От 23 февруари 2023 година проф. Иван Газдов е Доктор хонорис кауза на Националната художествена академия. Ако започнем да изреждаме всичките му титли, награди, похвали, изложби, пощенски марки, плакати, студенти, почитатели,  изследователи, приятели, книги /написани от него и за него/, ядове, победи и депресии, няма да ни стигне нито времето, нито мястото.

Защото  при него всичко е по много. Само брака му е един. Но не затова Ямбол го е обявил за почетен гражданин, а заради щедростта и славата, която му  е донесъл.

От полуакадемичното слово, което професорът прочете при връчванете на дипломата, развълнуваната публика разбра няколко важни полунеща за него: първото е, че се е родил в полумрак - преди да си отиде ноща и дойде деня, ритнал менчето на попа и затова е полукръстен.

Вечер се молил под иконата на баба си: %Дядо Господе, прости ми!", а сутрин се окичвал с червената пионерска връзка. Затова е полурелигиозен и полуатеист. Тридесет години и бил полужител на София, привърнал се в цял, когато вече бил получовек. Смее се с полуотворена уста, храни се с полуфабрикати, великите му мисли идват, когато е на стълбището на полуетажа, щом стигне до етажа ги забравя.

С полуотворени очи усеща истината, с отворени се вторачва в полуистината... И въпреки че по собствените му признания си е един  полуиндивид, мнозина го смятат за човек с главно "Ч". Японците му се възхищават, прекланят и отрупват с награди, а един от тях - Казумаса Нагаи откровено признава: "Аз намирам дълбоко вдъхновение за себе си от вашите велики работи."

Въобще, хвалба голяма. Сякаш е Салвадор Дали.

Началото обаче, с нищо не е предвещавало славата, което се стоварва върху главата на бъдещия доктора хонорис кауза.

Въобще не съм си мислил, че ще стана професор в Художествената академия. Това е над представите на едно момче от Ямбол. Като дете учителят ни Стефан Бъчваров ни сложи да рисуваме една стълба. Каза, че има перспектива и излезе. Ние въобще не бяхче чували тази дума. Тогава с много пот успях да нарисувам стълбата и разбрах, че изкуството е къртовска, тежка работа.

Идеята синът да се посвети на изобразителното изкуство е посрещната на нож от силната половина на достолепната фамилия. Бащата Едуард Газдов е завършил медицина в Загреб. Дядото също е лекар. Дипломирал се в Нанси, Франция, доктор Бояджиев е първият професионален лекар в Ямбол, основател на първия ренгенов кабинет в Южна България.

 

- Г-н Газдов, защо не ги последвахте? Може би пак щяхте да станете професор, но по медицина?

Наистина щеше да е по-умно. Даже много по-умно. Баща ми искаше да имам сигурност в живота и ми казваше: Ти по-добре стани едно инженерче. Само майка ми Ваня, тази възторжена жена, първата преподавателка по английски език в града, с проницателна обич ме насърчаваше да следвам мечтата си.

- На какво ви научи вашият учител и идол проф. Александър Поплилов?

- Неговото присъствие в Академията беше динамично. Той беше вдъхновител с особен дух, устремен, с уважение към изкуството. А за да е ясно каква беше разликата по онова време между нашата естетическа среда и другата отвън, ще дам един пример със себе си. През 1964-а, аз съм на деветнадесет години, ученик в Художествената гимназия и член на групата на ямболските художници. Йозеф Косут също е на 19 години и е член на групата на нюйоркските авангардисти, които се обличат се в официални костюми и изповядват концептуално изкуство. Той написва и издава книгата "Изкуството отвъд философията" (Art after philosophy) и създава най-значимата концептуална творба за всички времена - "Един и три стола".

А моя милост заедно с един добър поет получаваме поръчка за нещо като плакат (образ и текст) на тема: "Месо е нужно на Родината, откликвай на зова й Комсомол!" с подзаглавие: "Във всеки селски дом – прасенце!" Който може да мисли, ще разбере какво искам да кажа! А сегашните дебилни носталгици нека добре да четат!

Вече с диплома в ръка младият специалист е назначен за дизайнер в Центъра за промишлена естетика. Пет години той твори: запазени марки, шрифтове, създава дизайна на елки, телефони, дори велосипеди...  Чак тогава любимият му професор Поплилов го кани за свой асистент.

- А вие какъв преподавател бяхте?

- Не пиша отсъствия, а бележките са само за протокола. Христо Ботев е казал: „Учителят трябва да бъде кротък като овца, търпелив като вол и скромен като битолски просяк.”

По последния показател на Ботев отдавна сме докарали това дередже.

- Теодор Ушев е ваш ученик. Какво си спомняте за него?

- Той беше от един знаменателен за специалността курс. Неговото любопитство към изкуството се допълваше с дарба и порива да експериментира. Помня как с вълнение и скромност ми показа в коридора първата си награда от конкурс на фирмата „Корел“ от Канада. Малка стъклена колонка. Отнасям се с чувство на радост и възхита към неговото развитие и знам, че в неговата интелигентност ще просветват идеите на свободата, мисълта и прецизния напредък от специалността „Плакат“.

1988 година. Първата в света изложба на графикатурата току що е открита в галерията на улица „Раковски“ 125. Суета капацитети, накоя бутилка вино, по-евтини букети, някои потупват по рамото притеснения автор. Корифеите мълчат. Но говори мъдрецът Борис Димовски: „Графикатурата е тъпънът на оркестъра“.

Иван Газдов влиза в историята на изкуството като създател на този непознат дотогава стил. Едни ще го хулят, други ще се дивят, а бащата на откривателя отсича: „Стига си рисувал тези кривондели.“

- Проф. Газдов, голямата разлика между вас и вашия съгражданин, големият Жорж Папазов е, че той е бил пълен чревоугодник, а вие сте слаб аскет. Това не попречи обаче, да имате самостоятелна зала в ямболската галерия, носеща неговото име.

- Самостоятелната зала е моето голямо дарение за родния ми град. Тя е втората след залата ми в Славейковото школо в Трявна. Създадох я в чест на моите приятели - скъпите ми художествени съратници от времето на мъчителните шестдесет и седемдесет години на миналия век. Залата е израз на моята признателност към цялата интелигенция, към будната общественост в града. Все пак съм първият му „почетен гражданин”, който може нещо да покаже на своите съграждани. Другите са повечето борци, които освен да ходят без пари на баня (предимство за „почетните граждани” от времето на социализма), не са могли да направят нищо друго за родното си място.

- С какво ще запомните Радой Ралин и Борис Димовски?

- Бяха хора и творци от висок калибър. С Димовски се запознах през 1964-а, когато бях възторжен карикатурист. Той често ходеше по редакциите на вестниците в страната. Едно лято внезапно посетил моите родители в Ямбол. Те били шокирани, като им се представил и казал: „Искам да видя къде е израсло това момченце, дето може да рисува крава и коза, без да ги е виждал.”

Когато преди години обсъждахме първия албум за графикатурата и той ми повтори с емблематичната си философска ирония: „Графикатурата е тъпанът в оркестъра” и добави съвсем мрачно: „Ти си самурай”. Каза го, защото добре му беше известна самотната тъжна съдба на независимия художник.

- А Радой Ралин?

- През 1988-а Радой откри първата ми самостоятелна изложба „Графикатура” на ул. „Раковски” 125 (сега галерия Райко Алексиев). За следващата година  беше планирал издаването на мой албум в  „Български художник”. За тази цел посещаваше ателието ми почти всеки ден в продължение на два месеца.  Записахме на магнетофон разговорите   като подготовка за албума. Получи се интервю с 243 въпроса, без аналог за нашето изкуствознание . Мисля си обаче, че по-важни бяха въпросите, отколкото отговорите. Албумът не излезе, а от издателството „невинно” се оправдаха,  че нямало хартия. Това беше поредният удар върху Радой.

Исак Гозес