Милена Йоич е родена в София. Нейни родители са актрисата Лили Попиванова и журналистът и писател от изтъкнат черногорски род Момчило Йоич. Завършва Художествената гимназия в София, а след това Висшето училище за изкуство и за художествени професии в Париж. Член на СБХ от 1968 г., член на Съюза на френските артисти от 1992 г. Работила е като главен художник на издателството на БЗНС от 1968 до 1990 г. След 1991 г. живее и работи в Париж. Има многобройни изложби по цял свят. Нейни творби са част от редица частни колекции.
- Къде е сега картината “ Моите настолни писатели” на тримата писатели Миряна Башева, Росен Босев и Янко Станоев, която нарисувахте навремето? И тримата тогава са обожавани от читателите си, в зенита на славата си.

- Беше една весела, спонтанна картина с маслени бои. По всички правила на вдъхновението. На един стол седнала Миряна Башева, а до нея отдясно и отляво писателите Росен Босев и Янко Станоев. Бяха си постоянна компания и на маса, и на литературни четения. Картината се намира, надявам се все още, в Музея на хумора в Габрово. Всички ние тогава бяхме много млади, красиви, весели и влюбени. И устремени да превземем успеха в изкуството.

- Навремето вие с Огнян Фунев бяхте в една компания с Миряна Башева и Рангел Вълчанов, когато двамата живееха заедно.

- Общуването тогава, 70-те, 80-те години, беше нещо стойностно, важно.

Един ден организирахме у Миряна да изгледаме касета със запис на операта “Тоска”, с която се бях снабдила и за която на Запад много се говореше. Неин режисьор бе световният кинорежисьор Франко Дзефирели. “Тоска” се е играла 40 години с голям успех в Лондонската кралска опера. А Дзефирели няма никакво притеснение да определя себе си като единствения недостижим режисьор на опери.

Пуснали сме ние касетата, гледаме това бижу със световни изпълнители, хор, сценография и изведнъж Рангел Вълчанов и Огнян Фунев, два остри камъка, започват да се карат. Споглеждаме се с Миряна, каква ли е причината за тяхното скарване. Не само се караха, ами взеха да се заплашват. Ясно, че нищо не се получи от нашето гледане на опера, казвам на Миряна, а тя с моменталното си чувство за хумор, в оперен стил ми изпява “нулла, нулла...” и ни помахва от стълбите, по които вече слизам надолу с ядосания Огнян.

- Миряна Башева имаше изключителен пиетет към баща си, голям дипломат и държавник, министър на външните работи от 1962 до смъртта си през 1971 г. Все още има разнопосочни версии за неговата смърт. Официално е намерен измръзнал на “Меча поляна” при зимната си разходка на Витоша, където постоянно се е качвал. 

- Помня много добре времето. Тогава моят мъж Хараламби Трайков беше заместник-министър при Иван Башев в министерството, а в същата година 1971-ва лятото, го преместиха, като го назначиха за министър на информацията и съобщенията. Двамата бяха недолюбвани от старата номенклатура. Ползваха се с име на свободолюбиви и различни от статуквото политици. За всички тогава смъртта на 55-годишния Иван Башев, през декември, беше голям шок. Човек в кондиция, турист и зиме, и лете, със спортни умения, да умре от замръзване...

Веднъж по време на вечерните престои в клуба на писателите компанията постепенно се разпадна, ние също си тръгнахме, а малко по-късно е станала следната история. Миряна Башева, която не се напиваше лесно, изведнъж скочила, хванала за реверите Георги Джагаров и попитала в упор: “Кажи ми кой, кой уби баща ми?”. Всички наоколо били потресени.

Тя има стихотворение, посветено на баща си: 

Не се прощавам с теб. 
Не се прощавам.
Не знам, 
че си загинал.
Не искам 
и да знам.
Не искам да те няма.
Не искам да съзнавам -
отиде си, тъй както тръгна.
Сам.
Не се прощаваме.
До мене ще останеш 
мълчалив.
И земното ни време, 
макар и да е кратко,
ще те опази -
хубав,
мой единствен,
жив.
Не се прощавам, татко.


За баща си тя винаги си спомняше с някоя случка от детството, разказваше я пестеливо. Бързо навлизаше в езиците - можеше да минава от английски на френски, руски, немски... Баща й е знаел шест езика. Спомняше си книгите, които й е носил като дете, ателието на Дечко Узунов, където я е водил, пътуванията й с баща й из България. Под негово влияние започва да чете в оригинал големите руски автори, английските класици. Кръстила е дъщеря си Марина на Марина Цветаева. А внучката й е кръстена на първия й и единствен официален мъж, докторът професор - невролог Александър Алексиев. Видях го, че беше на погребението.

Тя винаги го хвалеше, когато го споменаваше. След развода им той се ожени за една чехкиня Ханка и помня как Миряна казваше за нея: “Тя е много хубава”. А когато синът на мъжа й от Ханка попорасна, тя го покани да живее при нея известно време, за да научи български език. И когато той се прибрал в Чехия, след като си изяждал обяда, казвал на български: “Благодаря, маминко, благодаря, бабинко, за вкусния и питателен обяд”. Миряна много се смееше, като го разказваше. Това момче днес е много прочут чешки невролог. 

По времето, когато Миряна живееше с Рангел Вълчанов, те тръгнаха заедно да правят филми за Индия. Взеха и двете си дъщери с тях - Рангел с дъщеря си от брака му с Яна Пипкова, а Миряна с дъщеря си от доктор Алексиев. Тя винаги си запазваше приятелството с близките на сърцето си. Нямаше истории, драми. Самата тя пише, че когато любовта си отиде, остава приятелството между двама души.

Песните по нейни текстове донесоха през соца един весел, близък на хората език от всекидневието: Булеварда с лиричния ритъм аз не сменям за Шан-з-Елизе,..., която песен така добре пасна на Михаил Белчев. Богдана Карадочева с “Ние сме безнадежден случай”, “Нека да е лято” на “Тоника”, “Мъко моя”, от която излезе и прякорът на известния певец Петър Чернев - Пешо мъката, до текста на любимата на малки и големи песен от филма “Войната на таралежите”:

“Къде са ми детските книжки,
кажи ми, мой прашен сандък?
Закусиха сивите мишки
с вълшебните букви - язък!”


- Каква е “картината”, запазена в паметта ви за приятелката Миряна Башева?

- Винаги я виждам както първия път, с късата коса, жив, леко насмешлив поглед, повечето време мълчи, пуши и неизменната чаша. Веднъж беше намерила коте в асансьора си, като се прибирала късно, и го взела и го кръсти “Шиндлер” - нали го намерила в стария асансьор “Шиндлер”, който и до днес си работи акуратно.

- Какво бе най-ценното в нашето поколение? 

- Общуването между хората на изкуството. Художници, писатели, журналисти, всички се познавахме. Клубът на журналистите, Клубът на писателите и Клубът на преводачите образуваха триъгълник между улиците “Граф Игнатиев”, “Ангел Кънчев” и “Солунска”. Викаха му Бермудския триъгълник. Там наистина потъвахме, но там се раждаха идеи, създаваха се съдружия, разменяха се информации за световни културни личности и събития и на Изток, и на Запад. Е, да, и пиенето не беше малко, но дай боже подобно пиене между съмишленици. И което си беше много важно: в тежки моменти или при проблеми всеки от нас можеше да сподели, да намери приятелска опора, да продължи напред. 

В разговорите всеки се стремеше да покаже колко е чел, да съобщи нещо, което другите още не знаят. Състезавахме се по духовитост. Сега това не може да стане. Новите творчески личности се затварят в черупките си, общуват виртуално, всеки пише нещо в пространството на интернет и чака другите да го “лайкват”, не дай си боже да не отметнеш лайка. Личността на твореца е залиняла, не й стига въздух, въпреки демокрацията. А няма ли личности в културата, няма и личности в политиката. Нещата са свързани. Държавата, държавността не може без културата. Когато поетите не пишат, художниците рисуват за едното препитание, а преводач става всеки поназнайващ езика, без да знае добре български, какво да искаме!? 
Савка ЧОЛАКОВА
/вестник "Над 55"/