На Антонио Паторозиев дълго и странно е не само името. Цялата му биография е някаква мешаваца от случайности, остри житейски завои, неочаквани, но зебележителни срещи, пропадания, почти под морското равнище и възкачвания, до някои от най-престижните сцени в Европа. Днес той е популярен оперен певец, а преди това: хамалин, шофьор , самбист, автомонтьор, инженер, куклен и драматичен актьор.

Във филма "Нюрберг" е бил зловещият фелдмаршал Вилхем Кайтел. Владее пет езика. Учил в три института, живял в няколко държави и в крайна сметка завърнал се в България, съблазнен от родната сцена, на която е все така почитател, но признава - и длъжник.

Роден е в София. И когато това се е случило баща му Благой Паторозлиев е бил вече на петдесет години, учил пеене при прочутия маестро Христо Бръмбаров, което никак не се харесало на дядото на Антонио. Благой станал инженер и прочут жепеец, проектирал влаковата линия София-Варна. Освен това имал рядката способност да изографисва с игла върху целулоидната лента надписите на поредния готов за прожекция филм.

Баща ми беше бохем, певец, пътешественик. "Чукни чаша в чело, за да ви стане весело", беше девиза на компанията му. Приятелите му пееха като зверове. С времето от слушател и аз се превърнах в изпълнител. Изявите ми бяха главно на ученическите ни купони и винаги имаха голям успех", спомня си бъдещият оперен ас.

- Г-н Паторозлиев, за какво мечтаехте като дете?

- За театър, но не смеех и да помисля, че мога да стана артист. Покрай един приятел, сценчен работник в театър "София", гледах всичко там. Възхищавах се на Антон Горчев, Катя Паскалева, Татяна Лолова, Петър Слабаков. Опознах по-добре всички тези таланти, когато станах шофьор на декорите на театъра. Започнаха да ми дават малки роли в миманса, плащаха ми по петнадесет лева на представление, но по-важното бе, че виждах как свещенодействат такива режисьори като: Леон Даниел, Крикор Азарян, Вили Цанков, Пантелей Пантелеев...

- Това ли ви даде кураж да кандидатствате във ВИТИЗ?

- Може би. Мислех, че ще е много лесно, но не ме приеха и горко плаках. Останах си шофьор. Поправях колите на артистите и за награда такива колоси като Иван Радоев, Кирил Господинов, Тодор Колев, ме приемаха на масата си като равен. Между другото, докато въртях волана, завърших "Двигатели с вътрешно горене" в МЕИ.

- А театъра?

- Сбогувах се. Вече бях надхвърлих 24 години и нямах право да кандиддатствам. Неочаквано обаче, се намеси проф. Гриша Островски. Той намери вратичка в закона, подготвих се добре и на 28 години станах студент по специалността "Кукли" във ВИТИЗ. В един клас бях с такива артисти като Кръстьо Лафазанов, Мая Новоселска, Теди Москов. Учих, завърших, отидох за малко в Хасковския куклен театър, но мечтаех за "драмата".

- За Ромео може би?

- И за него. И наистина ми се случи да го изиграя на сцената на Димитровградския драматичен театър. Директорът му Злати Терзиев ме гледал още на студентските представления, харесал ме и ме взе. Чувствах се чудесно, до момента в който получих ролята на  Дон Жуан  и трябваше да пея някаква песен.

- Какъв е проблемът ви, нали сте певец?

- Песента беше особена. С автора й, композиторът Кирил Дончев, репетирахме сериозно, но нищо не ставаше. А наближаваше премиерата. Бях отчаян. И тогава случайно срещнах Димитър Порязов, актьор и певец със страхотен глас. Оплаках му се. Той ме успокои и прати при Мария Бекарява, страхотна певица и музикален педагог.

На 18 юни 1987 година, няма как да забравя датата, застанах пред нея. Казах си мъката, тя започна да ме разпява, но в един момент нервно хлопна капака на пианото и викна: "Момче, ти си ненормален!" Притеснен, не знаех на кой свят съм. Бързах да избягам, но чух: "Ти не знаеш какво имаш! Утре в девет часа започваме с теб пеене, септември кандидатсваш в Музикалния театър, приемат те, март идва комисия от Германия - пак те приемат и... заминаваш. Пари за уроци няма да ти вземам". След тези думи цяла нощ не съм спал и накрая реших - ще рискувам.

- И се отказахте от театъра?

- Да, защото Димитър Димитров, известен баритон, ме хвана за ръка, заведе ме в операта и спряхме пред една врата с надпис: "Никола Николов, народен артист." Краката ми се подкосиха. На 5 януари 1988 година той ми каза: "Ще те подготвя. Започваме от начало. Пари за уроци няма да ти вземам!"

- А как попаднахте в Германия?

- Мой братовчед пееше в операта в Триер, град на границата с Люксембург и родно място на Карл Маркс. Той попаде документите ми и ме повикаха на прослушване. Докато чаках в коридора една красива жена ме загледа. Вера Илиева, българка, бе солистка и звезда на театъра. Тя разбра, че няма къде да спя и ме прибра. Мъжът й пък се оказа съученик от духовната семинария на Дядо Наофит, много близък на нашето семейство.

Вера ме подготви и на конкурса се представих добре. Свободно място в трупата обаче, се оказа, че няма, затова ми предложиха да постъпя в тамошната консерватория. Започнах да уча, а за да се издържам, работих в един автосервиз. Семейството на Вера ме подслони за четири години. Завърших и ме назначиха в операта. Но бързо напуснах.

- Сигурно са ви помислили за луд? Да се откажете от сигурна работа и заплата... При това в Германия?!

- Избрах да съм на свободна практика, за да пътувам. Импресарските къщи вече ме опознаха и ми намираха достатъчно работа. Вуйчо ми, който живееше в Белгия, ме свърза с Мария Клейманс, българка, чийто мъж беше авторитет в Съюза на адвокатите. Те поддържаха фламанската опера и ми помогнаха да вляза и там. В Германия изкарах тринадесет сезона. В Люсксембург живях четири години, в Белгия - две, по-малко работих и във Франция, Италия, Швейцария... Винаги като певец.

- Как ви приемаше публиката?

- В Германия тя е много, много подготвена. Някои гледат спектаклите с партитура в ръце. Учат пеене. Чакат след спектакъла артистите, за да ги похвалят или да им кажат, ако нещо не е било както трябва.

В Италия, в Бари, проф. Евгения Дундекова, партнирала си с Доминго и Карерас, ме покани да пея на концерт на нейните ученици. Бях още студент. Излазох на сцената, изпях две неща и побързах да я попитам как е било. Тя ми посочи публиката, която си тръгваше. Мнозина държаха кошнички и торбички. Знаеш ли какво има в тях - попита ме, и като не дочака отговор, продължи. - Яйца и домати. Щом си ги връщат, значи е било добре.

- Много години сте били на сцената, кои са най-важните уроци, които научихте?

- Че за да бъдеш голям изпълнител, като Гена Димитрова и Никола Николов, преди всичко трябва да си човек, като всички останали, и да правиш добрини. Винаги съм се опитвал да помагам. Прибирал съм хора от улицата. В Германия превеждах в полицията, на арестувани наши момчета. Те говорят едно, аз превеждам друго, само за да не ги вкарат в затвора.

- Имали сте забележителни срещи...

- Покрай моя приятел попаднах на рождения ден на Пласидо Доминго във Виена. Поднесох му червена рози и се извиних, че нямам по- голям подарък. Той се усмихна, това ми даде кураж и запях любимата му мексиканска песен: "Пей и не плачи". И тогава, артистът, който обожавах, ме прегърна.

- А Ален Делон? Как се запознахте с него?

- Моя приятелка притежаваше стар, достолепен бар на парижкия плац "Пигал". Там няколко пъти в годината се събираше тесен кръг от най-големите артисти. Тя говорила с Делон и той се съгласил да се запознае с мен: българинът - артист, и скорпион като него. Говорихме повече от час. През цялото време го гледах в очите и не поисках да се снимаме. Това му харесало.

Погледът на Ален Делон е като стомана, пробива те. Той ме съветваше да бъде безкомпромисен. Не разчитал на децата си - казваше - те са плод на друг живот. Вярвам на кучетата, не на хората. Това са думите, които ми каза и които никога няма да забравя.

Исак ГОЗЕС

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук