Нели Рангелова отбеляза 40-годишна творческа кариера и 60-годишен юбилей, а е все така във вихъра на енергията, емоциите и нестихващата жажда за живот. Както самата тя казва – „още пазя момичето в себе си” и няма как да не й повярваме. Навярно заради същия заряд и разговорът с нея прилича на шлагер – хубаво изпълнен и винаги актуален във времето – не само заради вкусните истории от минало и настояще, но и благодарение на гъделичкащата емоция в тях.  

- Нели, вече 40 години си на сцената, които обаче изобщо не ти личат, ако погледнем свежото излъчване и енергичността. За теб много или малко са те?
- Истината е, че за мен годините никога не са имали абсолютно никакво значение. Важното е човек да се чувства витален, а всичко друго са някакви числа. От друга гледна точка пък, обичам да си празнувам рождените дни (смее се). Да ти кажа, никога не съм мислела над това на колко съм години и дали те са много или малко. Усещам се добре, в кожата си, усещам се силна на сцената, със същото желание за работа, за пеене. Да чукна на дърво, нямам някакви болежки поне засега. Гледам напред и изобщо не се замислям, както се казва.

- Суетата обаче е неизбежният определящ фактор. Не греша, нали?
- Не, не грешиш определено. Но аз не познавам жена, която да не е суетна. Аз съм суетна по свой начин, взискателна, претенциозна относно външния си вид, но това, което съм на сцената, съвсем не кореспондира с това, което съм в живота, защото там аз съм съвсем нормална жена, която си слага фон дьо тен, спирала и едно червило. Никога не си позволявам да излизам просто така, но независимо от това никога не съм се замисляла за годините. А и мъдростта съвсем не се появява само с възрастта, а трябва да дойде определеният момент, в който човек да се почувства такъв. Още нося момичето в себе си, но старанието да изглеждам добре е такова, каквото съм го имала винаги.

- Преди време ми беше споделила, че обмисляш да напишеш книга, въпреки че и за това е нужно да дойде точният момент. Наближава ли той?
- Да, аз няколко пъти говоря за тази книга, но не в посока да описвам живота си – как съм започнала да пея и точно на кои сцени, а по-скоро лични, родови истории, които бих искала да разкажа. За моите родители, дядовци, баби, прабаби... Ти знаеш, че по бащина линия аз съм торлачка – татко е от едно село Главановци, което е точно до сръбската граница. Майка ми пък е другата противоположност – ломчанка, чиито родители са били хора, които са ходили на разходки в Дунава. Имам доста неща, които да разкажа, защото винаги съм си задавала въпроса –


 
защо точно аз, защо точно на мен, защо любов към джаза
 
а не например към сръбската музика, защо, защо, защо... Макар вече да съм си дала важните отговори. Родила съм се на този свят и правя точно онова, което умея най-добре, за да мога да радвам хората по някакъв начин, да ги карам да се усмихват, като съответно понасям и обратната страна на медала – негативите, каквито понася всеки творец и публична личност.
Всъщност идеята за тази книга я имам много отдавна. Първоначално бях решила да я пиша, когато бях бременна, и тогава тя щеше да се казва „Писма до моя нероден син”. Да, обаче аз съм толкова припряна, че не мога да си представя да седна и да започна да пиша. По-скоро на мен трябва някой да ми укротява нрава, бързането.

- Какви негативи по-точно имаш предвид, казвайки „обратната страна на медала”, и не се ли оказва именно тя тази, която във времето изгражда човешките принципи?
- Права си за това, да. Но тук аз даже не визирам само нещата, които са били негатив за мен – разни писания и публични определения. Имало е моменти, в които съм се лутала като творец – накъде да поема, какъв стил музика да записвам. Имало е моменти, в които
 
съм се чувствала и недостатъчно работеща, недооценена може би –
 
все неща, които преминават в съзнанието на хората на изкуството. Тук имам предвид и компромисите, които трябва да правиш между работа и семейство. Това, че винаги трябва да се съобразяваш, а често трябва да загърбваш неща, които иначе ти харесва да правиш – примерно аз обожавам морето, но обичам да се пека топлес и не мога да си го позволя често, защото преди всичко се пазя от хора, които евентуално могат да те снимат. Да не говорим за моментите преди концерт, когато винаги ми се случва нещо, абсолютно винаги. С теб много пъти сме си говорили за този мой карък през годините преди големи мероприятия. И никой не знае, че сега, една седмица преди юбилейния си концерт в НДК, отново имах проблеми с ухото си. Но важното е, че концертът мина повече от добре и тук използвам възможността да отправя искрената си благодарност – към Вяра Георгиева- Лазарова за роклитекоито създаде специално за мен, моята дерматоложка д-р Кокева, много ми помогна. Едно огромно благодаря на всички, които бяха с мен и бяха съпричастни. Благодаря и на г-жа Йорданка Фандъкова, която бе патрон на моя празник, както и на община Монтана, на която съм почетен гражданин. Благодарност и към Министерството на културата  БНР и БГ Радио. Изобщо срещнах много разбиране, много хубаво отношение към себе си, което приятно ме изненада, защото на мен никога не ми се е случвало да ходя да моля за каквото и да било.



- Какви проблеми си имала с ухото?
- През цялото време на концерта пеех, чувайки само с лявото си ухо. Имах възпаление на средното ухо и за пореден път имах проблем преди голямо събитие – нещо, което слагам от обратната страна на медала. Както и непосредственото усещане след голям концерт – на следващия ден си като опустошен, защото ти се струва като сън цялата тази мощна огромна емоция. Чувстваш се самотен в душата си, защото това, което се случва на сцената, е толкова зареждащо, толкова силно емоционално, че после си някак си празен откъм липса на любов и обич, с които са те дарявали.

- А сега как ти е ухото, има ли го още този проблем, който може би е следствие на пределена емоция и чувствителност в теб, не толкова на реална физическа причина?
- О, нищо чудно, да (усмихва се) Факт е, че аз съм прекалено емоционална и твърде чувствителна, което невинаги играе положителна роля за мен. Но не мога да се променя. Винаги съм била такава. Фактът, че и до ден-днешен се притеснявам винаги, преди да изляза на концерт – треперя, ръцете ми изстиват, какви ли не физиологични нужди започват да ме гонят, е показателен – въпреки че съм имала толкова много концерти зад гърба си.
А ухото вече се подобрява, минаха две седмици, но все още не е както трябва.
 
При певците никога не се знае какво, кога и как ще се случи
 
Помниш, когато правих концерта в зала „България” преди години, тогава така се разболях, че трябваше да сменим датата. И, разбира се, веднага тръгнаха клюки, че билетите не са продадени... Не знам защо хората са толкова злобни и лоши. На концерта, който мина сега, никой не знае, че през цялото време аз пях с едно памуче в ухото, защото то течеше. И всъщност хората виждат хубавата, бляскавата страна, но не знаят с цената на какво е факт тя. Но когато си поел ангажимент, просто трябва да го изпълниш, каквото и да ти коства, ако си професионалист. Стискаш зъби и си вършиш работата.

- Кажи ми пазиш ли още едни много емблематични сребърни обувки, които Вили Рай ти подарява преди години?
- (Усмихва се.) Наистина са емблематични, но за съжаление не, защото това беше преди наистина много години. Но именно с тези сребърни обувки започна кариерата ми и мисля, че точно те ми донесоха и много сребро, и много злато след това (смее се). Историята тръгва оттам, че тогава тъкмо бях завършила училище, пеех в оркестър „Бургас” и трябваше да тръгнем на турне със Зоран Миливоевич. Още нямах никакви сценични дрехи по онова време – една шивачка в Монтана ми беше ушила един тоалет, но нямах обувки за сцена. И тогава
 
Вили ми донесе едни много красиви сребърни обувки
 
които сигурно съм изтрила от пеене след това. След това пък на първия тур на „Златният Орфей” отново нямах подходящи сценични дрехи. Тогава пък Ева Найденова, с която живеехме в един блок, ме облече в една много красива жълта рокля. Изобщо имам своите емблематични сладки моменти, но най-хубавия от тях е свързан с едни 50 лева.

- О, разкажи ми за тях!
- Преди много години, когато се явих и ме одобриха за оркестър „Бургас”, трябваше да замина за Бургас. Обаче майка и татко, Бог да ги прости, бяха против аз да пея. И аз седя и плача пред ресторант „Балкантурист”. Минава един приятел, който впоследствие се оказва мой втори братовчед, и ме пита: „Нелка, защо плачеш?”, и аз му обяснявам, че имам покана и трябва да замина, но нямам нито пари, нито нищо. Той извади 50 лева и ми ги даде с думите: „Вземи тези пари и тръгвай веднага!”, а аз се притесних, защото това бяха страшно много пари в онези години. И всъщност тези 50 лева преобърнаха моя живот! Много, много години след това, с него се засичаме съвсем случайно в Монтана и аз му казвам колко дълго време съм си мислела колко ключова е била тогава неговата помощ, благодарение на която съм стигнала дотук. Исках да му върна тези пари, а той отвърна с: „Не, Нелка, недей, ще развалим магията! Бъди жива и здрава!” Та искам да ти кажа, че началото изобщо на името Нели Рангелова се определя точно от тези 50 лева – дадени ми, за да замина за Бургас на прослушване!



- Важното в живота винаги е някаква магия. Като тази, която ти се случва и в любовта, която откриваш в лицето на съпруга си Георги Бочуков?!
- Да, и с него сме заедно вече 25 години. Наскоро той за първи път се появи в медийното пространство – за едно мое тв гостуване, а винаги досега е стоял в сянка. Още преди години, когато се запознахме, той ми каза – ти имаш много мъже фенове и е много глупаво да кажеш, че си влюбена в някого, защото ще загубиш част от своята фенска мъжка маса (смее се). Но аз винаги съм казвала за него, че той е моята намерена половинка. Това е човекът, който ме стимулира, понякога и ядосва, имайки предвид и зодията му – Дева (смее се). Щастлива съм, че го имам.

- Какво следва оттук нататък за теб след този голям концерт, който направи?
- Имам доста покани за концерти, така че няма да си давам творческа пауза. На 25 октомври ще пея в театър „Иван Вазов” заедно с гвардейски духов оркестър по повод 40 години „Български червен кръст” и това ще бъде поредното предизвикателство към мен! Там ще бъде и президентът Румен Радев. На 30 ноември пък в спортната зала във Варна с колеги от моето поколение ще пеем любими песни. Отделно имам доста покани и за предстоящите новогодишни партита. С Краси Гюлмезов започнахме да правим списък и за онова, което трябва да организираме в близко време. Искаме да повторим концерта от зала 1 на НДК (който ще се излъчи в празничната коледна програма) поне на още няколко места из страната. Евентуално ще го издадем и на едно DVD. Имам страшно много дуети, което не съм издавала – мисля и над това. Имам желание да направя и клип на песента си „Родина”, освен това и да запиша нещо ново.

- Изреждаш ми толкова много идеи, че се чудя ще успееш ли в близките месеци да реализираш всичко намислено?!
- Поне част от тях трябва да се случи. А защо не и всички (смее се). Сещам се даже и за още една идея – участвах с квартоквартет това лято в един техен концерт – само с цигулки и глас. И може да поработя и в тази посока – знаеш, че преди време правих едни концерти с видинската филхармония, които се получиха много хубаво.

Интервю на Анелия ПОПОВА, в. ШОУ