Продължение на световния бестселър „Смелостта да не те харесват“ – японския феномен в прилагането на психологията на ХХ век към съвременните дилеми, което предлага съвети за намиране на щастието.

В тази книга отново срещаме философа, който изучава древногръцката философия редом с адлерианската психология, и младежа с песимистична нагласа към живота. В „Смелостта да не те харесват“ младият мъж разпитваше философа за истинския смисъл на твърдението, основано на идеите на Адлер, че „хората могат да се променят. Нещо повече – те могат да намерят щастието“.

Действието в „Смелостта да бъдем щастливи“ се развива три години по-късно. Младежът, който е станал учител с намерението да приложи на практика идеите на Адлер, отново отива при философа с редица въпроси и съмнения. Как трябва да следваме пътя към щастието? Може ли философията на Адлер, която звучи като чист идеализъм, да бъде приложена на практика? И кой е най-­големият житейски избор, до който е достигнал Адлер?

За авторите

Ичиро Кишими е роден през 1956 г. в Киото, където живее и днес. Още като ученик решава, че иска да стане философ. През 1989 г., докато специализира в областта на класическата западна философия и най-вече тази на Платон, той започва да изучава и адлерианската психология. Днес той пише и изнася лекции в тази област и помага на младежи в психиатрични заведения в качеството си на психолог и консултант към Японското общество за адлерианска психология. Превежда на японски избрани съчинения на Алфред Адлер – „Как да живеем“ и „Неврози“ – и е автор на „Въведение в адлерианската психология“ и още много книги.

Фумитаке Кога е роден през 1973 г. Автор е на редица бестселъри в сферата на бизнеса и изобщо на нехудожествената литература. Когато като млад се запознава с адлерианската психология, остава силно впечатлен от идеите ѝ, опълчващи се на общоприетите схващания. След време многократно посещава Ичиро Кишими в Киото, за да улови същността ѝ и да нахвърля бележките за класическия „диалогов“ метод на древногръцката философия, използван в тази книга.

 

Откъс

ФИЛОСОФЪТ: Е, ще ми кажеш ли какво става?

МЛАДЕЖЪТ: Питаш ме защо пак съм дошъл в кабинета ти? Е, за жалост, не идвам просто да се видим и да възобновим приятелството си. Ти със сигурност си зает, а и моето положение е такова, че нямам време за подобни неща. Което означава, че при теб отново ме доведе неотложен въпрос.

ФИЛОСОФЪТ: Разбира се, явно е така.

МЛАДЕЖЪТ: Аз много мислих. Терзаех се и не си давах мира, докато не премислих всичко. И така стигнах до много сериозно решение и си наумих да дойда, за да ти го съобщя. Знам, че имаш много работа, затова те моля да ми отделиш само тази вечер. Защото това вероятно ще е последното ми посещение.

ФИЛОСОФЪТ: Какво се е случило?

МЛАДЕЖЪТ: Не се ли досещаш вече? Става въпрос за проблема, който ме измъчва от толкова време: да се откажа ли от Адлер, или не?

ФИЛОСОФЪТ: А, разбирам.

МЛАДЕЖЪТ: Ще говоря направо: идеите на Адлер са шарлатанство. Истинско шарлатанство. Всъщност нещо повече – те са опасни, дори вредни. Макар ти, разбира се, да си свободен да избираш какви възгледи да подкрепяш, ако е възможно, аз бих искал да те накарам да спреш да ги разпространяваш веднъж завинаги. Взех решение да те посетя за последен път тази вечер, както казах, с осъзнаването, че трябва да се откажа от Адлер напълно, в твое присъствие и с болка в сърцето.

ФИЛОСОФЪТ: И случи ли се нещо, което го провокира?

МЛАДЕЖЪТ: Ще обясня нещата спокойно и едно по едно. Първо, помниш ли деня преди три години, когато се видяхме за последен път?

ФИЛОСОФЪТ: Разбира се. Бе зима и всичко бе покрито с блестящ бял сняг.

МЛАДЕЖЪТ: Точно така. Нощното небе имаше прекрасен син цвят и на него светеше пълната луна. Повлиян от идеите на Адлер, в този ден аз направих голяма крачка. Напуснах работата си в университетската библиотека и започнах като учител в старото ми училище. Исках да приложа на практика образование, основано на идеите на Адлер, и да го предложа на възможно най-много деца.

ФИЛОСОФЪТ: Това е чудесно решение, нали?

МЛАДЕЖЪТ: Така е. Тогава горях от идеализъм. Просто не можех да пазя за себе си подобни прекрасни, революционни идеи. Трябваше да запаля по тях и други хора. Но кого? Стигнах до едно-единствено заключение. Не възрастните, които вече не са чисти и неопетнени, трябваше да узнават за Адлер; а децата, които ще изграждат ново поколение и така идеите му ще продължат да се развиват. Това бе поверената ми мисия. Огънят в мен така се бе разпалил, че имах чувството, че ще изгоря.

ФИЛОСОФЪТ: Разбирам. И за това можеш да говориш само в минало време?

МЛАДЕЖЪТ: Точно така – всичко е вече минало. Но моля те, не ме разбирай погрешно. Не съм изгубил надежда в учениците си. Нито съм се отчаял или отказал от това да съм учител. Само че изгубих надежда в Адлер – тоест в теб.

ФИЛОСОФЪТ: И защо?

МЛАДЕЖЪТ: Е, върху това трябва сам да помислиш и да потърсиш отговора! Идеите на Адлер не могат да се приложат в реалното общество – те са само абстрактни, празни теории. Особено принципът на образованието, който твърди: „Не трябва нито да хвалим, нито да порицаваме“. А ако искаш да знаеш, аз неотклонно го следвах. Нито хвалех, нито се карах на учениците. Не давах похвали на онези, които си вземаха теста без грешка или бяха много усърдни в почистването. Не порицавах онези, които забравяха да си напишат домашното или шумяха в час. Какъв, мислиш, бе резултатът?

ФИЛОСОФЪТ: Напълно си изпуснал дисциплината?

МЛАДЕЖЪТ: Точно така. Но сега, като се замисля, това е било съвсем естествено. Грешката е моя, че повярвах на такова евтино шарлатанство.

ФИЛОСОФЪТ: И какво направи, за да разрешиш проблема?

МЛАДЕЖЪТ: То е ясно – за онези, които вършеха лоши неща, избирах строгото мъмрене. Знам, че сигурно ще се отнесеш с пренебрежение и ще ми кажеш, че е било глупаво решение. Виж, аз не съм човек, който се занимава с философия и се отдава на мечтания. Аз съм учител, който се изправя пред реално възникващи ситуации и се грижи за живота и съдбата на учениците си. Защото действителността пред очите ни не чака – тя е в непрекъснато движение. Не можеш просто да седиш и да не правиш нищо!

ФИЛОСОФЪТ: И какъв е резултатът?

МЛАДЕЖЪТ: Естествено, ако продължа да им се карам, това не води до нищо. Защото те вече не ме вземат на сериозно – за тях аз съм мекушав. Честно казано, понякога дори завиждам на учителите от едно време, когато физическото наказание е било позволена и дори стандартна мярка.

ФИЛОСОФЪТ: Не ти е лесно.

МЛАДЕЖЪТ: Така е. И за да не ме разбереш погрешно, трябва да добавя, че не се оставям да ме завладеят емоциите и не се ядосвам. Само ги мъмря, разумно, като последно средство за целите на възпитанието. Предполагам, може да се каже, че им предписвам антибиотик, наречен „порицание“.

ФИЛОСОФЪТ: И тогава дойде желанието да се откажеш от Адлер?

МЛАДЕЖЪТ: Е, това го споменах само за да ти дам ясен пример. Идеите на Адлер определено са чудесни. Те разклащат ценностната ти система и ти дават усещането, че облаците над главата ти се разпръсват; че животът ти се е променил. Струват ти се недостижими, едва ли не универсална истина. Само че работата е в това, че единственото място, където не могат да бъдат оборени, е тук, в този кабинет. Отвориш ли вратите и гмурнеш ли се в истинския свят, там идеите на Адлер са просто прекалено наивни. Доводите, които излагат, са непрактични – празен идеализъм, нищо друго. Ти просто седиш в тази стая, измисляш си свят, който нагаждаш според целите си, и се отдаваш на мечтания. Нищо не знаеш за истинския свят и тълпите хора, живеещи в него!

ФИЛОСОФЪТ: Разбирам... Какво друго?

МЛАДЕЖЪТ: Образование, в което не хвалиш и не порицаваш? Образование, което насърчава личната свобода и оставя учениците да се оправят сами? Това е чисто и просто отказ от професионалните задължения на учителя. От сега нататък ще се изправям пред децата по съвсем различен начин от този на Адлер. Не ме интересува дали е „правилно“, или не. Защото нямам друг избор. Ще ги хваля и ще ги мъмря. И естествено, ще трябва и да отсъждам строги наказания.

ФИЛОСОФЪТ: Само за потвърждение – няма да се откажеш от работата си като учител, нали?

МЛАДЕЖЪТ: Не, разбира се. Никога няма да изоставя този път. Защото сам го избрах. Това не е работа, а начин на живот.

ФИЛОСОФЪТ: Много се радвам да го чуя.

МЛАДЕЖЪТ: Значи мислиш, че това е нещо, което не те засяга? Ако ще продължавам да бъда учител, аз трябва да се откажа от Адлер още сега! Ако не го направя, това ще означава да отхвърля отговорностите си като учител и да изоставя учениците си. Това се казва да си с нож, опрян в гърлото. Е, какво ще отговориш?

ФИЛОСОФЪТ: Първо, позволи ми да внеса една поправка. По-рано ти използва думата „истина“. Но аз не представям Адлер като абсолютна, неизменна истина. Това, което правя, може да се уподоби на предписването на очила. Убеден съм, че благодарение на тези очила много хора са разширили полезрението си. От друга страна, вероятно има и такива, които ще кажат, че виждат още по-замъглено отпреди. Нямам намерение да се опитвам да принуждавам тези хора да носят очилата на Адлер.

МЛАДЕЖЪТ: О, значи, бягаш от тях?

ФИЛОСОФЪТ: Не. Да го погледнем по този начин. Няма друга форма на мисъл, която да е толкова лесно да разбереш погрешно и толкова трудно да разбереш правилно. Мнозинството от хората, които казват: „Познавам Адлер“, разбират погрешно учението му. Те нямат смелостта да стигнат до истинско разбиране и не се опитват да погледнат директно онова, което се разкрива отвъд този начин на мислене.

МЛАДЕЖЪТ: Хората разбират Адлер погрешно?

ФИЛОСОФЪТ: Точно така. Ако някой се запознае с идеите на Адлер и почувствайки се дълбоко развълнуван от тях, каже: „Животът ми става по-лек“, то този човек изобщо не разбира Адлер. Защото, когато наистина разбере какво всъщност иска от нас Адлер, той вероятно ще бъде шокиран от трудността.

МЛАДЕЖЪТ: Значи казваш, че и аз не съм го разбрал?

ФИЛОСОФЪТ: Да, съдейки от всичко, което ми каза дотук, така изглежда. Не само ти обаче си в това положение. Има много адлерианци (хора, които практикуват адлерианска психология), които в началото го разбират погрешно, а после започват да се изкачват по стълбата на разбирането. Изглежда, че ти все още не си открил стълбата, по която трябва да се изкачиш. И аз не я открих веднага, когато бях млад.

МЛАДЕЖЪТ: Хм. И ти си имал период, когато си се чувствал изгубен?

ФИЛОСОФЪТ: Имал съм, да.

МЛАДЕЖЪТ: Тогава искам да ми кажеш. Къде е тази стълба към разбирането или каквото там е? Какво изобщо имаш предвид под „стълба“? Ти къде я намери?

ФИЛОСОФЪТ: Имах късмет. Защото, когато се запознах с Адлер, си стоях вкъщи и отглеждах малко дете.

МЛАДЕЖЪТ: Какво искаш да кажеш?

ФИЛОСОФЪТ: Чрез детето си аз изучавах Адлер и заедно с детето си имах възможността да го прилагам на практика и така да задълбочавам разбирането си и да получа доказателство за правотата на Адлер.

МЛАДЕЖЪТ: Ето, точно това те моля да ми кажеш! Какво научи? И какво е доказателството, което си получил?

ФИЛОСОФЪТ: С една дума – беше „любовта“.

МЛАДЕЖЪТ: Какво каза?

ФИЛОСОФЪТ: Нали не искаш наистина да го повторя?

МЛАДЕЖЪТ: Ха-ха, каква смешка! Любовта – нещото, за което не е нужно да се говори? Казваш, че ако искам да опозная истинския Адлер, трябва да познавам любовта?

ФИЛОСОФЪТ: Щом се присмиваш на тази дума, значи, все още не я разбираш. Любовта, за която говори Адлер, е най-суровата задача, най-голямото изпитание пред смелостта.

МЛАДЕЖЪТ: О, моля те! Сега ще започнеш да редиш проповеди за любовта към ближния. Спести ми го.

ФИЛОСОФЪТ: Преди малко ти заяви, че си стигнал до задънена улица в преподаването и се съмняваш в Адлер. А после държиш да ми кажеш, че отричаш Адлер и че не искаш и аз да говоря повече за него. Защо си толкова разстроен? Предполагам, че си повярвал, че идеите на Адлер са едва ли не магически. Все едно само да размахаш вълшебна пръчка – и без повече церемонии всичките ти желания ще се сбъднат. Ако е така, наистина трябва да се откажеш от Адлер. Трябва да се откажеш от погрешните представи за него, които си възприел, и да познаеш истинския Адлер.

МЛАДЕЖЪТ: Не, грешиш! Изобщо не съм очаквал Адлер да ми подейства като магия, нищо подобно. И второ, както самият ти, мисля, каза веднъж: „Всеки може да бъде щастлив от този момент нататък“.

ФИЛОСОФЪТ: Да, със сигурност съм го казал.

МЛАДЕЖЪТ: Но нима тези думи не са идеален пример за вълшебство? Ти предупреждаваш хората: „Не се залъгвайте, парите са фалшиви“, и в същия момент им пробутваш други фалшиви пари. Класически мошенически трик!

ФИЛОСОФЪТ: Всеки може да бъде щастлив от този момент нататък. Това е неоспорим факт, а не някакво вълшебство. Ти и всеки друг може да направи стъпки към щастието. Само че щастието не е нещо, на което можеш да се радваш, като тъпчеш на едно и също място. Нужно е да продължаваш да вървиш по пътя, който си поел. По този въпрос трябва да сме наясно.

Ти направи първата крачка. Направи голяма крачка. Сега обаче не само си се обезкуражил и си спрял да се движиш, но и се опитваш да се върнеш назад. Знаеш ли защо?

МЛАДЕЖЪТ: Мислиш, че ми липсва търпение.

ФИЛОСОФЪТ: Не. Все още не си направил най-големия избор в живота си. Това е.

МЛАДЕЖЪТ: Най-големия избор в живота! И какво трябва да избера?

ФИЛОСОФЪТ: Вече ти казах. „Любовта“.

МЛАДЕЖЪТ: Ха! Очакваш да се хвана на това? Моля те, не се опитвай да се криеш зад абстракции!

ФИЛОСОФЪТ: Говоря сериозно. Всички проблеми, които изживяваш в момента, се коренят в една и съща дума: „любов“. Както проблемите в преподаването, така и проблемът, свързан с това какъв живот да водиш.

МЛАДЕЖЪТ: Добре. Това е нещо, което си струва да оборя. Само че, преди да се заловим със същинското дискутиране, искам да кажа едно нещо. За мен ти несъмнено си един съвременен Сократ. Само че от гледна точка не на неговата мисъл, а на престъплението му.

ФИЛОСОФЪТ: Престъплението му?

МЛАДЕЖЪТ: Нали, както се твърди, Сократ е осъден на смърт по подозрения, че е изкушавал и покварявал младежта на древногръцкия град държава Атина? Той възпира учениците си, които го молят да избяга от затвора, после изпива отровния чай и напуска този свят. Интересно, нали? Мен ако питаш, ти, който следваш идеите на Адлер тук, в тази древна столица, извършваш абсолютно същото престъпление. С други думи, изкушаваш и покваряваш наивните младежи с лъжливи думи!

ФИЛОСОФЪТ: Казваш, че си бил измамен и покварен от Адлер ли?

МЛАДЕЖЪТ: Точно затова реших да те посетя още веднъж и да се разделя с теб. Не искам и други да станат твоя жертва. От философска гледна точка аз трябва да те унищожа.

ФИЛОСОФЪТ: Е, значи, нощта ще е дълга.

МЛАДЕЖЪТ: Хайде обаче да разрешим нещата, преди да се е съмнало. Няма защо да продължавам да идвам. Ще се изкача ли по стълбата на разбирането? Или ще съборя тази твоя стълба и ще се откажа от Адлер веднъж завинаги? Ще е или едното, или другото – няма средно положение.

ФИЛОСОФЪТ: Добре. Това може да е последният ни разговор... Не, както изглежда, трябва да го направим последен на всяка цена.