Пловдивчанин, а не поетесата Евгения Марс, е сред последните хора, които са до Иван Вазов минути преди смъртта му. Д-р Никола Салчев е стар приятел на Патриарха на българската литература - познават се още от времето, когато живее в Източна Румелия, пише "Марица".

Авторът на книгата „Хроники на Вазовия род” Катя Зографова разказва за първи път пред публика за спомена на д-р Салчев преди около година. „Не успях да проуча кой е д-р Никола Салчев може би защото е по-неизвестен. Разказът му е публикуван в „Иван Вазов: Спомен от съвременниците”, но не се споменава. Пренебрегват го”, разказа Катя Зографова.
 


На 22 септември 1921 година д-р Салчев е бил по работа в парламента. Вазов се среща с него предобед в кафене „Панах”. После го взема и го води да видят строящия му се паметник в Борисовата градина. Писателят и докторът дори влизат в палатката, където стои бюста му, който още не е поставен. Салчев пише след това за Вазов: Видя ми са малко по-блед, но мислех, че това е от пудрата, която тогава слагаха при бръснене. Докторът е бил потресен, че само час след като се разделят, писателят умира.

За последните два дни на Вазов разказват и сестра му Въла Вазова-Фетваджиева и дъщеря й Събка. Писателят Кирил Добрев преразказва спомените им във вестник „Литературен глас“ 13 години след смъртта на Патриарха.

На 21 септември Вазов е притеснен и не успява да подремне следобед. Оплаква се през последните седмици от виене на свят и сънливост. Усещал трудност при изкачване на стълби. Отдавал всичко това на преумора. Понеже не успял да дремне, излязъл още в 2 следобед да се разходи до строящия му се паметник в Борисовата градина.
 
Сестра му Въла през деня е била на гости и се връща у дома в 18 часа вечерта. Веднага съобщават, че брат й си е легнал. Това е доста необичайно и тя е разтревожена. Веднага се качва да го види. Поетът е легнал с дрехите си върху леглото, обърнат с лице към стената, проснат върху покривката. Той е с дрехи и обувки върху леглото - нечувано до този момент!


Иван Вазов е голям естет и преди да влезе в кабинета или в спалнята си, събувал обувките в коридора и слагал пантофи. „Уморен съм, оставете ме да си почина”, казва той на Въла. Преди да напусне стаята, тя хваща ръката му и вижда, че той „няма огън”.

Към 21 часа сестрата на Вазов отново е обзета от безпокойство. В стаята му още е светло. Той нито веднъж  не позвънява. Тя се качва горе и влиза тихо в спалнята. Вазов все още лежи настрани - сега подпрял глава с ръка, а очите му са притворени.
 
На съдбовния 22 септември той звъни в 7 сутринта да му сервират кафето. Така е всеки ден. Носи го сестрата Въла. Вазов още лежи. Като вижда притеснението , той казва: „Уморих се. Цяла нощ бях работил над „Престолът“. Лицето му бяло-розово, но е и леко бледо. Сивосините му очи са потъмнели.
Когато няма планирано писане или нанасяне на корекции на готови ръкописи, Вазов предобед винаги излиза на разходка и се връща в 12 по обяд. Ако времето е лошо, се прибира по-рано. Тогава влизал в кабинета, четял и много пушел, макар димът да му вредял на очите.

На тоя ден Иван Вазов излиза на предобедна разходка. Вижда се с приятели - един от тях е д-р Салчев. На всички познати стиска ръка - както винаги скромен, любезен, учтив. Едно от особеностите в характера на Вазов е, че дори да му се изтърсят на гости неканени хора в най-неподходящо време, той винаги е усмихнат и вежлив. Такъв е и с приятелите си.

Този път е по-разсеян от друг път. Прибира се вкъщи няколко минути преди 12 часа. Влиза и още от стълбището в преддверието весело подвиква: Гладен съм!

Влиза в столовата и сяда на любимия си черен стол, точно срещу прозореца. До него са сестра му Въла и племенницата Събка. На тази последна трапеза поетът е с тъжна усмивка на лицето. „На трапезата той обичаше да се шегува - винаги безобиден, приятен, духовит. Той изпи, както на всеки обяд, чашка с ракия и започна супата си”, разказва Въла Вазова.

По едно време  съобщил за смъртта на познат сопотчанин. „Умрял, защото бил голям пияница. Умрял внезапно, неусетно. Каква блажена смърт!”, казва Вазов на сестра си.

Настроението му се помрачава от тази скръбна вест. Тогава Събка му казва: Днес, вуйчо, имаме празник. Това означава, че на масата ще се яде зрял боб. Той обичал тази гозба и затова денят се считал за празник. Но ето че момичето му поднесло паница зелен фасул. И Вазов рекъл: „А, това не е празник. Сухият фасул е празник!”.


Продължават обяда и той неочаквано оставя приборите, обляга се на стола си и повдига ръце. Те падат отсечено, главата му остава все така наклонена назад. Поетът поглежда към сестра си, после извръща очи към своята племенница. Леки конвулсии обхващат тялото му. Настава смущение. Въла разтваря дрехите му, а Събка тича за лекар. Когато разкопчават яката му, той едва чуто произнася: „Добре“. Това е последната дума на поета. 

Обливат го с вода, разтриват му врата. Дишането му е съвсем слабо, нито един мускул не трепва на лицето му. Лекарят иска коняк. Дават му една кафеена лъжичка. Първата глътка той приема, втората също. Тя се оказва последна.

Ръцете на Иван Вазов стават мраморнобели и студени. Пожълтяват и потъмняват. Лекарят разтваря ризата му: големи синьоорави петна покриват гърдите му. Това е съсирена кръв. Разривът на сърцето става в 12.30 часа на 22 септември.

„В последния миг, преди да издъхне, той отваря очите си и така умира. Дясната му ръка е простряна към гърдите, като че със своите сетни сили той е искал да овладее и успокои сърцето си”, пише в „Литературен глас" от 1934 година писателят Кирил Добрев.
 
Закуската изядена наполовина
 
Само ден преди смъртта си Иван Вазов посещава д-р Стефан Сарафов в София. Той го преглежда обстойно и казва, че сърцето му е добре. Сутринта на 22 септември, след като му сервира кафето в леглото, Въла Вазова носи на брат си вестниците, които обича да чете в леглото. В 8 часа му носят и закуска. Поетът винаги закусва чай, бучка масло и една кифла. Винаги изяжда закуската си. Не и на 22 септември - тоя път кифлата и маслото му са наполовина.