Албена е купена от непознат човек за 1000 лева, когато е на 12 години
<em>Албена е родена в димитровградското гето &bdquo;Млада гвардия&rdquo;. Тя е най-малката в огромна ромска фамилия с 8 деца и двама възрастни хора. В две стаи като кибритени кутийки спят 10 души. Албена много иска да ходи на училище, но баща й я кара да проси в центъра на Димитровград. Годината е 2001. Когато многобройното семейство няма пари дори за парче хляб, идва непознат мъж, който предлага на бащата на Албена 1000 лева за нея, за да я направи баш джебчийка. За циганина 1000 лева са много пари, а пък има и много деца. С едно повече или по-малко &ndash; все тая. Когато поизмитата и сресана Албена тръгва с непознатия чичко, дори и през ум не й минава, че само след няколко месеца ще бъде &bdquo;фактор&rdquo; на площад &bdquo;Сан Марко&rdquo; във Венеция, където ще й се наложи да бърка в джобовете на богатите туристи. Днес този период е само неприятен спомен за нея. В момента тя се грижи за 87-годишна италианка и е доволна от живота си. Уговаряме си среща с Албена на мястото, което познава до болка &ndash; площад &bdquo;Сан Марко&rdquo;. Чакам я пред прочутия хотел &bdquo;Габриеле&rdquo; на кея във Венеция, който е на стотина метра от мястото на срещата, и тя пристига с корабчето &bdquo;Делта Патавиани&rdquo;. Преди да започнем разговора в едно от крайбрежните кафета, тя щедро поръчва кафе по 12 евро чашката. Демонстрира финансова независимост и плаща така, че да видя добре портмонето й, натъпкано с едри банкноти.<hr /> </em><br /> <strong>- Как я караш, Албена?</strong><br /> - Доволна съм от живота. Никога не съм предполагала, че един ден ще мога да живея като бял човек.<br /> <br /> <strong>- Защо, как си живяла досега?</strong><br /> - Ако ти кажа, че бездомните кучета живеят по-добър живот от този, който аз живях допреди пет години, ще ми повярваш ли?<br /> <br /> <strong>- Помниш ли, когато дишаше лепило с момчетата от гетото и в детската педагогическа стая в Димитровград се занимаха с теб? Това ли имаш предвид?</strong><br /> - От това време се познаваме с тебе, но ти знаеш само за лепилото. Тогава баща ми насила ме караше да изпия една чаша ракия и ме пращаше да прося пред &bdquo;Балкантурист&rdquo; и пред театъра в Димитровград, пък аз предпочитах лепилото пред ракията. Ако вечерта не му носех най-малкото 10 лева, просто ме пребиваше. После дойде един непознат мъж, даде му една пачка с пари <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0); "><strong>и баща ми, да пукне дано, ме продаде на него. </strong></span><br /> <br /> Оня ме качи в колата, закара ме в една къща, където ме изкъпаха, подстрига, сложиха ми нови дрехи и ме тъпчеха с храна. Обясниха ми, че трябва да стана най-добрата джебчийка, защото ще работя в чужбина. Всеки ден в къщата идваха две ромки, които в продължение на часове ме учеха как да крада така, че да не могат да ме хванат. Когато ме закараха в Италия, аз дори не знаех в коя страна се намирам. За мен отговаряше една жена на име Ася. Тя ми казваше какво да правя и прибираше парите от ръцете ми.<br /> <br /> <strong>- За колко време изучи занаята?</strong><br /> - Ако питаш дали съм била добра ученичка, ще ти кажа &ndash; не особено. Затова два пъти мъжът на Ася ми чупи ту левия, ту десния крак и така ме замъкваше по местата, където се събираха много хора. В най-големите горещини съм просила на площада &ldquo;Сан Марко&rdquo; със счупен крак и с истински рев от болката. Случвало ми се е да събирам около 50 евро за ден. Това обаче не им достигаше на двамата, които вземаха парите от ръцете ми. Те непрекъснато ми набиваха в главата, че когато кракът ми оздравее, трябва да започна да крада. Когато това се случи, ми казаха, че имам лимит за деня &ndash; най-малко 10 000 евро. Ако не ги събера &ndash; бой!<br /> <br /> <strong>- Имаше ли други българчета като тебе? </strong><br /> - Имаше. И по-малки от мен, и по-големи. Живеехме в мазето на една изоставена къща във Венеция и всичките спяхме в една стая. Имало е дни, в които се събирахме до 10 души, случвало се е да остана и сама. Останалите ги командироваха из цяла Италия. Едни се връщаха, други &ndash; не... Това, което мога да кажа е, че <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0); "><strong>организацията за нашата експлоатация беше перфектна.</strong></span><br /> <br /> Не можех крачка да направя встрани, винаги след мен или някъде около мен имаше човек, който да ме следи.<br /> <br /> <strong>- Българин или италианец? </strong><br /> - Циганин. Шефовете на бандата бяха цигани и в бизнеса си бяха включили цялата рода. Ако някой от нас се опиташе да скрие банкнота или да си купи нещо за ядене по време на акция, вечерта го пребиваха от бой. Тези, които ни прибираха парите, решаваха кога да ни дават да ядем и да пием и как да ни обличат. Много пъти съм си представяла как ще избягам от тях и ще се устроя някъде на работа, ще заживея човешки. Но това беше невъзможно. Ако се опитах да го направя, <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0); "><strong>щяха да ме убият. Така постъпиха с две ромски момичета от Столипиново...</strong></span><br /> <br /> <strong>- Да, но ти все пак си се спасила от тези хора? Да не би да отиде в полицията?</strong><br /> - Преди пет години случайността ми помогна. Явно полицията беше надушила нещо и Ася и мъжът и в един момент изчезнаха. Ние, петте джебчийки, не знаехме какво да правим. Никой не ни следеше, не ни прибираше парите и аз реших, че това е моментаът, в който мога да духна в другия край на Италия. Направих го, макар да знаех, че ако ме хванат, ще ме убият. Качих се на първия автобус, който тръгваше след пет минути, и си купих билет за последната му спирка. Това се оказа спасението ми от този ад. Слязох в едно красиво селце. Няма да ти кажа името му, защото не искам да ме открият един ден. Вече бях научила италиански и почуках на първата врата, като казах, че търся работа. Нали знаеш, Господ помага на нещастните. Стопанката на дома се оказа сама и с радост ме взе на работа. Тя е майка на шест деца, но всички са далече от родния си дом. Когато жената ми показваше дома си, отвори всички врати, аз си мислех как ли щеше да ме посрещне, <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0); "><strong>ако знаеше, че най-голямата крадла и просякиня влиза в дома й. </strong></span><br /> <br /> Дано никога не го узнае...<br /> <br /> <strong>- Искаш да кажеш, че не си се изкушила да крадеш?</strong><br /> - Християнка съм и ти се кълна, че от този миг насетне не съм пипнала чуждо. Ходя по магазините да пазарувам за бабата и й връщам рестото до последната монета. Ти разбираш ли, мен парите не ме вълнуват! Аз за първи път в живота си се чувствам човек, когото уважават. И няма да е преувеличено, ако кажа &ndash; и обичат. Шестте деца на моята работодателка винаги се събират всичките заедно само за рождения й ден. Между тях има съдия, лекар, банкер... Знаеш ли кое ме удивлява? В България, когато се каже рожден ден, масата се отрупва с ядене и пиене, а в моя италиански дом не е така. Значи сутринта по едно и също време пристигат синовете и дъщерите на бабата и всеки носи някакъв подарък или цветя. Най-голямата й дъщеря носи торта. Такава била традицията. Те дори не сядат на масата. Дават ми тортата, нарежа я в чинийките и те, докато са на крак, я хапват. Разцелуват майка си, пожелаят й здраве и дълъг живот, качват се на колите си и си заминават. Според италианските закони бабата взема двойна пенсия като многодетна майка, има и два ордена за това. Казала ми е, че ако се грижа за нея докато е жива, ще остави къщата си на мене. Потвърдиха го и децата й. Да не мислиш, че това е целта ми? На мен ми е хубаво с бабата, тя ми е като родна майка. Треперя над нея, малко да и стане лошо, и тичам за лекар. Не искам да умре и правя всичко възможно да поддържам здравето и живота й. Готвя й български манджи, харесва ги. Дава ми половината си пенсия, макар че не сме се пазарили за заплата. Синът й, адвокатът, ми уреди работна виза, законна съм и в последно време <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0); "><strong>спрях да сънувам кошмари.</strong></span><br /> <br /> <strong>- Знаеш ли кой стои зад трагедията ти на просякиня и крадла?</strong><br /> - Преди време италианските вестници писаха, че начело на бандата, която експлоатираше труда ми и ме пребиваше, а и не само мен, била българката Наталия Дончева, майка на някакъв шеф в България.<br /> <br /> <strong>- Знаеш ли, че в момента срещу нея се водят дела за трафик на хора? Много съдби е осакатила тази жена, няма ли да свидетелстваш срещу нея? Ти знаеш много...</strong><br /> - Аз не я познавам, но още докато просех на &ldquo;Сан Марко&rdquo;, чувах да се споменава нейното име и това на мъжа й. Самата Ася, която ни беше нещо като отговорник, щом чуеше името Наталия, и се разтреперваше. <br /> <br /> <strong>- Не пращаш ли пари на родителите си в Димитровград? Те може би още гладуват.</strong><br /> - Аз родители нямам. И ако чуя един ден, че са умрели от глад, ще съм доволна. Аз съм италианка, която е сънувала един лош, ама много лош сън, и сега се е събудила, за да разбере, че и кошмарите имат край.<br /> <br /> <strong>Венеция, Италия,<br /> Едно интервю на Тодорка НИКОЛОВА</strong>