Кирил Аспарухов, прочут варненец, шоумен N 1 на морската ни столица,  се готви за 75-тия си юбилей. В чест на събитието пише книга,  в която ще има по едно стихотворения за всяка година от живота му.  

Артист, макар и  без диплома, той е посветил на сцената почти седем десетилетия. Освен това е журналист, спортен коментатор, телевизионен водещ, церемониалмайстор, приятел на звездите, организатор на културни събития, носител на няколко високи държавни отличия. Със  „Златен век“   МК  го удостои само преди няколко месец. Мотивите: Половин век отдаденост на духовния  свят на Варна.  Та,  ако трябва да обобщим:  Кирил Аспарухов  днес е  пенсионер-вундеркинг, който спокойно може да полегне на лаврите си, но няма никакво намерения да го прави.

Преди да стане прочут варненец обаче, Аспарухов се е родил в Петрич, което донякъде обяснява и ината, и  таланта му.  Кратка справка показва, че негови съграждани са:  примата Вера Кирова, актрисите Катя Паскалева и   Виолета Донева, поетът Евтим Евтимов , певците Илия Луков и Володя Стоянов, Шкумбата. Така че след като  си дишал един въздух с тези колоси, няма как да не ти се иска да си като тях. За първи път Кирчо  се качва на сцена, когато е  на четири години. Рецитира „Вяра“, въпреки че  е знае нито кой е Вапцаров, нито какво е  вяра.

В Благоевград завършва  първата школа по модерни танци в страната. Тя е  създадена да противопейства на „лошите“ рокендрол и  туист. Затова се учат : джинка, пиринка , хали-гали, медисон и други прогресивни танци. През 1966 година Аспарухов е приета за  танцьор в представителния ансъмбъл към Студентския дом на културата.  Като солист на трупата участва в концерти, турнета, снимат го в новогодишните програми на телевизията,  във филма „Процесът“ с първата „Мис България“ Бранимира Антонова. Но...

- Г-н Аспарухов, защо,  след като толкова сте обичали сцената и театъра, не сте кандидатствали във ВИТИЗ?

- Въпреки,  че печелех конкурси за рецитация, любимият ми  учител по литература Димитър Гонов  ми каза,  че не ставам за актьор: Бил съм грозен и съм имал  дефект в говора.

- И това  ви е било достатъчно, за  да ви спре от мечтания път?

- Аз много му вярвах. Имах счупен нос от бокс. Решиха да го оправят, но не се получи. Станах още по-грозен. Посъветваха  ме да си направя  пластична операция, но в крайна сметка реших да си остана така. Веднъж отгърнах  една книга и там пишеше: „Мечтата на грозния.“ Ужас. След като прочетох романа и гледах филма „Парижката света Богородица“ си помислих: Боже, наистина ли  съм такъв Квазимодо. Въпреки това обаче, тайно се надявах,  че някой ще ме докосне по рамото и ще ми каже:  „Трябваш ми за моя филм или пиеса.“ Това не стана, но днес всички знаят, че Аспарухов е артист.

- Така е, но в дипломата ви за висше образование пише: „Геодезист“. С какво ви привлече тази професия?

- Кандидатствах архитектура, но не ме приеха.  Истината е, че като  съм попълвал документите съм сбъркал геологията с геодезия, а както точно значеше тя, не знаех.

- Но точно тази геодезия ви праща във Варна?

- Назначиха ме за  началник на строителната лаборатория на „Аспарухов мост“. Работниците се шегуваха, че  е кръстен на мен. Правихме проби на пътната настилка. Използвахме най-авангардната техника. Денем работех нещо, което не ми харесва, но вечер се раздавах на танцувалните сцени.  Изкарах три  години, докато ме  съкратиха. Нямах варненско жителство.

- Спасявате се в  Девня, като  ставате главен специалист по културата на „Содовия завод“. Там повече ли ви харесваше?

- 18 000 варненци работеха в този завод. Аз им заведох на крака: Невена Коканова, която ми стана и кума, Георги Георгиев- Гец , Йорданка Кузманова, Искра Радева, Прешъс Уилсън от „Иръпшъните“. Много са.  Който съм поканил,  не ми е отказал. Тези гигантски звезди идваха  на среща с работниците без хонорар, на бригадирски начела.  Тогава най--големите вестници в България написаха, че съм  културномасовикът на Девня.

-Но заради „отвличането“ на Людмила Гурченко почти  се е стигнало до дипломатически скандал?

- Тя дойде на премиерата на филма  за Димитър Благоев -„Мечтатели“. Там имаше роля. Пристигна и се скри. Нищо не се споменаваше   за програмата й.   Знаехме само, че няма право да напуска Варна. След дълго  разследване научих коя е стаята й в хотела. Почуках на вратата с голяма китка в ръка и зачаках. Тя отвори и реакцията й беше страховита. Кой сте вие - разкрещя се?-  Хвърлих китката и избягах.

- Това не ви ли беше достатъчно, за да се откажете?

- Вторият път я  причаках в ресторанта. Залата бе празна. Само тя и преводачката й. Сервитьорът отказа да ги обслужи,  защото идват късно. Аз се намесих,  вдигнах му скандал. Използвах суматохата и  седнах ма масата им, като се извиних, че  обяда им ще закъснее.   Играх го управител на заведението. После изведнъж се разкрих. Попитах я,  дали е намерила китката ми, след сутрешната ни среща? Тя се усмихна. И започнах агитацията: Елате в Девня. -Успех никакъв.  -Но това долината на голямата химия,  на бавната смърт- продължих. - И вие искате да ме заведете там- подскочи Гурченко?-  Аз не съм мечка, за да ме показвате.

Осъзнах какъв автогол съм си вкарал, но не спрях:  Хората там ви обичат. За съжаление те са на работа и  не могат да дойдат и гледат филма ви. Затова вие елате. Най-после чух: Договорихме! - и си отдъхнах.

Беше фантастична среща. Гурченка се впусна в спомени от детството си, войната, говори за баща си , беше откровена и разчувствана. Когато свърши  беше неадекватна, не даде нито един автограф, с никой не се снима. На изпроводят погледът й спря на един от руските специалисти. Той й се усмихна.: - Познаваме ли се-попита го? - Да. -  отвърна инженерът- В Ростов на Дон живеем на една улица.

- Тази ли беше най-трудната ви акция?

- Не. Категорично интервюто ми със Силви Вартан.  Към нея  съм пътувал още от студентските си години, когато я видях във филма  „Търсете идола”.  Организаторите на концерта й във Варна, използваха богат  арсенал от номера , за да я скрият  от журналистите, като  провалиха  всички  предварително предвидени с нея срещи. Аз пък  ги заплаших, че  по време на концерта ще обявя,  че в  „Двореца на спорта“ има бомба. Казах им, че нищо не може да  ме спре. Така си извоювах обещанието за среща. На другия ден. Часове преди заминаването си, във фоайето на хотела ,  госпожа Вартан идваше към мен. Беше  с плитка на една страна,   огромен антураж и малко кученце. И всичко завърши блестящо. Нещо повече. На финала си сменихме ролите и тя ми зададе няколко въпроса.  Подарих й томче с мои стихове и интервюта, а тя се разписа върху биографичните си книги, които пазя като скъпи реликви. Още ли имате мерак  да танцувате?

Да. И сега душата ми танцува, но нямам тази издръжливост. Танцувал съм на централния площад във Варна. Изгониха ме. В мраморното фоайе  на Стокхолмската  гара обаче, ми ръкопляскаха. Беше предизвикателство. Със  стъпките на английски валс, с въображаема партньорка и музика стигнах до касата,  за да питам в колко часа тръгва влака  за Осло.

- Как изглеждат стиховете на един 75 годишен поет?

- Усеща се тъгата, болката от разминаванията, от неразбиранията... Носталгични са,   но за сметка на това истински и  плющят като шамари.

Интервю на Исак Гозес