Преди около пет години някой находчиво предложи  всяка сутрин  политиците и държавниците ни, преди да започнат работа,  групово да рецитират стихотворението „България“-„Земя като едно човешката длан/но по голяма ти не си ми нужна, Щастлив съм аз,че твойта кръв е южна, че е от кремък твоа стар Балкан...“

Идеята не се прие. А звучеше патриотично.

Днес не само учениците, но дори и студентите, не са чували за подобно стихотворение. То бе изхвърлено  от учебниците. Още по-забравен е авторът му, роден на 14 юли преди 95 години. Георги Джагаров си отиде през 1995-та,  самотен и  огорчен.  Своите  му отнеха всички звания, и го дамгосаха  като ренегат. Ракът го довършва. Остави една неиздадена книга „Post Skriptum“, която и до днес не е видяла бял свят.
 



Човекът, на чиято маса мечтаеше да седне всеки обладан от каквато и да е муза, днес няма паметник,  именувана  на него улица, само в справочника на сливенското село Бяла, се споменава, че там е родена такава личност.  

Трагична съдба на един голям талант, ще кажат едни. Така му се пада, ще отсекат другите, който не са успели да се докопат до компанията му, чийто сметка той редовно плащаше.
 



А началото съвсем не предполага такъв край. Бедното момче е отличник в гимназия „Добри Чинтулов“ в Сливен.  Става антифашист. Вкарват го в затвора. На 9 септември 1944  излиза като герой. Веднага заминава в Москва, за да учи литература.  Тодор Живков го обича и го облича с власт. Става председател на Съюза на българските писатели. Вече е на софрата на най-първите.  „Другарю Живков, не ми е сладко глъдката без моя приятел Георги Джагаров. Разрешете да го повикаме , за да си кажем заедно едно наздраве“-моли се другият любимец на Първия, големият актьор Стефан Гецов.

И тогава, според съпругата на поета  Цветана, завистливи  писатели правят пътека, до кабинета на Живков, за да го махнат от престижния пост. Успяват.  Джагаров е свален, чрез издигане. Той става заместник -председател на Държавния съвет на НРБ-най-високопоставения  по длъжност поет в историята на българската литература. Правят ме чиновник, въздъхва  след назначението. Сигурно защото добре е знае ,че  властта и поетичния талант не са родени да танцуват заедно. Лиричното танго е захвърлено в ъгъла от барабаните на марша. Все по-малко се говори за твореца и все повече за бохема, главатарят на бурните нощни запои с припкащи като пеперудки млади поетеси, ласкатели с пламнали  от умиление  сервилни лица и куп други кандидат гении. Той им се надсмива в стихове: „ И ваште благородни дами/ към мене гледаха със страст/ че любех аз от вас по силно/ и пиех по- добре от вас“.
 



В крайна сметка обаче, изводът е: „Съжалявам, че разпилях силите си и не успях да дам на хората, всичко онова, което те очакваха от мен.“
Идва 10 ноември 1989 година. Тодор Живков, който открито го е защитавал,  вече не е на власт. И тогава, в последните дни на последното социалистическо народно събрание,  Георги Джагаров, заявява от трибуната му, че вече не е член на парламентарната група на БКП и се обявявя за независим депутат. 

Заедно  с това той напуска и любимата си тогава Комунистическа партия. Всички в залата са потресени. Цветана Джагарова твърди, че съпругът й не се е посъветвал с никого за това свое фатално решение, но все пак е предупредил семейството.  Той самият обяснява: „Не може Андрей Луканов да събере комисията за вината на БКП и да и нареди да включи един поет във всичките й списъци“.

Но времето е такова. Разделно. Всеки се спасява както може, мъчи се да прехвърли греховете си на другите. От Джагаров не се иска мнение, а отговор на въпроса:
- Защо напускаш БКП?
 Той отговаря: „Беше ми дотегнало  да завися от една партийна върхушка, тя да ми определя, как да живея и какво да правя. Познавах ги много добре тяхната страхливост, непочтеност,  тяхното грубиянство и властолюбие. Аз не им бях удобен защото рано или късно щях да ги разоблича... Затуй се надигна срещу мен, цялата сбирщине от лъжци и клеветници. Бях сам, а тълпата ревеше, искаше да разкъса някого и те я насочваха срещу мен“.
Тези думи са изречени, много след като поетът е анатемосан от партията си и  дамгосан като предател, четем ги   в книгата „Последно“  на журналиста Величко Хинов. Но те нищо не могат да променят, дамгата „ренегат“ не може да бъде изтрита. Принципът : Щом не си с нас, си против нас си остава водещ в партийните редици. Откровенията да Джагаров са вече само глас в пустиня. Никой не иска да си спомни какво казва за него  английският писател Чарл Пърси Сноу , който превежда  най-нашумялата му пиеса: „Прокурорът“ на Джагаров представлява най-откритата атака на писател от Източна Европа срещу сталинизма досега.“
 



Премиерата на пиесата в Народния театър предизвиква смут. След като пада завесата залата е потънала в тишина. А там са първите хора на партията и държавата.  Когато обаче,  Тодор Живкова започва да ръкопляска всички го последнат.  „Прокурорът“  е първата българска пиеса, която се играе в Англия.
Филмът, създаден  по нея обаче, няма същата съдба. Въпреки че негови автори са асове на българското кино: Любомир Шарланджиев,  Георги Георгиев- Гец, Йордан  Матев, той е спрян. И когато голямата аткриса Невена Коканова, в качеството си на съпруга на режисьора, питала Тодор Живков:  Защо? Той нищо не казал, само вдигнал пръста си нагоре. Това било ясен знак:  Причината е Москва.

Исак Гозес