„Маските всъщност свалиха маските“. Това заявява известният психолог Христо Монов в интеревю пред "Труд". Той говори по две теми. Първата - за тежките психологически последици от социалната изолация, с която задържахме устрема на смъртоносния вирус към нас. А втората - за липсата на справедливо правосъдие, с която психологът се сблъсква остро и болезнено след убийството на неговия син Андрей.
 
- Г-н Монов, щабът за борба с коронавируса спря да ни буди всяка сутрин с кошмарни новини за прииждаща зараза, заболели хора и гибел. Но ви чухме да казвате тия дни, че платото на психологичната криза, свързана с пандемията, предстои и поне 3 месеца ще продължи. Защо така мислите?

- В разсъжденията си аз се позовавам на международни изследвания, на наши изследвания, на доклада на световната здравна организация и на опита на нашия екип. Психологическата криза е предвидима - платото u ще е през септември, то предстои. Защо? Защото много хора няма да могат да прекарат това лято, както са свикнали - на море или на екскурзия в чужбина.

Няма да могат или по липса на финансови възможности - тъй като са загубили работата си или са претърпели загуби по време на изолацията; или защото са им свършили годишните отпуски, в които излязоха принудително; или защото ги е страх от зараза.

Tези, които не са усетили, че животът им се е променил към по-зле в извънредното положение, ще го усетят в края на летния сезон, през който иначе се радват на това, което са успели да постигнат - да пътуват, да прекарат със семейството си мечтаната комфортна почивка. Има и друго, по-важно.

- Какво е то? 

- Много хора по време на изолацията, когато се отнемаха права, говореше се за смърт и прочие, започнаха да си задават важни въпроси. Възрастните се питат: какво постигнах в този живот? Така ли трябва да живея?

Какви са хората, които ми нареждат как да живея?... На децата им хареса дистанционното обучение, но те пък се питат - защо трябва да ходя в сутрин в 7,30 на училище? Защо да нося тая тежка раница, като може и без това? Доста родители едва по време на извънредното положение видяха какво учат техните деца - те пък почнаха да се учудват и да се възмущават на някои неща в учебните програми...

Напоследък консултирах предимно мои приятели и приятели на моите приятели - все хора, които са успели в живота с интелекта си. Те също търсят важни отговори и не могат да ги намерят. Защо светът в последните 30 г. тръгна в тази посока, която отведе много хора в задънена улица? Как така от един китайски град пламна в зараза в цял свят? Защо ни беше този луд темп в условия на бясна конкуренция?

Защо в името на някои временни постижения се лишаваме от нашите прости, човешки радости? В икономиката ще настъпят промени - какви ще са те, как ще ни засегнат? След социалната изолация много хора осмислят живота си, защото са принудени да изберат за него нов модел, в който да се чувстват добре.

В цял свят управляващите се справиха добре със здравната криза, но не изработиха визия, която да предложат на хората за това, което им предстои. Ето, ние изкачихме платото на заразата, но какво има зад хоризонта - пропасти ли, нови пътища ли, по които да вървим солидарно - не знаем. Това поражда безпокойство.

- Вижте нещо, което аз забелязвам в ежедневието Много са изнервени продавачките напоследък - избухливи, нелюбезни. Дали понеже са скрити под маските, дават воля на умората си, на отегчението от работата си, от клиентите? 

- Маските всъщност свалиха маските. И много хора показаха зад тях истинските си лица. И се видя какви гьонсурати сме, като цяло, в много отношения. Продавачките в София и без друго са много по-нелюбезни от колежките им в другите столици.

След една екскурзия в Белград, Будапеща и Виена малката ми дъщеря, която тогава беше на десет, попита: „Тате, защо нашите продавачки са такива сопнати и намръщени, а не усмихнати и учтиви, като тамошните?“.

В магазина те гледат като навлек, който идва да им развали рахатлъка. Слушах някъде, че попитали едно младо момиче какво работи, а то казало презрително - ами пуша пред един магазин на Витошка - все едно са го накарали насила. Прекалено много хора в много други професии у нас мразят работата си. Като не я харесват, просто трябва да я сменят.

- В предварителния ни разговор казахте, че светът след Ковида ще бъде свят на точните правила. Ще оцелеем ли ние българите в тоя свят, след като у нас правилата са неясни, сменят се често, противоречат си, не важат за всички, не се спазват, а глобите за нарушенията им не се плащат? 

- Ще оцелеем. Щем не щем, ще се научим да спазваме правилата. То не може да стане с декрет. Ще стане бавно. Ние сме от 14 години членове на ЕС. Но има едно поколение от преди прехода, което не можа да покаже на следващото, че спазването на правилата е условие за успеха.

По-младите обаче, които отидоха да живеят в други държави, сами се убедиха, че спазването на правилата е доброто решение. В рамките на едно-две поколения те ще пренесат това свое убеждение у нас. Разбира се, всичко щеше да стане по-бързо, ако у нас се изработваха по-добри правила и имаше по-добра контролна система за спазването им. Сега ние живеем като в казармата, където старшината казваше: „Pед няма, ама трябва да се спазва.“ 

- Кои са най-уязвимите групи в психологичната криза, която ни предстои? 

- Тези, които най-много пострадаха в пандемията. Младите, които изгубиха работата си. По-възрастните, които в изолацията загубиха радостите си - да идат до пенсионерския клуб, да се видят с наборите си...

Полицаите и лекарите от първата линия. Учителите. Аз съм психолог в 135-то училище и знам, че за тях липсата на жив контакт с учениците е критично събитие. Децата, като рожби на този век, понесоха извънредното положение с онлайн обучението по-естествено и по-леко.

- Веднъж казахте, че трябва да се създаде национална психологическа служба за критични ситуации. Защо? Как си я представяте?

- Това е стара моя идея. Представям си я не като тежка и скъпа администрация, а като един координационен център с годишна поддръжка от 40-50 хил. лева. Има голяма нужда от координация. Само училищните психолози сме над 1300. Отделно са психолозите в армията, в МВР, в болниците, в НПО-тата, в авиацията, в корпорациите.

Би трябвало психолозите да се обучават непрекъснато, да работят и да се отчитат по редовно обновявана методика. Другаде в Европа, когато се случи нещо с някое дете - сбие се в училище и т.. н., се прилага точно определена критична интервенция. Не се допускат медиите до него. У нас е обратното - хукват към него всичките журналисти, събират се по 20 психолози накуп. А не дай си, Боже, да настъпи голяма кризизна ситуация! 

- Г-н Манов, знанията по психология помагат ли ви да преодолявате непоносимата мъка от загубата на единствения ви син?

- Сигурно... Нямам спомен от първите дни. Психиката изтрива всичко. Помня подкрепата на приятелите - за мен и жена ми. С тази подкрепа намерих пътя... Помня, че със сина ми бяхме сложили едно голямо коледно дърво с много светлини. Те не светнаха за онази Нова година.

- Полфрийман си призна престъплението, преди да го освободят предсрочно, струва ми се. Откъде му хрумна тия дни са поиска възобновяване на делото, за да докаже, че е невинен? 

- Да, той си призна престъплението, не че на вас така ви се струва. Адвокатът му цитира доклада на затворническата администрация, в който пише, че той приема отговорността за криминалното си поведение, осъзнава фактите, допринесли за извършеното престъпление и намира наложената му присъда за справедлива. Но той е типичен социопат!

Живее извън правилата на обществото, по собствени правила и съгласно своите представи за справедливост. И когато постигна една от целите си - да бъде освободен, преди да е излежал наказанието си, веднага ескалира исканията си: вие ме освободихте, признайте ме сега за невинен! Адвокатът му казва: той иска да изчисти името си.

Няма да го изчисти. Той е убиец. Но не осъзнава, че е убиец, както шизофреникът не осъзнава, че живее в някаква измислена от него реалност, която в действителност я няма.
 
- Беше доста шокиращо решението на Българския хелзинкски комитет да предложи убиеца на сина ви за приза „Човек на годината“. Вие като научихте за него, какво почувствахте? 

- Аз не се учудих. Председателят на този комитет Красимир Кънев, когото имам неудоволствието да познавам от години, ми е ясен. Той стоеше зад убиеца на сина ми от самото начало. Аз по-скоро се зарадвах, че Хелзинкският комитет прави подобно нещо - за да покаже същността си.

Да се види, че този комитет не е български, защото никога не е заставал зад българска кауза и второ - не е Хелзинкски, защото истинският Хелзинкски комитет със седалище във Виена се разпусна преди 30 години, след падането на Берлинската стена. Жалко, че протестната подписка за разпускане на тази организация от безродници не постигна целта си, въпреки, че събра волята на много хора. Но никога не е късно една грешка да се поправи.

- Вие искате оставка на съдиите, които пуснаха убиеца на сина ви преди да е доизлежал наказанието си и без да уважат становището на затворническата администрация, че Полфрийман още не се е поправил. В борбата си за правосъдие обаче се оказахте между две лобита в съдебната власт, воюващи яростно. Забелязахте ли това? 

- Е, да.

- Как се чувствате в тази позиция, между тях? 

- Моята позиция е продиктувана единствено от обективните факти и обстоятелства. Съдиите Калпакчиев, Иванова и Магдалинчева, подкрепяни вероятно от техния ръководител Лозан Панов, погазиха де факто справедливостта. Тъй като са членове на Българския хелзинкски коминет, те трябваше поне да си направят отвод от това дело.

А след като това стана обществено достояние и се разбра, че те не могат да отделят правото от политиката, когато решават дела - трябваше да напуснат съдебната система. Както направи един техен колега, който стана общински съветник.

- Чувам и чета коментари, че двете враждуващи групи магистрати се замерят едни други с вашата трагедия, с вашата огромна загуба.... Трябва да призная, че и на мен така ми се струва понякога. А на вас? 

- От моята гледна точка нещата изглеждат така - че тримата съдии, които споменах и техният шеф нямат качества да работят в съдебната система. Те нанесоха щети на чувството ми за справедливост.

Те за мен са лоши юристи. За другите, с които са в конфликт, не знам какви са, дали са добри. Не знам те в своята практика дали са нанасяли на нечие чувство за справедливост такива щети. Не съм се интересувал. Имам обаче определено мнение за правосъдния министър, който прие в кабинета си убиеца на моя син.

- За министър Данаил Кирилов ли? Той разговаря с Полфрийман в качеството му на лидер на неправителствена организация, която защитава правата на лишените от свобода. Това знам, но не знам какво последва от това? 
​​​​​​​
- Последва снимка на Дани Кирилов с убиеца, нищо друго. Тая снимка вреди на имиджа на институцията. Аз с този Данаил - не знам защо той държи Дани да го наричат - съм бил заедно в 42-то Народно събрание, където бяхме депутати. И искрено съм се забавлявал тогава, когато той излизаше на трибуната. Забавлявал съм се не само с езика на тялото му и с жестомимиката му, а със странните пируети на мисълта му.

- Г-н Монов, да спрем дотук...

- Да спрем. Аз дори не мога да му се разсърдя на Дани. Но искам да го попитам - какво научи той от убиеца на сина ми, когото покани в кабинета си в правосъдното министерство, където се съхранява държавният печат? Какво научи, което не знае за условията в българските затвори? Ако не знае нищо за тях, въпреки че са под неговата юрисдикция, да беше извикал зам.- министъра Проданов да му разкаже! 

- Какво си казахте за последен път с вашия син?... Допускам, че много пъти оттогава се питате: а какво не му казах, какво пропуснах? 

- Последното, което му казах, беше да прекара добре вечерта. Майка му поиска от него да u помогне в кантората (тя е нотариус, а синът u Андрей е студент по право - б. а.) Той тръгна. И тъй като не беше много сръчен с ютията, аз му изгладих ризата.

Същата риза, която после гледах като веществено доказателство, пропито с кръвта му... Имахме с него една приказка, когато се изпращахме: „И умната“. Така му казах и този път, като излизаше: „И умната!“... Но много неща не си казахме с него. Те с майка си, като колеги, си говореха много - за принципите на правото, за разделението на властите. А между мен и него остана неказано повечето от това, което си казват един баща на 50 години и един син на 20.

- Дали Полфлийман знае къде е домът ви? 

- Сигурно. Адресът ни е в декларациите, които съм попълвал - в интернет... Но аз не вярвам да е толкова глупав, че да доближи дома ни. Моят съвет към него е по-бързо да се прибира в държавата си. Да си върви! Ние си имаме достатъчно престъпници тук.

Нашият гост
Христо Монов е е роден на 18 август 1958 г. във врачанското село Тлачене. Завършил е психология в Софийския университет, където от 1985 г. е преподавател, главен асистент във Факултета по начална и предучилищна педагогика. Повече от 10 години се занимава с кризисна психологическа интервенция. Работил е в екипи по случаите “Лим”, кризата със заложниците в Сливен и земетресението в Перник. Депутат от “Коалиция за България” и председател на парламентарната комисия по въпросите на децата, младежта и спорта в 42-рото народно събрание. Сега е училищен психолог.