Тези дни Радой Ралин –(1922-2004 г.) бе почетен подобаващо послучай 100 години от рождението му. Синовете Кин и Стефан Стоянови искаха това честване на сто години от рождението на баща им, любим автор и популярна обществена фигура от живота на няколко поколения българи, да се превърне в обединение за политическите мъже, които ръководят държавата ни. Една трогателно висока цел.

Та по този повод се връщам във времето на 70-те години, за да разкажа една от случките с Радой Ралин. Само той умееше да превърне и най-обикновената среща в някаква история.

Все още беше времето когато да имаш телефон вкъщи бе привилегия. А Радой Ралин умишлено никога не си сложи телефон, дори и когато всеки можеше да го има. За да говориш с Радой Ралин трябваше или да идеш до вкъщи му, или да го срещнеш из редакциите.

„Каквото имаш си го казваш с човека като го видиш” – обясняваше.

Признаваше само налъма . Позволяваше на всекиго посетил жилището му да погледне прочутия налъм в голяма ваза пълна с вода, дали е цъфнал.

И всичко обясняваше: „Когато този налъм цъфне”, тогава ще стане еди какво си. И колкото и да е смешно, май хората тайно чакаха налъма наистина да цъфне някой ден...Направо вярваха, че току- виж пък вземе да цъфне. А какво е налъм ли? Обяснявам за младите: турска дума - дървен чехъл с груба каишка. С налъми се ходеше в обществените бани. В пълните с пара зали, хората тропаха по плочите, къпеха се с горещата минерална вода в банята срещу Халите . От лъскавите златисти чучури бликаше непрекъсната дебела струя в специалните бели „курни”, а хората гребяха от тях със специални „тасове” – и поливаха сапунисаните си глави и тела.

Та, ето ви картинка на седмичната хигиена от времето на социализма.

В дома на Радой Ралин, можеше да го намериш, но можеше и да не го намериш. Но виж, в Полиграфическия Комбинат със сигурност. Там се печатаха почти всички вестници, там бяха разположени и редакциите на повечето вестници. На първия етаж „Вечерни новини”, на втория „Работническо дело”, на третия „Отечествен фронт”, „Стършел”, на четвъртия „Народна младеж” , ” „Наша родина” „Септемврийче” , а най- горе бяха ателиетата на художниците . Почти целият журналистически свят. та бе лесно да намериш, който ти трябва.

Един ден отидох обичайно в Стършел, където вече бях успял автор, пробил мъжкия свят от автори и печатаха мои весели разкази на подлистника. Бях занесла да почерпя с кьополу, руска салата и баница . Тогава нямаше на всеки ъгъл разни салати от каквото ти се поиска. Трябваше сам да си ги направиш.

По едно време пристига Радой. „ Ааа, тук се черпите”, но вече бяха омели всичко. -Аз, дето толкова обичам кьопоолу, няма за мен, толкова ли нямам късмет?” Чак се почувствах виновна. Обещах му веднага, че на другия ден специално за него ще направя цял буркан с кьопоолу и ще му го занеса в дома му на Цариградско шосе . Така и стана.

„Не знам как да ти благодаря, - рече той със специалния си глас, дето не можеш да разбереш шегува ли се или ти говори насериозно. – Ама да ти призная, че на мен докторите не ми дават да ям кьопоолу. Аз пък най-обичам това да ям. Ако ми стане лошо, ако пристигне Бърза помощ, да знаеш че ти отговаряш”. При тези думи сериозно се притесних и го убеждавах да не го яде.

А той с жален глас ми обяснява, че това е най-любимото му нещо, а толкова рядко някой прави кьопоолу. И добави: Готов съм да отида в болница, но всичкото ще го изям. Само че утре по обяд. Дано не ми стане лошо. Ако утре съм още жив, мини да ме видиш, каза на изпроводяк.

Бях още аджамийче и се вързах. Сто пъти съжалих че съм му занесла опасно ядене.

На другия ден по обед вече звънях пред вратата на дома му. Той се появи усмихнат до уши. „Ооо, пак ли си ми направила кьопоолу, че аз изядох целия буркан.” Значи не ти е станало лошо, въздъхнах щастливо.

Тогава синовете му подхилквайки се ми казаха, че той наистина не трябва да яде пикантни неща, но чак пък...Посмяхме се. голяяям номер...

Радой Ралин бе от хората за които стойностите не се измерваха нито с пари, нито с имане и власт, а единствено с чувството за хумор и смело сърце. Беше върнал престижни награди не една и две...

В 1993 г. върна наградата „Добри Чинтулов“, защото е „компрометирана в миналото“. През 1998 г. отказа лична пенсия „за заслуги“. Отказа и пет хиляди лева - финансовото изражение на държавната литературна награда „Христо Г.Данов” в 2000 г. Не прие награда от Народното събрание по случай 24 май, придружена с 2000 лв. Не взе и наградата за цялостно творчество от 11-ия кинофестивал във Варна „Любовта е лудост“ в 2003 г. Прие само Националната литературна награда за хумор и сатира „Райко Алексиев“, връчвана от Община Пазарджик” за цялостно литературно творчество.

Савка ЧОЛАКОВА