Впрочем, професорът прави това и досега, освен, че свири в свободното си време на флейта, пише стихове, играе тенис и мечтае за нещо повече от това да стане като майка си столетник – иска в нейна чест като навърши 100 години да пробяга 100 метра за рокордните 30 секунди…

Та навремето, след завръщането на Царя, той прекарал 12 дни в размисъл и рекъл накрая: „Приемам, Пламене!“

Дошло по-късно ред да заяви като какъв например се вижда. „На мен, рекъл, би ми отивала законодателната комисия“. Панайотов многозначително посочил с палец нагоре – в парламента, да, обаче в ръководството.


Герджиков пише по тоя повод: „У нас всеки може да стане председател на парламента и аз вече бях.

Охраняван. За малко да добия чувство за пълноценност – щом толкова ме пазят, трябва да съм много важен. Поглеждах се в огледалото и нищо важно не виждах. Бях си същият. Но арестант – без право на свободно придвиждане. Присъдата беше четиригодишна. За „добро“ поведение ме освободиха четири месеца предсрочно.“

В края на годината води парламентарна делегация в Япония. Там го питат:„Ваше превъзходителство, впечатлени сме от академичната ви кариера, но не можахме да разберем нищо за политическата?…Тук е немислимо да се стигне до вашата позиция без двайсетгодишен опит в политиката.“

Милите японци! Колко ли ще се същисат, ако прочетат мемоарите на Герджиков и разберат от тях, че той внезапно е щял да се окаже и министър-председател.

След победата на НДСВ близките до Царя умуват за премиер. Стоян Ганев се обажда: „Ваше величество, редно е вие да сте.“ Царят отвръща: „Не, аз не ставам. Герджиков, защо вие не станете?“ „Аз още по-не ставам, Ваше величество“, е отговорът на професора по право.

Колко други политици в България да я оглавят? Историците мълчат.

В нощта на изборите пред НДК журналистите напират, ще смачкат г-н Сакскобургготски. Той има охрана – Бойко Борисов, бъдещият началник на държавата. Герджиков е до тях и неусетно някак си поема функцията на втори бодигард. С Бойко се хващат за ръце, за да удържат тълпата, притиснала Царя. И Бойко му казва: „Ще делим хонорара“.

„Още не ми се е издължил, а лихвите текат“, отбелязва незлобливо професорът. Той не е беден. Де юре е пенсионер, но преподава на студенти, председателства арбитражен съд, членува в борда на директорите на „Аквахим“ АД, консултант е в ИК „Труд и право“ и в съвет при омбудсмана.

Политическите си постижения обобщава така: „Ако остана в съзнанието на хората като председател на парламента, вероятно ще бъде с провала ми в борбата с гласуването в чужди карти.“

Тези, на които им пука обаче, го запомниха и с една фраза: „Правото е моят Бог и никаква политика не ще ми попречи да му се подчинявам!“. Изрече я през пролетта на 2003 г., когато правителството опита да продаде „Булгартабак“ на „Кепитъл Тобако“ и отложеният парламентарен контрол във връзка с това доведе до неговата оставка.

„Не съм мазохист, но свалянето ми от поста председател на парламента е моят звезден миг в политиката“, смята Герджиков. И свои, и чужди го изпращат с ръкопляскания и ръкостискания.Тръгва си с думите: „Правото е изкуство за доброто и справедливото. В политиката не е така.Тя на други категории е подвластна.“

Остава в нея още четири години, колкото да добие представа от електората в предизборната кампания и от депутатските неволи в демонизираното заради тройната коалиция 40-то Народно събрание. Агитира и във Факултето – в читалищния салон, към него има един-единствен въпрос: „ А ще си плащаме ли тока?“ Тогава именно разбрал защо Чърчил е казал:„Най-убедителният довод срещу демокрацията е петминутен разговор с избирател.“

И от журналисти е патил. Като същински политик харесва само някои от тях. Запомнил е кои го клеветят – източвал БГА Балкан, подменил тръбите на ВЕЦ-овете край Петрохан, бил лош юрист, защото нямал спечелено дело като адвокат…Опитва се да обърне и това на майтап, но не му се получава, май: „Бих се отвратил от себе си, ако не се познавах.“

А същевременно само за главен мюфтия не е спряган – за главен прокурор – да, за омбудсман – да, за държавен глава…

„Аз с политиката съм скъсал, взе ми доста нервни клетки, акумулирах към себе си омраза. Да става политик, който половината народ да го намрази“ – заяви неотдавна. Беше искрен. Но после се чу, че е номиниран от Радев и му предстоят дни за размисъл. А ако има нещо, което отличава професор Герджиков от познатата ни порода на политиците, то е, че го боли за България и умее да мисли.