Името на Цветан Чарлов нашумява преди 7 години. През 2011 година той е настанен в ИСУЛ за операция. Решението е взето от затворническата администрация. Чарлов е осъден по дело за контрабанда. Известен е с няколко бягства преди да бъде заловен и въдворен в Софийския централен затвор. Въпреки охраната, той излиза необезпокояван от болницата и потъва в неизвестност. Седем години за него не се знае нищо. До днес…

В момента Цветан Чарлов живее във Франция, работи в казино, където отговаря за сигурността и следи комарджиите да не мамят.
Първият контакт, който водещият на „Офанзива” по "Канал" 3 Любо Огнянов прави със затворника е преди няколко месеца, тъй като е постоянно в движение двамата се договарят да се срещнат по средата между България и Франция – в Италия, в центъра на модата Милано.

„Контрабанда в особено големи размери, става въпрос за една кола. Не помня вече, беше 1996 или 97 един обикновен Голф 3. Купих го редовен, но той излезе краден. Не се доказа от кого е краден и къде е краден. Нямаше жалба за краден автомобил”, разказа Цветан Чарлов.

Задочната присъда е от 3 години и 6 месеца, наложена по дело, образувано още през 1997 година. Така Цветан Чарлов попада в 12 отряд в Софийския централен затвор.  По това време в 12-ти отряд се настаняват най-опасните рецидивисти, по-тежко е единствено в отряда, където са бандитите осъдени на доживотен затвор без замяна. „9 човека в помещение за трима, 9 телевизора. От тези 9 човека – 3-ма с хепатит  С, 3-ма със СПИН, 2-ма с туберколоза и аз с проблеми със сърцето, а за хигиена да не говорим”, спомня си той.

Цветан Чарлов се оплаква от високо кръвно. Настаняват го първо в болница Света Екатерина, където констатират запушване на кръвоносните съдове.

„Излекувахме сърцето и сега вече отиват на дисковата херния, и ще ме карат на операция в ИСУЛ. Дойде лекар, прегледа ме и си даде становището, че съм за опериране. Отиваме в ИСУЛ, но разбирам, че след операцията трябва да се върна пак на напиканите дюшеци”, споделя беглецът.

„И така вече съм в ИСУЛ с един полицай охрана в стаичка с едно легло. След операцията един-два дни горе-долу и си мисля как с операцията трябва да се връщам пак там в мизерията. Идваха да ме виждат разни хора, носеха ми пари, книжки, създаде се доверие между мен и охраната. Спомням си, че беше събота, а в понеделник трябваше да ме върнат в затвора. Дойде едно младо момче. Добре, но като ходя до тоалетната, ходя 20 минути. Бавно стъпвам – боли ме. И на третия път той каза: „Ходи сам.” И третия път отидох сам до тоалетната, само че изходът е до тоалетната и аз вместо в тоалетната, слязох на изхода по стълбичките навън, имаше няколко таксита, качих се в първото и тръгнахме”, разкри Чарлов.

„От таксито отивам при едни хора, няма да споменавам имена и се крих около три месеца на около 200 метра от затвора. След три месеца вече напуснах България през Гърция. Минахме си баш през КПП-то с чужда лична българска карта, разказва още той, като твърди, че не си спомня името, с което е напуснал страната. „Не помня, защото не беше за първи път. Имам много имена.”
Ятаците на Чарлов го оставят по пътя, за да не привличат излишно внимание.

"Имаше едни кафенца, кебапчета продават, минават много българи и си хванах един с пикап. От Велико Търново беше момчето. С него на автостоп до Патра, от там се качих на ферибота до Игуменица и слизаме вече на Бари. Няма проверки, няма нищо. На издирване съм от България", продължи с разказа си избягалият затворник.

Сблъсъкът със закона на Чалров започва преди 42 години, когато току-що е завършил училище. Пред камерата беглецът споделя, че пред 1976 година, когато току-що е завършил училище, е осъден за шамар на партиен активист.

„26 май 1976 година, на 30 май предстояха избори, в сезона на баловете Напихме се и едно момиченце се сдърпахме пред кино Сердика и случаен човек се е намесил. Отвъртях му един шамар и 5 районо, след това хотел Берлин руска група, на следващия ден трябва да гласувам и след няколко месеца ме викат на съд за средна телесна повреда и грубо нарушаване на обществения ред. Дадоха ми 18 месеца ефективна присъда. Роден съм на 16 април, тогава трябваше да вляза в затвора на 19 години, но се помолих на началника на районното да ме остави в събота и в понеделник да вляза след рождения ден”, спомня си Чарлов.

„И на 19 години влизам в затвора за първи пъти и понеже бях млад ме направиха свръзка на началника на затвора. Червена лента – ходиш като старшина , след това сервитьор в ресторанта, сервирал съм на генералите и на министрите, когато идваха. И така си излежах присъдата”, разказа беглецът.

Това е един от малкото случаи, в които Чарлов не бяга от затвора. През 1979 година му предстои казарма, но той решава да подпише договор за работа мините. Иска да работи в урановите мини. Не му разрешават, защото е бил осъден. „Това беше най-доброто решение”, казва днес Чарлов, тъй като тогавашните миньори в урановите забои вече са мъртви. Подписва договор с мините в Бобов дол.

 „Там издържах около 2 години и се прибирах към София. Баща ми почина, Бог да го прости! Прибирам се в София и започвам работа в сервиз Москвич, като автобояджия. Алкохолът ми беше малко повечко. С приятелчета, компанийки, напием се и ни е готино да се возим. Смотаме някоя кола и се возим, оставим я.

Тогава ме задържат за незаконно отнемане на превозно средство и ме задържат в кремиковското районно управление, пускат ме обаче под гаранция и по време на гаранцията имаше едно барче „Бар Шишарка” под Кремиковския манастир, много хубаво барче. Отиваме две момчета с две момичета, пием си водка, но в един момент от полицията банкетче си правят началниците. Аз седя да вратата. „О, Цветане, кога те пуснаха?” и аз им казвам: Чакайте да не сме в полицията, какво ме питате. Хората не ме знаят кой съм, защо ще ме питате”. Влиза друг: "Плати ли си гаранцията?", трети друго и аз една водка, втора водка, трета водка, за да не ги мисля, но излизам навън до тоалетна и гледам милиционерската Волга.

Гледам вратата отворена, ключовете на таблото и си помислих да си направя майтап с тях и да взема да им я скрия. Шофьорите и те вътре, седят и си поркат. Запалвам Волгата и тръгвам надолу по шосето,но по пътя качвам две момчета на стоп да не ходят пеш. Тримата заедно решаваме да се повозим на милиционерската Волга, светнахме си лапите, сирените и си караме, на прелеза ЦСКА-то минахме със  70-80 км/ч. Повозихме се до Околовръстното и тя се строши, спря, не иска да върви повече.

И нищо слязохме и се връщаме и гледаме един автобус и го спираме да ни качи и тогава вратите се отварят и не помня каква стана после. Оказа се, че е пълен с полиция. Те тръгнали да ни гонят с автобус. Боя, където го отнесох не се брои. После пак следствие, незаконно отнемане на МПС. Хайде пак в затвора”, спомня си той.

Да откраднеш милиционерска Волга е било непростима гавра с тогавашната власт, заради това 1 година и 10 месеца Чарлов прекарва без присъда зад решетките. На делото обаче съдийката изумява всички, като се обръща към милиционерите с унищожителна критика.

 „Ако аз си оставя колата с ключовете на улицата, Вие какво ще направите”, пита съдийката. „Ще ви глобим”, отговарят полицаите. „А вас кой ще ви глоби, пита още тя и отчита”, че са го провокирали. Дава му две години, които той вече почти е излежал.
След като излиза от затвора, лошият късмет преследва Чарлов. Този път се сблъсква с военните. Негова приятелка го вика на гости, където го чакат цивилни военни.

 „Търсят мое приятелче Румен. И те му намерили тефтерчето и  в него телефона на това момиченце, тя ме познава и така стигнали до мен. И той бил на договор в Бобов дол, но решил че 5 години са му много и си тръгнал. Аз не съм го виждал от 2 години, не знам къде е, им казвам. Питат ме кога трябва да вляза в казарма, казвам им догодина. Прибирам се вкъщи и на другия ден повиквателна за казармата. И хайде войник в казармата в Казичане”.

Чарлов получава два телефонни номера, на които да се обади, ако види своя познат, той обаче предпочита да си стои в къщи и не си мърда пръста, за да помага на службите. След два месеца военните се усещат, че Чарлов им върти номера и го пращат в автобояджийски цех.

 „Излиза командирът в отпуска и писърът ми казва: „Той излиза за една седмица”. И аз излизам за една седмица отпуска. На седмия ден не се прибирам за вечерна проверка. Щях да отида сутринта, но те решели да дойдат да ме вземат 10 човека от нас. Три дни арест. От три, станаха 15, след 15 дни ще те съдим за отклоняване от военна служба. Понеже тези, които са с арест 3 дни излизат навън и ми донесоха в една кутия цигари ножовка. Счупих решетките, едно одеялце на бодливата тел, прескочих оградата. Отвън сняг. Прибирам се до вкъщи за сакче с багаж и 15 минути след това те влизат, спомня си Чарлов за първото си бягство.

Офицерите от ВКР са вбесени от месеците разкатаване и заплашват Чарлов със съд. Тогава пристигат и милиционери, които искат да го откарат отново в затвора заради кражбите на автомобили. На тръгване милиционерът втрещява Чарлов с предложение:
„Казва: „Ела да пием по едно”.

Викам си, той се майтапи или иска да побягна и да ме застреля. То не беше нормално,  аз съм с пандизчийски  дрехи, той ще ме кара в барчето в Ботунец, да пием по едно, но казвам хайде: „Ще ходим да пием по едно”. Пихме по една водка и на втората той казва: „Я да ми кажеш нещо тука из района. Знаеш ли? Аз ми казвам: „Ти ако знаеш на мен какви престъпления ми тежат на съвестта ще ти се изправи косата”. Той наостри ушите. Тогава беше 1984-1985 година, когато течеше Възродителният процес, тогава имаше атентати и той: „Кажи ми с каквото мога ще ти помогна.” И му казвам, че ще му кажа утре сутринта, на да ме закара да си спя вкъщи, но той пак настоява и му казвам, че са ме накарали да отровя водата в Искъра и детските градини с някакви кутийки да слагам. След третата водка мога да си измислям каквото си искам.”

 В ареста Чарлов изтрезнява, осъзнава какво е направил и за да излезе гълта една запалка. Откарват го в болница, където го оперират, за да я извадят. След цялата сага Чарлов отново попада в затвора.

„В затвора точно дошъл Ангел Топкаров на власт – много известен боклук. Бутна половината затвор. Направи цехове и реши, че трябва да се правят изолиращи материали от стъклен памук в затвора. Не знам откъде-накъде ме избраха и мен там. И ни събраха 20-30 човека да пълним черва със стъклен памук. Работихме близо цяло лято. Пълнехме обаче едни контейнери с възглавнички  от стъклен памук. Гледам, влизат колите свободно. Цехът беше до голямата вратата на Централния софийски затвор. Като влезе камиона със стъклен памук, вдигат си якичките да не им влиза, че после сърби като краста. И ние с един приятел Стефчо, му викам: „Да ходим да се понапием, че след време ще я скрият тая вата и няма да я има". Той каза: „Па, що не”. Тренирахме как да си направим дупките вътре в самия контейнер, слагахме едни летвички, така че да остане една кухина, за да се скрием вътре и да ходим да се разходим. В един удобен слънчев ден – 1 септември 1986 година се качваме със Стефчо вътре в контейнера, качиха ни в камиона и след 10-15 минути ние със Стефчо си слязохме”, разказа още Чарлов за бягството си от Централния софийски затвор.

„Напихме се! Ама много хубаво се напихме. Отидохме до Стефчо, той си облече костюмче, момчето. Какви пари са били едно време не си спомням, но взехме една пачка. Взехме си такси и му казах да кара към Княжево. И му казвам да спре на Черния кос, да хапнем. Седнахме, та бяха двойни кафета, двойни ракии, та салати и се напихме. От там решаваме да пътуваме към Дупница. Хайде още едно такси и спираме на Дренското ханче.

Много хубаво ханче, но за мой късмет у това село кварталния ме познава. Пита ме: „Теб кога те пуснаха”. Отговарям му: „Щом съм на вън, пуснали са ме”. Тръгнахме от ханчето, минахме през полето и да се скрием в гората, за да се стъмни. То посред бял ден. Само че кварталния , за да се натегне там, сигурно се е обадил. Вечерта вече си спомням в кръчмата на селото, познавах едно момче, помолих го да ни скрие. Той вика: „Няма проблеми”. Влязохме в тях, нямаше и 5 минути и отвън „стой”, „предай се”. А Стефчо: Кой ще се предава, качи се по стълбата на тавана, дигнал керемидите, вика: Пълно е. Хайде в Радомир в полицията линейка дошла и в затвора".

Бягството през главния портал на затвора е непростим гаф за тогавашната администрация. Чарлов се сдобива с нова присъда от 1 година и 6 месеца за бягството. Два месеца стои в изолира килия на хляб и вода. Прекарва една година в т.н „запечатка” – най-тежкият режим. След това го изпращат в обущарския цех, до един скандал в столовата на затвора.

"Имаше един Стоил, работеше в хранителния склад, но един много голям, едър мъж. Старшините го бъзикат нещо, какво носел по джобовете и той извади едно виличка и те: „Ти нямаш право вилица.”, о той: „Оставете ме да се нахраня”, но те го бъзикат и той им удари по един шамар, та им се разхвърчаха шапките и 20 души отгоре слизат, а Стоил си мина назад и си взе чинийката да си хапне и те го налетяха, но и той як и почна да ги разхвърля напред-назад и те хвърчаха по масите. И аз казвам: "Защо и ние не ги почнем”, но седим и гледаме сеир. На другия ден 14 дни изолиран в самостоятелна килия, тъй като на 23 май особено активно подстрекавал останалите лишени от свобода към преки действия срещу надзорно-охранителния състав.”

Така Чарлов събира колекция от присъди – 2 години и 4 месеца от военните , 1 година и 6 месеца заради бягството и 6-годишна присъда за кражби. Наказанията могат да се кумулират в най-голямата присъда. През 1989 година обаче е освободен.
Демокрацията идва, а Цветан Чарлов става сервитьор в същия бар „Шишарка”, от който е откраднал милиционерската Волга. Не за дълго…

 „Тогава си извадих задграничен паспорт. Моят единствен документ е зелен паспорт и международният паспорт, ваден 1992 година. Оттогава нямам никакъв редовен български документ изваден и не искам да имам. Сега имам документи много – мога да съм и грък, и италианец, и французин, и сърбин и словенец и т.н.”, споделя беглецът.

„1992 година дойдохме в Италия на късмет и език на знаехме. Аз и едно приятелче. Минахме през Милано и тръгнахме да търсим един италианец, който беше в затвора в София Паоло Фарсети”, разкри още той.

Паоло Фарсети е задържан в подозрение за шпионаж в България. Тогавашните служби са имали план да го разменят за Сергей Антонов, който е арестуван в подозрение за участие с Али Агджа в покушението срещу Папата.

„С питане и возене стигнахме до Рецо. Той беше от този град и в едно кафе, един дърт ни каза, че са го застреляли преди два месеца в Болоня. И оттам един автобус до Песаро, на Адриатическо море, търсим пак един българин, да помага. Само, че нашият се скри. Имаме 100 долара насред Италия. Влязох да си купя цигари и се сбутахме с един, говори развалено руски, дойдоха албанци, дойдоха и карабинери и ни казват говорете си по-натам, точно пред банката си говорите”