Светлин Русев написа разтърсващо писмо до архитекта на паметника до НДК

Ето какво пише в писмото, публикувано в "Труд":

Защо ти пиша – отворено писмо? След всичко, което се случи с паметника „1300 години”, всякакви сериозни разговори с исторически, професионални и идейни аргументи – вече са колкото безсмислени, толкова и създаване на изкуствен полемичен ореол около едно разрушително действие и неговите изпълнители, при пълно отсъствие на елементарна творческа грамотност – доколкото изобщо в случая може да съществуват подобни аргументи!

Свидетели сме на една чудовищна манипулация, в която дезинформацията, лъжата и агресивната градска безстопанственост нарушиха всички правни и художествени норми. По-добре от всички идеолози и килъри в това духовно покушение – знам какво е организирана политическа и обществена саморазправа – защото лично съм я преживял и този дух и звук на „гласа народен“ ми е познат от най-високите тонове до анонимния шепот на най-ниските. И тази свирка, която така усърдно надува д-р Чобанов, до болка е позната във всичките й фалшиви тонове. И ако някога от страх и принуда се надуваше свирката, днес отново възраждаме и реанимираме един очевидно скъп покойник на властта. Най-тъжното и спекулативното е противопоставянето на загиналите от Първи и Шести пехотен полк на паметта на България, а този паметник бе символ на българската история – не на словесните политически модификации на разрушителите му.

Лъжа е, че войнишкият мемориал е разрушен едва ли не с булдозери, за да се построи върху него паметника „1300 години България”! Не само войнишкият мемориал, целият район с казармите (ясно защо?) беше разрушен от англо- американскиге бомби и това трябва да го знаят преди всичко тези, които показват тържествените парадни снимки на мемориала преди бомбардировките, спестявайки да покажат пустошта след това и какво беше оцеляло! Подобна манипулация не е много далече от практиката и на Третия райх, и пропагандата на комунизма! Не бих искал да подозирам Софийската община в подобен стил, но…!? А истината е, че булдозери наистина влизаха, и то изпратени от общината, да рушат паметника и това е документирано със зловещи кадри и то доста по-рано, преди последната истерия.

Всеки от нас има близки и роднини, загинали във войните и няма оправдано действие за спекулацията с паметта на мъртвите. Не по-малко от софийските общинари съм убеден, че Войнишкият мемориал трябва да бъде възстановен, но по начин достоен за смисъла и делото на загиналите. Спорко, за разлика от всички лъжи, които се изсипаха около паметника „1300 години България“, плочите на който едва ли не на другия ден са започнали да падат – и ти, и аз, и тези, които бяха проектирали и изпълнявали цялата конструкция – знаят за какво става дума! Не си спомням няколко години по-късно, когато възторжените членове на „Юнеско“ се снимаха и пред паметника – да са им падали плочи върху главите?! През 2003 г., когато все още имаше паметник, макар и оставен на произвола и разрухата – експертна комисия, назначена от главния архитект – от инженери и архитекти, заедно с мен и теб, излезе с експертно становище и препоръки за цялостно укрепване и някои подобрения с вече съвременни технологии. Ако не се лъжа – и главният конструктор инж. Румен Младжов изпрати подробно писмо до общината от Щатите, с конкретни предложения за запазване на паметника.

Е, и какво?! Публичното препикаване, още по-обилно и по- агресивно, продължи, заедно с безразличието и безхаберието на всички политически, държавни и общински власти – неми свидетели на едно вече опасно архитектурно-пластическо съоръжение – символ на времето, в което живеем. Когато прочетох стенограмата на общинската пресконференция, отново жал ми стана за кметицата – в какво е нагазила, но се успокоих, когато разбрах, че „великодушното” им предложение, да участваш в собствената си екзекуция, не се е получило! Разбирам безсмислието и нашата наивност в тази абсурдна полемика – професионална общност срещу властово самочувствие и политическа арогантност! И все пак фактът, че толкова млади хора и у нас, и от чужбина – архитекти и художници, и представители на други творчески обединения застанаха в защита на паметника – е и надежда, и тревожен знак за пълно разминаване на власт и култура на гражданско поведение.

Дано някой все пак поеме отговорността и има достойнството да разбере какво означава подобна барикада. А има ли барикада, ще има и жертви! Страшно е, когато жертвата е символ на националната ни история. Извинявай, тебе не те мисля – толкова творчески изпитания си минал, толкова пъти си отхвърлян и след това адмиративно приеман, че в определена степен това стана стил на творческата ти биография. Тук те отхвърлят, а по същото време си стигнал до най-авторитетните европейски музеи. Дори само това да беше, извън мощния ти пластичен талант, е достатъчно основание за самочувствието и достойнството на един творец. Но има неща, които са извън личната драма и засягат цялата духовна атмосфера – вредни и опасни със самия факт, че е възможно, че днес има среда, в която вирее и се поощрява гласа и действията на посредствеността и неграмотността, комплексите и нереализираните творчески амбиции, генно модифицираните парникови интелектуалци и закъснели знаменосци, които се втурнаха да хвърлят съчки в кладата. Вече става дума не за приемане или неприемане на един паметник, не за неговата символика, не за политическите страсти и пристрастия, а за ликвидирането, унижението и унищожаването на творческото начало и изстрадания път на един голям творец, с когото всяка културна нация би трябвало да се гордее.

И тук не бих търсил някаква йерархия – кой по-първи, и кой по-големи съчки и камъни е хвърлял, но универсалният интелектуалец Тони Николов ме задължава да го отделя, по простата причина, че аналитичният му полемичен дух и меракът да не остане по-назад, го разкриват колко далече е от самата същност на това, какво е изкуство – от стила, средствата и формата, до неговото изграждане и внушение. Сам по себе си амбициозният му материал във в-к Сега „1300 и 13 спирали от тях“ заслужава цялостно внимание, но тук ще се огранича само до Валентин Старчев и паметника „1300 години”. Ще цитирам само една мисъл на въпросния автор, която напълно подхожда на амбицията му да нанесе тотален удар не само на Старчев, но изобщо на всичко, свързано с 1300- годишнината. След убийствения въпрос, до който е стигнал изучавайки Людмила Живкова, на кого е идейното авторство на монумента – на Людмила Живкова или на Валентин Старчев, и „професионалния“ извод, който ме върна в нашите провинциални обсъждания на изложби някъде към 50-те години.

„А истината е, че този монумент е може би най-големия идеологически буламач, забъркван някога.” Тук съзнателно пропускам високия интелектуален стил, с който забърква уникален собствен буламач, включващи Рьорих, и Агни Йога, и Ботев, и Роден, и Вера Мухина, … и с дърварско чувство за ирония -„някои задгробни видения на Ванга“!!! Наивни ми Старчев, ти си си въобразявал, че организираш пространството, че решаваш пластични и структурни проблеми, че си търсил експресия и мощна пластичните форми, че заедно с архитектите изграждате символ, който владее пространството пред НДК, и т.н., и т.н., а всъщност с рецептите на Людмила Живкова си сготвил интелектуалната манджа на Тони Николов! Ако той само малко беше намалил високия градус на екзалтирания си сервилен патос, би трябвало поне да се сети (ако изобщо знае), че тази 1300 годишина не беше не само по неговия вкус днес, но и на големия ни брат тогава.

И защо? Би трябвало да знае, че по това време се изградиха паметници като художествена реализация и историческа символика, пред които днешните паметничета, които Софийската община ръси тук и там, са като грозни детски играчки. Достатъчен е само „Климент Охридски” на Далчев, Самарското знаме в Чадър Могила, Шуменският паметник и „Асеневци“ на Крум Дамянов, Самуил на Самуиловата крепост и „Патриарх Евтимий” на Гондов, „Книжовниците“ в Преслав, „Захари Стоянов“ и „Колесницата“ край Благоевград на Иван Нешев, „Съединението“ в Пловдив и „Аспарух“ в Добрич на Величко Минеков, Колоната с буквите на Галин Малакчиев, композицията на Павел Койчев на гарата в Благоевград, скулптурната композиция на Димитър Бойков в Пантеона в Котел и т.н…. Да не говорим за уникалния синтез на архитектурата и пластическите изкуства в НДК, дело на едни от най-добрите художници и архитекти. Материалът на г-н Николов всъщност ни разкри една елементарна и важна истина – може да имаш самодоволното самочувствие на Александър Кьосев, да си дежурен участник в исторически и литературни предавания като г-н Николов, да си специалист по всички теми като Иван Стамболов-Сула или…

Явор Дачков го пропускам, понеже ми е сложен за формулиране, но за сметка на това – доц. д-р Тодор Чобанов ми е напълно ясен със задачите, които изпълнява; списъкът е много по-дълъг – от хигиенни съображения ще спестя Дурмана и някога изключения за плагиатство от СБХ – Яхнаджиев, но и в този вид само потвърждава колко си далече от характеристиките на пластическото изкуство, от вълненията, които носи и не на последно място – завинаги да си пропуснал първите седем години в живота на цвета, линията и формата. Може много да знаеш, да си голям меломан, да познаваш историята и литературни факти, да цитираш дори и себе си, но пред два цвята един до друг, пред светлините и сенките на една форма, пред тишината на пластическото познание – да си пълен невежа.

Всъщност Тони Николов ни направи една голяма услуга – показа кой къде е, и колко далече е разрушителната стихия от уникалността и архитектурно-пластическите качества на паметника! Разбира се, паметникът има противници, които не може да не уважаваш, като Михаил Неделчев – и за позицията в едно сложно и трудно време, и за цялостния му творчески принос. Драги Спорко, – моля те, и като приятел, и като човек, който знае какво можеш и какво си постигнал за съвременната скулптура, моля те – не позволявай изстъпленията да засегнат душата ти и да достигнат сърцето ти!

Толкова много безумия и толкова много кандидати за почетната стълбичка на разрухата видяхме – повярвай ми, говоря ти от личен опит и ти го знаеш – не заслужават и най-малкия трепет на наранената ти душа! Такъв подарък – Не! Ти имаш живота и архитектониката на пространството, силата и експресията на формата, мистерията на светлината и сянката…! Те са извън тях! Ти си Валентин Старчев. Ти знаеш кой си! Ти имаш път! Те не знаят кои са! Въображаемият свят, в който живеят, не е техен.

Това е тяхната драма! Утре върху основите на погребания паметник общината ще хвърли пръст ище засади цветенца (ако вече не го е направила). Красота!!!