Когато  на 15 октомври 1981 година от Стокхолм обявяват новият носител на Нoбеловата награда за литература  родните писатели са  шокирани.

Причината не е толкова в името на избрания, те не са чували за него, а в следващото изречение в  съобщението:  "Призьорът  е роден в България". 

Tогава  Христо Калчев, авторът на „Убий генерала“,  единствен от гилдията, знае кое е Елиас Канети, та казва това и онова  и на останалите си колеги.

Двадесетина години по- късно българска културна делегация е в Швейцария за националния ни празник 3 март.  Следват  представления, литературни четения и накрая една неочаквана среща.  Дамата отдавна се е разделила с първата си младост, но видимо все нещо е останал от младежката й красота. 
 



Барбара Щрайбер е била   секретарката та Канети в последните години от живота му. Тя почитателно  разказва  за своя шеф, за уважението, с което той говорил за своята родина, за детските спомени, към които често се връщал.  Веднаж  го поканил  в кабинета  си кметът на Цюрих –връщаше се назад във времето Барбара.-  Канети се върна от тази среща много щастлив и ни съобщи, че общината е решила той да бъде погребан до  идола му в литературата, Джеймс Джойc. - Това е чудесно  отвърнала секретарката, но моля ви не бързайте.
В крайна сметка на 14 август преди 26 години това се случва. 

Днес мнозина българи и почти всички русенци, знаят кой е Елиас Канети.  Не само защото, често им се случва да минават  по площада кръстен на него, да поспират пред паметника му, с кацналата на рамото  му мъдра сова, изваяни от майстора  Георги Чапкънов, но и защото  покрай единствения  раждан  в България нобелист, светът научи и за техния град. Бронзовият герой гледа през очилата си и сякаш казва: Аз съм ваш. Роден съм тук и се върнах.
 



През 1911 година, когато семейството му напуска България, малкият Елиас  едва ли е мислил, че се разделя завинаги с любимия си град, родната къща и величествената  река завинаги. Той  е само на шест години. Притеснен е от всичко, което се случва,  но и вярва на думите на родителите си, че далеч от тук ги чака по-добър живот. 

Баща му Жак Канети има достатъчно основания  да иска да тръгне. Той дълго е страдал от диктата на властния си родител.  Дядото на  Елиас, на който той е кръстен, командва фамилията с генералска строгост.  Той вижда бъдещето на своите синове само в процъфтяващата си търговска кантора. Жак обаче  е влюбен в цигулката, въпреки  че с нея едва ли би могъл да издържа семейството  си.  Точно затова го преследва и громи баща му, винаги, когато го чуе да свири.

В крайна сметка идва мрачния ден на раздялата. Куфарите са стегнати, а най-ценното в  тях са трите гравюри, пейзажи от Русе.  Маститият търговец вече е проклел сина, снаха си,  внуците.  Всичките роднини станали  свидетели на тази жестока сцена.

 


В Манчестер, където се установяват,  нещата като че  ли потръгват. Всичко изглежда прекрасно, но за кратко. Само година след пристигането на семейството в Англия  бащата на Елиас почива. Убиват  го мъката по родината, Балканската война и жестоката  клетва на деспотичния му родител.  За Елиас детството свършва.

През 1915 година той, заедно с майка си, още веднаж  и за последен път посещават Русе,  стигат и до Варна и завинаги се разделят с България.  Много години след това Канети ще напише: „Всичко, което преживях  по-късно, вече ми се беше случвало в Русчук.“  Русчук е първият прозорец, в който наблюдавах всички раси, един истински микрокосмос, събран  в един град. „

Елиас  докрай ще помни  думите на майка си Матилда:  България е една благословена страна и никой не трябва да се срамува, че е роден в нея. - За да й напомня за родината,  синът до края на живота й ще и поднасял червени рози.

След  Англия, изгнаникът учи в Австрия, Швейцария и Германия. Следва химия във Виенския университет. През 1932 пише пиесите „Сватба“ и „Комедия на суетата“.
 



През 1938 година Австрия става част от нацистка Гармания.  На евреите е забранено да практикуват професиите си, да имат собственост, а по късно и да живеят в страната. Канети бяга отново в Англия. Там той се връща към спомените от детството си, младостта във Виена, и написва първите страници на философския си труд „Маси и власт“, който завършва чак през 1960 година. После се раждат : „Провинцията на човека“,  есеистичните му  сборници и автобиографичната трилология : „Спасеният език“, „Факел в Ухото, и „Игра с очи“.

 През 1934 г. Канети се жени за писателката Веза Таубнер-Калдерон , която става негова муза и литературна помощничка. Това  обаче, не му пречи по време на брака си да има  връзки с други жени .  В Англия т се влюбва задълго в  австрийската художничка Мария-Луиза фон Мотесицки. Следва   ирландската поетеса Айрис Мърдок. След смъртта на жена си  през 1963, той се жени за Хера Бушор , с която имат  дъщеря Йохана . Тя е  музикантка.
В интервю с журналистката Ивайло Вълкова , преди премиерата на пиесата „Комедия на суетата“ във Виена през 1979 година,  Канети споделя: Аз разбира се,  не съм австриец.  Родителите ми са шпаньолски евреи,  роден съм в Русчук, България.

 Исак Гозес